На 1 юни тази година кметът на Ловеч Корнелия Маринова се срещна с двама известни евреи проф. Михаел Бар Зоар и Яков Джераси. Според ловешка медия една от целите на тази среща била да даде гласност на малко известния факт, че край с. Изворче е имало еврейски трудов лагер през 1943 - 44 г. Всъщност този факт не е чак толкова малко известен, а поводът е 75 години от спасяването на 48 000 български евреи от изтребление в газовите камери на Хитлеристка Германия. Българите с основание може да се гордеят с това. Защото други народи дори сътрудничеха с германците при изтреблението на живеещите в техните страни евреи, а днес са първи евроатлантици и ни учат на морал. Украинските бандеровци обаче надминаха и есесовците в своята жестокост...
Но да се върнем у нас. Да се върнем в нашата област и дори в нашата община. Защото еврейският лагер не е бил само един край с. Изворче. Лагерите са били седем и са били разположени край новостроящото се шосе от Микре до Ловеч, където евреите са работели . Във всеки лагер е имало от 300 до 350 човека или общо от 2000 до 2500 човека са били въдворени тук през 1943 - 44 г. Трудът им е бил каторжен, но така Цар Борис е мотивирал пред германците оставането им в България.
Поне два от тези седем лагера са се намирали на територията на днешната община Угърчин, като първият от тях е бил на около километър преди Киркова махала или на около 15 км от Угърчин. Често угърчинци и микренци са ходели в лагерите да търгуват с евреите. Срещу храна евреите са им давали пари или дрехи и обувки.
Мнозина от евреите са поддържали връзки и с партизаните. Два пъти лагерите при Киркова махала и при с. Изворче са били превземани от партизаните, откъдето те са се снабдявали с храна и оръжие. Евреите са ги посрещали като свои защитници. Двадесет евреи стават партизани. Някои от тях загиват впоследствие при сражения с полицията и жандармерията.
Проф. Нешо Царевски от Угърчин в книгата си "Спомени" разказва, че като партизанин край с. Изворче попаднал на полицейска засада на 19 септември 1943 г. Ранен е в двата крака, лявата ръка и гърба. Успява да се скрие от преследвачите си и за около 40 часа се добира до лагера при Киркова махала, където потърсил помощ от познат евреин. Първи му помагат Давидко Бохор Аладжем и Йосиф Калми. Още 16 човека идват после при ранения с предложения за помощ, а впоследствие и целия лагер от 300 човека научава за ранения партизанин, но никой не го издава на охраната на лагера и полицията. Давидко Аладжем по-късно става партизанин и загива в сражение с полицията край с. Голец.
Публикуваме разказа "Евреите", написан от Тодор Еврев във време, когато споменът за еврейските трудови лагери е бил много пресен. Авторът е кръвно свързан с Угърчин, а разказът ни бе предоставен от арх. Петко Еврев.
ЕВРEИТЕ
Документален разказ от Тодор ЕВРЕВ
В ливадата край шосето стържат скакалци, та ушите ти писват.Трудовият лагер номер 4 до махала Изворец е край старото шосе, което е строено още в турско. В лагера работят евреи. Повечето на средна възраст: търговци, лекари, адвокати, дори музиканти, които за пръв път в живота си хващат лопата и кирка. Ръцете им са изранени и обвити с мръсни бинтове, а Арнолд Майлер работи с ръкавици.
Евреите копаят пръст от склона и я прекарват с колички на насипа за новото шосе. Кирките удрят меко в червената глина. Количките скърцат жално, като че се оплакват някому. И все пак евреите са доволни, че са тук, а не в запечатаните влакове, които прекарват техните събратя от Гърция и Македония към Бухенвалд, Дахау и Майданек.
На една обърната количка е седнал бай Марин, кантонерът, назначен сега за надзирател. На цигарена кутия той бележи с химически молив прекараните колички. От насипа нагоре по талпите бута своя товар Майлер. Ушите му пищят от напрежение, лицето му се е зачервило от голямото усилие. Той е обут с къси панталони, препасан с колан. Адвокат е, много интелигентен и добър.
- Господин Майлер, това е осмата ви количка, а нормата ви е двайсет – прави му забележка бай Марин.
Майлер обръща с мъка тежката количка на насипа и разсипва половината
пръст не там, където трябва. Поглежда надзирателя като виновно дете.
“Тоя надали е вдигал досега нещо по-тежко от лъжица” - мисли си бай Марин, - "То чело само на книга, та е толкова изтънчено. Какъв тафер има в тая работа - учен челяк да го караш да се трепе по джедетата. Тая работа не е за евреи, а за помаци и трудоваци."
Леви също изсипва своята количка и предлага на надзирателя цигара.
- Заповядайте, господин Марин, запушете от моите цигари.
Бай Марин рови с дебелите си като кебабчета пръсти и си взема три цигари. Двете забожда зад ухото си, а третата захапва и започва да бърка в джобовете си за кибрит. Леви услужливо му поднася огънче от запалката си. После оставя на надзирателя цялата кутия "Картел".
- Те, цигарите, ни са общи с Майлер.
Бай Марин знае, че Майлер не пуши и нещо се досеща. Той отваря кутията
уж да провери цигарите и под тях намира две сини банкноти с образа на Негово
Величество. “Охо, двеста лева!" Прибира кутията в джоба на кантонерската си
куртка и след това с късото химическо моливче, което се губи между дебелите му пръсти, отбелязва на Майлер и на Леви още две чертички.
Леви е беден евреин и затова се навърта край Майлер.
Да мислиш, че всички евреи са богати, е все едно да мислиш, че всички
руснаци са комунисти, дори и помешчиците.
"Те и евреите се делят на чешити"- мислеше си бай Марин - "Каква полза да си евреин, ако дядо ти не е банкер?"
На ливадата пасат овце. Пасе ги Цанко Диков. Той се изкачва към насипа.
Скакълците са толкова много, че под стъпките му се пръскат настрани, като че гази в локви.
- Ей, наборе, да не се изгърбиш от работа - шегува се Цанко - То нали знаеш лекарството за гърбици, от поп сълза и от кантонер пот...
Слънцето припича. Вече е краят на август, а е още горещо. Бай Марин измерва с око сянката, която хвръля един забит жалон.
- Цанко, колко е часът?
- Ръчният съм го забравил на рояла, а джобният го дадох на поправка.
- Господин Майлер, колко ви е часът?
- Десет и осем.
- Петнайсет минути почивка-а-а - обявява бай Марин и двамата с Цанко се
запътват към бараката на надзирателите, където над леглото му има една
манерка с ракия.
Августовското слънце сипе огьн. Скакалците стържат до оглушване.
През ливадата газят две жени, селянки. Едната е възрастна, прегърбена и забулена в черна забрадка - жалее някого. Но не нея гледат мъжете, а другата, Найда. Здравите й стройни нозе са обути в сандали. Едрите момински гърди издуват блузката.
Жените са дошли да продават на ларгерниците масло, сирене, сланина и яйца. Евреите имат много пари, една бучка масло купуват за 40 лева, едно яйце за два лева, а на пазара в Ловеч върви по един лев. Пък и Ловеч е далече - на 6 километра. Евреите се струпват около кошниците на жените.
- Лельо Донке,един господин там горе иска да говори с теб.
- Защо не дойде тук?
-Той иска да говори нещо за утре.
- Иди, бабо Донке - съветва я Найда, - може да е нещо важно.
“Я го гледай ти, нахален чифутин” - мисли си баба Дона, но като се сеща, че може да спечели още някоя пара, изкачва се нагоре по насипа. И тъкмо да се скара нещо на нахалника, сърцето й претупва два пъти, ще я задави. На обърната количка седи нейният Стоян, сложил е пръст на устните си, предупреждава я да не го издаде. Тя сяда до него.
- Стояне, ти ли си? Жив ли си, сине? В селото пуснаха слух, че са те убили.
- Жив съм, мале, не видиш ли?
Той взема в двете си ръце сухата старческа десница и тихо й говори:
- Слушай, мале, утре елате пак с Найда. Опечете пет самуна хляб, донесете една делва сирене, сланина и чесън, колкото намерите. Найда да ти помогне, тя знае. Ще ви дадем пари да покажете. Ако ви питат - спечелили сте ги от евреите. Като минат десетина дни ще си прихванете колкото струва храната, а другите ще дадеш на леля Йона. Ще й кажеш: "Това е от другарите помощ заради Вълко.” Кажи й, пък и ти да знаеш, като ходите по гробовете да преливате на умрелите, оставяйте повече храна на гробовете. Нашите момчета слизат понякога нощем там.
- Бог да го прости Вълко...А ти, сине, как се отърва тогава?
- Взех шапката и куртката на Малев и през нощта минах през кордона като проверяващ полицейски офицер. Сега трябва да вървя.
Старата му стиска ръката и не го пуска.
- Докога ще скитате по горите, Стояне. Ще ви избият. Няма ли да свърши нашето тегло?
- Скоро ще свърши, мале. Всички ще си дойдем. Малко е останало. Как е тате?
- Как може да е? За теб му е мъка, пък и асмата много го души. Ама ти внимавай. Да не се полъжеш да си дойдеш. Всяка нощ край къщи вардят полицаи. И край селото има засади.
Леви седи на края на насипа и гледа към шосето и към лагера. И уж случайно започва да си свирука: “От Черно море до Охрид....” Стоян скача и се скрива в сечищата край шосето. Баба Донка сваля черната забрадка, попива с нея сълзите си и вместо да се забради отново, пуска я в празната кошница. "Синът ми е жив, а аз го жалея, грехота е." Слиза чевръсто по насипа, като че се е подмладила. "Жив е Стоян, живо е чедото ми, благодаря ти, Боже, че си го запазил!"
Бай Марин кантонерът и Цанко Диков са излезли от бараката пийнали и се разделят продължтелно. Бай Марин се изкачва нагоре по насипа и се опитва да подхване с уста мелодията, дето я свири Леви. Много обича музика, ама пусто не умее да пее и свири. Довечера ще накара Алберт да му посвири на акордеона. Алберт е бил музикант в Операта в София.
Бавно преваля летният следобяд. Скърцат натоварените колички, глухо като в гроб бият кирките. Балканът на юг потъмнява. Леви пак засвирва с уста една мелодия, дето я пеят сега младежите в село: “Когато на Дунав се мръкне и сънен Балканът заспи...”
Бай Марин се прибира в бараката. Опитва се да глътне още две, три глътки от манерката, но установява, че е празна, сърдито я хвърля под кревата и ляга на него, без да се съблилча. Луната се е облещила като око. Лежи на кревата, пуши цигара и си мисли: “Само да не забравя да я загася, преди да заспя...И му се чува, че пак някой свири онази песен: “Когато на Дунав се мръкне...”
Под прозореца на бараката минават три сенки и изчезват към колибата на Цанко Диков.
Цанко вечеря с жена си и дъщеричката си Малинка. Днес е Богородица и трапезата е по-богата от друг път.
Кучетата лавнаха. Цанко остави дървената лъжица в паницата, отърси трохите от потурите си и излезе да види кой е. Скоро се върна. След него трима мъже сведоха глави под ниската селска врата. Стопанката ги покани да хапнат, но те отказаха и като че искаха нещо да попитат, а не смееха.
- Знам за какво сте доши, ама не го усуквайте много, че ще ми подпалите къщата.
Тримата влязоха в собата и веднага се лепнаха на радиото. Майлер завъртя копчето. Той знае чужди езици. Попадна най-напред на радио Лондон. След комюникето за Източния фронт говорителят съобщи: “След завръщането си от аудиенция при Адолф Хитлер, днес внезапно е починал българският монарх Цар Борис III”
Евреите изтръпнаха. Изслушаха целия коментар и бързо намериха Българското радио, което предаваше траурна музика. Йосиф изгуби търпение и пак завъртя копчето. От някаква немска станция шлагерът "Лили Марлен" навяваше романтичната меланхолия по първите дни на немското нашествие в Европа.
Върнаха пак на радио София. Зловещо звучаха тъжните акорди на траурната музика. После с тържествен глас българският говорител Борис Симеонов предаде официално съобщение за смъртта на царя. В стаята влязоха Цанко, жена му и детето му.
- Божке, добрият ни цар! - изхлипа жената, - Какво ни чака сега?
Малинка, като видя, че майка й плаче, а мъжете са угрижени, зарева по детски с пълен глас.Този ден беше 28 август 1943 година.
Тодор ЕВРЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар