петък, 2 декември 2016 г.

СПОМЕН ЗА ПРОФЕСОР НЕШО ЦАРЕВСКИ

   Наскоро в читалището ни беше представена пред около 60 угърчинци и гости книгата на проф. Нешо Царевски "Спомени". Тя е писана през 80-те години на ХХ век и е издадена преди около половин година от синовете му Владимир и Милен Царевски. В нея се описват преживелиците на Нешо Царевски като партизанин от август 1943 г. до септември 1944 г. Книгата предизвика неочаквано голям интерес в Угърчин и някои околни села, заради описаните в нея събития и хора, а разпространените от нея над 40 екземпляра в Угърчин се оказаха недостатъчни.
   Това е подходящ повод да разкажем за този забележителен угърчинец, заемал в определено време  важни икономически постове в държавата ни, превърнал се и в един от водещите учени в Източна Европа в областта на валутно-финансовите отношения. В следваща публикация ще погледнем и към времето, когато е бил партизанин, чрез някои пасажи от главата в книгата, посветена на майка му.
 
   
Професор Нешо Царевски е роден в бедно селско семейство в Угърчин на 7.11.1920 г. Завършва средно образование в Ловеч през 1943 г. През август същата година става партизанин в отряд "Христо Кърпачев". По чудо оцелява след като  при полицейска засада е ранен в двата крака, лявата  ръка и гърба. След 9 септември 1944 г. участва при прогонването на германските войски от Югославия като помощник-командир на дружина в състава на Първа българска армия.От 1948  до 1952 г. следва по специалността "Международни валутно-финансови отношения" в Московския финансов институт, който завършва с отличие. Едновременно с това се дипломира и в Московския държавен икономически институт със специалност "Икономика и организация на селското стопанство".

През 1952 г. става преподавател във ВИИ"Карл Маркс"/сега УНСС/. През 1956 г. защитава дисертация и получава научната степен "Кандидат на икономическите науки". През 1964 г. е избран за доцент, а през 1969 г. -за професор. В периода 1970 - 1974 г. е заместник-ректор на ВИИ "Карл Маркс".  От 1978 г. завежда катедра "Международни валутно-финансови  и кредитни отношения".


В периода 1964 - 1971 г. е завеждащ секция "Международни валутно-финансови отношения" при Научноизследователския  институт по външна търговия при Министерство на външната търговия, а от 1971 до 1989 г. е директор на Научния институт по проблемите на социалистическата икономическа интеграция към Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерския съвет, впоследствие /от 1977 г./ Институт за международни отношения и социалистическа интеграция към Президиума на Българска академия на науките.
   
Бил е член на Научния съвет на Международния институт по икономически проблеми на световната социалистическа система при Секретариата на Съвета за икономическа взаимопомощ, както и на  Научния съвет на Виенския институт на мира. Бил е член на Националния комитет за защита на мира и на Съюза на научните работници в България. Избиран е за съветник в Софийския градски народен съвет.
От 1962 до 1967 г. е заместник-председател на Българска народна банка и председател на Българска външно-търговска банка.
   
Награждаван е с ордените "Кирил и Методий" - първа степен, "Народна република България" - първа степен, "Георги Димитров", "Народен орден на труда" и със званието "Заслужил деятел на науката".
Издал е над 12 научни труда и има повече от 100 научни публикации у нас и в чужбина.
   
Умира няколко дни преди да навърши 72 години през 1992 г. в София.
   
Макар  в съвсем телеграфен стил и под формата на биографична справка, написаното за проф. Нешо Царевски зае немалко място. Но трябва да добавим още нещо  важно накрая. Въпреки безспорните му постижения като учен икономист и постовете, които е заемал, въпреки участието му в антифашистката съпротива и възможностите, които това разкриваше, той не се опита да извлече лични облаги, не се възгордя от постигнатото и остана до края на живота си скромен и почтен почтен  човек, намерил смисъла на живота си в това да е полезен на хората.

Един професор, който посети Угърчин преди няколко години, твърдеше, че името на проф. Царевски е изписано в Алеята на учените в Харвард като водещ икономист от Източна Европа по валутно-финансови отношения. Но дори това да не е така, то проф. Нешо Царевски със сигурност е оставил трайна следа в българската икономическа наука и тази на Източна Европа с постигнатото от него.

Борислав ПАТАРИНСКИ

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

ЦЪРКВАТА В УГЪРЧИН - НА 150 ГОДИНИ

На Петковден тази година в църковния храм "Света Параскева" в Угърчин беше отслужена света литургия по случай храмовия празник и 150 години от построяване на първата църква в Угърчин.

В литургията взеха участие архимандрит Антим и архимандрит Неофит, над стотина миряни от Угърчин, гости от София. На храмовия празник дойдоха и областният управител Ирина Митева, кметът на община Угърчин Станимир Петков, председателят на Общински съвет - Угърчин Тихомир Мирчев и други представители на общинската администрация. Накрая на празника беше раздаден курбан за здраве.

По надолу ще ви запознаем с църковната история на Угърчин, като за изготвянето й са използвани печатни източници и спомените на хора от Угърчин.

 
 
 

КРАТКА ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ НА УГЪРЧИН

150 ГОДИНИ ОТ ПОСТРОЯВАНЕ НА ПЪРВАТА ЦЪРКВА В УГЪРЧИН

Липсата на каквито и да било писмени източници и бележки не ни дават възможност да проникнем назад във времето, за да кажем със сигурност откога християнството е пуснало своите корени по нашите земи. Допреди около 60 години все още са личали останките от манастир в подножието на хълма Кичера, южно от Угърчин. Легендата говори, че се е наричал „Света Петка”. Този манастир е бил изграден още преди нахлуването на турците през 14 век и е разрушен по-късно от тях. Недалече от там, по продължението на същия хълм в източна посока, на около 7 км от Угърчин в местността Муданя, до 16 – 17 век е имало село с името Каменец, което после по  е изчезнало. В лявата страна от шосето за Ловеч, недалече от мястото, където е било селото, допреди 60 – 70 години е имало надгробни камъни и останки от църква.

По това време Угърчин е бил относително малко населено място, по-малко от съседните села Каленик и Сопот и през 1485 г. е имал 25 домакинства.  Най-близки села до него, освен Каменец, са били Павликянска Калугерица/името е показателно/, наречено по късно от турците Каяджикбунар, на около 7 км южно от Угърчин в местността Камен кладенец и село Батово на около 9 – 10 км западно от Угърчин. През следващите столетия болести, войни и нашествия довеждат до изчезването на тези три села и до почти пълното изчезване на Угърчин, но после той отново се  възражда.

От запазени до днес спомени на предците ни става ясно, че първият свещеник в Угърчин се е появил около 1740 – 1750 година. Той се бил преселил тук от с. Рибен. Може би след него и други свещеници са идвали в Угърчин, но едва от средата на 19 век вече има по-точни сведения за църковните дела тук.

В средата на 30-те години на 19 век религиозните обреди в Угърчин са се извършвали от свещеници от с. Малка Желязна,  Тетевен и  Ловеч. Те идвали в месеца веднъж и по големи празници и причестявали, венчавали, кръщавали и опявали погребаните вече. На Великден редовно идвал свещеник от Тетевен  или друго място и на игрището/там където се играели хората/, срещу Патаринската махала, при нарочно поставен забит четвъртит  издялан камък  от варовик, наричан черковният камък, построявали нещо като палатка от черги. Там под чергите богомолци получавали причастие и целували кръста.

Около 1830 – 1835 г. в Угърчин идвал свещеник Марин от с. Малка Желязна. Отсядал при дядо Радой Жабарски, заможен и виден селянин. По това време внукът на дядо Радой, Георги Петков, се оженва за дъщерятя на поп Марин и по-късно самият става свещеник. Синът на поп Георги, Петко, след като учи две години в Ловеч при Петко Рачов Славейков, продължава делото на баща си и през 1854 г. е ръкоположен и става свещеник Петко поп Георгиев.

През 1852 г. първи български владика в Ловеч става Иларион Ловчански/преди него тази важна църковна длъжност е била заемана само от гърци/. След като става владика Иларион Ловчански идва няколко пъти  в Угърчин, събира по-будните селяни и ги убеждава да изградят църква. Но инициативата му не среща разбиране от страна на изпълняващия длъжността  кмет Стайко чорбаджи. Той бил ограничен човек, близък с турците и не искал да си разваля отношенията с тях. Все пак владиката, след няколко идвания в Угърчин, през 1865 г. събрал достатъчно подкрепа сред хората и преодолял съпротивата на Стайко чорбаджи и още няколко негови поддръжници. Иларион Ловчански бил подпомогнат в това си начинание и от свещениците от Угърчин поп Петко, поп Георги и поп Михал. За църковен настоятел владиката определил Пено Патарински. На него и свещениците Иларион Ловчански възложил да организират населението и да изградят първия църковен храм в Угърчин.

Църквата била построена през 1866 година. За построяването й едни доставяли камъни, други - дървен материал, трети – работели, а четвърти дали пари. Не достигнали пари за обзавеждане. Михню Коев дал  заем, а на следващата година, след освещаването, населението събрало средства и върнали заема.

Първият църковен храм не бил голям. Зидан бил от камък, без кубе, покрит с плочи. Бил вкопан на четири стъпала в земята, както много други църкви тогава, за да не дразнят с външния си вид турците. Камбанария нямало. На дебела черница, която се намирала на площада пред входа на сегашното училище, била окачена дъска – клепало, която удряли преди служба. Смият храм бил на горния площад, където по-късно  се намирала къщата на Вълчо Динкин, а сега е спортната зала и недовършената административна сграда. Храмът бил наименуван „Света Петка”, защото тази светица била почитана от угърчинци от незапомнени времена.

В спомените на поп Михал, който заедно с поп Петко е посрещал Васил Левски при негово идване в Угърчин за да основе революционен комитет, е отбелязано, че на Петковден 1872 г. дякон Левски е служил в църквата в Угърчин, заедно със свой сподвижник. И двамата били облечени като монаси и официално събирали помощи за Троянския манастир като прикритие за революционната им работа в момента.

През 1876 г., при потушаване на въстанието в Ново село, през Угърчин минали част от участвалите в  потушаването на въстанието турци, черкези и абхазци от съседни села и извършили погром в храма. Разрушили дървената му част и той станал негоден за използване.
Две години по-късно България вече е свободна. В Угърчин е взето решение да се изгради нова църква. Определено е ново място за изграждането й,  на няколко стотин метра северно от предишната, там, където се намира и сегашната църква.

Новата църква е построена през 1881- 1882г. С пари, дарени от Дико и Неда Черневи е изградена камбанария и отлята камбана за нея. Кирил Славчев Табаков, син  на камбанджията в онези години, разказва, че като войник в гр. Неврокоп, през 1928 г. случайно се е запознал с човек от града, който му казал, че е участвал в отливането на камбаните за църквите в Угърчин и Катунец. Двете камбани били транспортирани до Плевен с влака, а дядо Стефан Цвятковски ги докарал от там с волска кола.

Втората църква, поради недобри основи, пада при една буря през 1930 г. През 1935 г. е подета инициатива за изграждане на сегашния църковен храм. Тогавашният кмет Иван Стойков/Резето/ от името на общината отпуска 300 000 лева за изграждането на църквата. Проведен е търг за изпълнител на строежа, който е спечелен от Никола Петков от с. Койнаре. Храмът е завършен и открит на 22 март 1938 година, като е осветен от Ловчанския митрополит Антим. По това време свещеници в Угърчин са Петър Доков от Ловеч, Пейчо Петров и Марин Никитов от Угърчин и Димитър Маринов от с. Сопот.  Камбаната е поставена в кубе на самата църква.През последните 20 години общината няколко пъти е помагала на Църковното настоятелство, основно за ремонти на храма, но и за неговата дейност.

При подготвянето на този текст са използвани материали от книгата „Из миналото на Угърчин” от Петко и Георги Радоеви, от главата „Из миналото на Угърчин” от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., спомените на Кирил Табаков, Веселин Русков, Никола Бамбов и др.

вторник, 11 октомври 2016 г.

С МУЗИКА, ПЕСЕН И... ТРЮФЕЛИ

Угърчин беше обявен за столица на трюфела
От края на август досега съставите на читалището ни участваха в културни събития, които бяха предимно на територията на общината. Но детската група за автентичен фолклор участва и в регионалния  фестивал "С музика и песен всяка есен" в с. Дъбен  на 11 септември.

Танцьорите ни пък взеха участие в празника на село Драгана на 4 септември. Детската  група за автентичен фолклор представи  на 22 септември,  при откриването на панаира,  за втори път пред угърчинската публика  сценката  "Изворче на жива вода".
Тази година панаирните дни на 23 и 24 септември преминаха под знака на организирания за първи път фестивал на трюфела. Угърчин беше обявен за столица на трюфела. Фестивалът  изненада мнозина, защото все още малко хора знаеха, че горите около Угърчин крият тези много скъпи подземни гъби - трюфелите. 23-ма участници от различни краища на страната взеха участие в състезанието за откриване на трюфели със специално обучени кучета. В огромна тава беше приготвен специалитет от ориз с трюфели, който беше раздаван на публиката. А  на отделен  щанд интересуващите се можеха да видят гъбите и начините за тяхното използване.

Госпожа Моника Славова от БАН в салона на читалището изнесе лекция за подземните гъби, илюстрирана с видеоматериал. Рапърите  Лео и Играта забавляваха публиката на голяма сцена на горния площад на 23 септември, а на 24-ти на същата сцена се изявиха състави от общината, сред които и нашия танцов състав "Фаворит". След тях пя фолкпевицата Рени.

Вечерта в едно от фоайетата на читалището се състоя гурме-вечеря, на която  от сомелиера Марин Марковски бяха представени четири ястия с трюфели. Фестивалът беше организиран от общината с подкрепата на фирма "Хайд", а читалището  съдействаше при провеждането на някои от проявите.
В цялата суматоха встрани от вниманието остана един любопитен факт. Пет минути преди откриването на панаира, на покрива на читалището кацнаха три щъркела. Това се случи един месец и два дни, след като бяха отлетели на юг обитателите на гнездото на паметника./БП/
 
 
 

неделя, 18 септември 2016 г.

ПЪРВАТА УЧИТЕЛКА

135 години от рождението на Стойна Сиракова Македонска
На 15 септември започна новата учебна година. С нови вълнения, радости и проблеми. За пръв път, след около 20 години прекъсване,  завършващите средното си образование в Угърчин ще имат възможност да получат професионална квалификация. С водосвет беше открита зала с модерно кухненско оборудване, където учениците след 8 клас ще бъдат обучавани за готвачи.
Но тази дата е и повод да погледнем назад в 174-годишната история на образованието в Угърчин и да си спомним за първата жена учителка - угърчинка Стойна Ичева Сиракова. Преди 115 години, на същия този ден през 1901 г. тя прекрачва училищния праг. По надолу ще поместим разказаното за нея от Борис Сираков в бр. 9 на  в. "Друм" от 1981 г.
 
ПЪРВАТА  УЧИТЕЛКА - УГЪРЧИНКА
През 1881 г. в семейството на Ичо Ботев Сираков се ражда четвърто дете - Стойна, след Ботю, Радой и Иванка/Йона/.От четирите деца Радой и Йона рано напускат родния си край, а в Угърчин остават да живеят с родителите си само Ботю и Стойна.През 1891 г. Стойна завършва второ отделение в училището в Угърчин. Веднага след това брат й Радой, който вече е офицер, я взема със сестра й Йона и ги отвежда в София, където е на военна служба в младата българска армия. Поема издръжката на своите две по-малки сестри, докато завършат средно образование. След това, през 1901 г.,Стойна се завръща в Угърчин и става първата учителка-угърчинка, като остава на учителското поприще до пенсионирането си.
Угърчинци са я наричали народната учителка. Била е много взискателна и строга, но внимателна и справедлива към учениците. Ползвала се е с голям авторитет, както сред колегите си учители, така и сред обикновените трудови хора от Угърчин. Била е обичана и уважавана много, защото на много угърчинци е отворила очите за науката.

Стойна Сиракова е била смела, свободолюбива и прогресивна жена и рано се освобождава от много предрасъдъци, на които са робували жените в онези години. За нея това не е било никак малко, като се има предвид на какво стъпало на своето развитие е бил Угърчин две десетилетия след освобождението ни от османското иго. Стойна Сиракова изгражда своя мироглед още докато учи в София. Върху нея сериозно влияние оказва и брат й Радой, който е двадесет години по-голям от нея и вече е натрупал сериозен житейски опит, носи всички добродетели на българското офицерство от това време, човек с богата обща култура.
През 1904 г. Стойна Сиракова се омъжва за Александър Македонски - управител на клона на Българската земеделска банка в Угърчин. Той е родом от Летница. Бил е много способен и амбициозен човек, завършил средно търговско образование в Свищов. Четял е много и се е самообразовал. Владеел е френски, руски и немски език. По време на Балканската война е бил ковчежник на 9-та Плевенска дивизия. През 1913 г. обаче, заболява от холера и умира.в Плевен, където е и погребан.

След загубата на съпруга си Стойна  Сиракова/Македонска/ изпада в много тежко положение. В къщи се събират 11 души, които тя трябва да издържа - нейните две деца, петте деца сираци на брат й Ботю и родителите й, които са на преклонна възраст. Освен това тя поема и издръжката на две от децата на брат й Ботю, когато те отиват да учат в Плевен.

Народната учителка Стойна Сиракова/Македонска/ е вземала активно участие и в културния живот на Угърчин. Тя не е жалила сили и време при организирането на различни културни прояви в читалището - вечеринки, литературно-музикални забави, театрални предствления и др. Участвала е в много от пиесите, играни по това време на читалищната сцена. Пеела е хубаво народни и други песни. За своята активна дейност, при честване на 40 години от създаването на читалището на 7 януари 1937 г., тя е обявена, заедно с други негови заслужили деятели, за почетен член.

Стойна Сиракова/Македонска/ дори и на преклонна възраст не се откъсва от обществения и културния живот на Угърчин. Умира през 1960 г. Изпратена е в нейния последен път от множество угърчинци, дошли да изразят преклонение пред стореното от нея като учител, общественик и културен деятел.
Борис Сираков, бр. 9 на  в. "Друм" от 1981 г.

понеделник, 29 август 2016 г.

ЛЯТНА ЧИТАЛИЩНА ХРОНИКА

 
Юли и август са месеците от годината, в които много хора почиват. Но в нашето читалище точно тогава има може би най-много посещения, а и участията във фестивали и празници са най-много в този период на годината. След фестивала в Троян, танцовият ни състав участва на 23 юли в Празника на народния обичай и народната носия в с. Рибарица, на 20 август - в  Празника на динята в с. Петревене, а на 27 август - в Общинския фолклорен събор "От Тимок до Вит" в с. Черни Вит.
Детската ни група за автентичен фолклор също участва на събора в Черни Вит, а преди това, в началото на юли, със сценката "Изворче на жива вода" участва и във фестивала "Шарено пиле петровско" в с. Церова курия.

На 24 август читалището ни организира, съвместно с доброволци от Регионална библиотека "Проф. Беню Цонев" - гр. Ловеч, традиционното "Весело забавно лято" за децата от Угърчин. В забавните игри пред читалището се включиха над четиридесет деца, които бяха придружавани от още толкова майки и баби.
 
 
 
Летният сезон е към края си, но читалищните изяви ще продължат и през есента, за които ще ви информираме в следващите издания на нашата хроника. /Б.П./

вторник, 2 август 2016 г.

„СВЕТУЛКАТА“ НА ЧИЧО СВЕТЛЬО

За ГЕОРГИ СТОЯНОВ ПЕЙЧЕВСКИ – създателят на първото детско списание в България "Светулка"
 
В центъра на Угърчин има една малка, тиха улица, която носи името "Светулка".  Дълги години тя тънеше в тъма нощем, осветявана само от светулките лете, защото на нея почти никой не живееше и общината си  беше спестила поставянето на лампи. Новозаселили се през последните години обитатели обаче настояха и наскоро общината монтира няколко лампи. Нещо повече. Улицата беше осветена и според църковния канон от отец Димитър от храма "Света Петка" в Угърчин. Паралелно и независимо от  случващото се на улица "Светулка" Педагогическият съвет на детската градина в Угърчин реши тя да се нарича "Светулка"...

В основата на това име стои един човек, за когото отдавна се каним да разкажем. Един човек,създал заедно с Вълчо Русковски и нашето читалище - ГЕОРГИ СТОЯНОВ ПЕЙЧЕВСКИ.
Родил се е на 11 ноември 1874 г. в Угърчин в семейството на дребен земеделец. Учи в Угърчин и Ловеч, а след това през 1894 г. завършва Педагогическото училище в Лом. Назначен е през лятото на същата година за учител в новопостроеното училище в центъра на Угърчин. По същото време в това училище получават назначение  връстникът му Вълчо Русковски и още няколко млади учители от Габрово и Севлиево. Както е известно, на едно събрание в училището Вълчо Русковски поставя пред угърчинци въпроса за създаването на читалище в Угърчин, а след това, заедно с младите си колеги се захваща за поставянето на първата театрална пиеса - "Руска" от Иван Вазов. Георги Стоянов е един хората, включили се активно в това дело. Пиесата два пъти е представена с успех пред публика в най-голямата стая на училището.
 Улица "Светулка" в Угърчин
Докато са учили обаче, тези учители стават привърженици на опозиционната Българската работническа социалдемократическа партия. По това време и Угърчин кипи от политически страсти. Често се свикват митинги, в които младите учители активно участват. Заради политическата им дейност инспекторатът премества през 1895 г. учителите на други места на работа. Така Георги Стоянов попада най-напред в Долни Дъбник, а след това в Плевен.Два пъти е уволняван от работа. От 1913 г. е учител в София. В Плевен става председател на Плевенското учителско дружество, а по-късно и на Софийското. Избран е в Централния съвет на Българския учителски съюз, а също и във Висшия учебен съвет. Проявява се като образцов учител и педагог теоретик. Автор е на читанки и статии по въпросите на образованието и възпитанието. Бил е активен преводач. Владеел е няколко езика - руски, френски, немски и сръбски. На 22 години превежда от руски книгата на Чарлз Дарвин "Произходът на човека", която излиза в два тома с обем около 600 страници.

Едно от най-големите му постижения е издаването на първото детско списание в България "Светулка". Той започва да го издава в Плевен през 1904 г., а след отиването му в София продължава да го издава там. За образец му е послужило руското детско списание "Светлячок". През 1910 г. към списанието започва да излиза и вестничето "Слънчице", списвано с материали от деца. На "Светулка" сътрудничат Елин Пелин, Стоян Дринов, Цанко Церковски, Трайко Симеонов и др. Ран Босилек публикува първото си печатно стихотворение в "Светулка".
Георги Стоянов е не само редактор, но и автор на повече от шестстотин стихотворения, разкази, приказки и басни, подписвани с различни псевдоними - Чичо Светльо, Калинка Малинка, Дядо Слънчо, Чичо Бръмбарчо, Кумчо Вълчо, Латинка и др. А угърчинци просто го наричали Светулката.

Когато България се включва в Първата световна война, Георги Стоянов е сред мобилизираните. Попада на Дойранския фронт, както и много други угърчинци, но служи в друга войскова част, защото е мобилизиран от София. Загива в боевете при гара Дедели на 5 декември 1917 г. Със съжаление установихме, че неговото име не е изписано на Мемориала на загиналите във войните угърчинци, защото във Военния архив не фигурира сред загиналите угърчинци. Ще трябва да направим нужното, място има, за да бъде изписано и неговото име на Мемориала на героите на Угърчин.

След смъртта на Георги Стоянов списание "Светулка" продължава да излиза чак до 1947 г. Първоначално е издавано от съпругата му Райна Стоянова, а от 1919 г. от издателство "Ал. Паскалев" под редакцията на Александър Спасов. От 1920  до 1931 г. главен редактор на списанието е Елин Пелин. В него печатат свои творби  Елисавета Багряна, Дора Габе, Александър Фол, Асен Босев, Георги Веселинов, Николай Лилиев, П. Ю. Тодоров, Петър Стъпов, Яна Язова, Веса Паспалеева, Лъчезар Станчев и др.

Списание "Светулка" и всичко друго, сътворено от Георги Стоянов в неговия 43-годишен живот, са му изградили паметник неръкотворен, както е писал поетът. Но е хубаво, че в Угърчин има улица и детска градина, които носят името на най-голямото дело на живота му и дори след  сто години напомнят за този забележителен угърчинец.

Борислав ПАТАРИНСКИ

четвъртък, 14 юли 2016 г.

НАГРАДА ОТ "ТРОЙЧЕ" В ТРОЯН

Преди малко повече от година на среща на читалищата от общинските центрове в Ловешка област беше предложено да се организира фолклорен фестивал за танцови състави на областно ниво, който всяка година да сменя общината, в която се провежда.Предложението дойде от секретаря на читалище "Наука - 1870 г." в Троян Станка Марешка. То се яви като продължение на едно друго подобно предложение, направено преди това от Нено Щрегарски - създател на танцова формация "Елит" от гр. Ловеч. Смъртта отне от нас Нено преди по-малко от година, но идеята му се реализира на 9 юли тази година в Троян под името "Тройче". С активното участие на Станка Марешка и колегите й от читалището в Троян и с подкрепата на областния управител г-жа Ирина Митева и кмета на Троян г-жа Донка Михайлова.
 
Нашият танцов състав "Фаворит" също беше създаден в края на октомври 2010 г. от Нено Щрегарски, който е кръвно свързан с Угърчин. И за нашите танцьори беше въпрос на чест и почит към паметта на Нено да участват в този фестивал. Те се включиха с два танца, единият от които е "Угърчинска китка" по музика на Цвятко Благоев и хореография на Нено Щрегарски, а другият е шопски танц по хореография на Цветомира Пеева. Не успяха танцьорите ни да спечелят специалната награда на името на Нено Щрегарски, но пък взеха специалната награда на областния управител с неговия плакет и... бутилка отлежала троянска сливова ракия.

Макар че фестивалът "Тройче" се проведе за първа година, той премина на достатъчно високо ниво, за което допринесоха, както участващите танцови състави и престижното жури, така и добрата организация на домакините от Троян. Следващ домакин през 2017 г. ще бъде Тетевен.

 
 
 
 
Текст и снимки:
 Борислав ПАТАРИНСКИ