четвъртък, 2 ноември 2017 г.

НА БЕЛИ КАМЪК ГРЪМНАЛА ПУШКА - 1877

 
КАК УГЪРЧИН СЕ ОСВОБОДИ ОТ "ОСМАНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ"

Не са много източниците, от които бихме могли да научим как Угърчин се е освободил от така нареченото "османско присъствие" по нашите земи. Един такъв източник, с който разполагаме, е пълният текст на книгата на братята Георги и Петко Радоеви "Из миналото на Угърчин". Това, за което ще ви разкажем не бихте могли да го прочетете в издадената от братята през 1977 г. книга със същото заглавие  и която я има в много угърчински домове. Просто защото книгата е три пъти по-малка по обем от първоначалния текст, предложен на издателството на Отечествения фронт, където е отпечатана. Освен този текст,  използваме и някои други източници, като юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., том 4 на "Известия" на Регионалния исторически музей в Габрово от 2016 г. и др.

В израза "османско присъствие" влагаме голяма доза ирония, защото  от запазените в книгата на братя Радоеви спомени на съвременници изобщо не става дума за някакво мирно съжителство и рахатлък /благополучие/ между българи и турци, както го  представят някои историци. В Угърчин през 1877 г. на тормоз от турците са подложени  стотици българи, а около 20 човека просто са убити. Но това се е случвало  не само през тази година, а и много пъти през петте "златни" века османско иго. Стигнало се  през 1594-95 г., заради постоянен тормоз, угърчинци колективно да се изселят в Румъния, а Угърчин е бил пред пълно изчезване като населено място, както  съседните села Каменица и Батово. Но отново се възраждал и през 1877 г. населението му било  около 3300 души, една малка част от които - турци. Отделно е имало и турско село на 10 км северно от Угърчин, наречено махала Угърчин, с население около 500 души и кмет с името Шукри.  След Освобождението, заради голямата "любов" към тях, турците от тази "махала" побързали да се изселят от нашите земи.

Но преди да разкажем за кървавите августовски дни на 1877 г., ще се спрем в няколко реда на някои предшестващи събития.

ПРЕДОСВОБОЖДЕНСКОТО ВРЕМЕ
В края на 50-те години на 19 век в Угърчин се заселил тетевенецът Райко Горански, заедно със синовете си Христо и Аврам. Открили бояджийница и дюкян. Обикаляли целия район, за да се снабдяват с материали и за да продават продукцията си. Но в същото време произвеждали патрони, с които снабдявали революционните комитети. Обучавали и младежи как да боравят с оръжие. Двадесет години останали в Угърчин.

По онова време даскали от Троян учели учениците в училището на революционни песни. А Левски нееднократно идвал в Угърчин и освен че пял на Петковден в църквата предрешен като монах, е вършил и "някаква" друга работа. Вероятно се е срещал с братята Горански и други хора по комитетски дела, но не е ходил при кмета да си подпечати командировъчно, нито е давал отчет за работата си на аянина Алил Карамустафа. Защото според актуалната днешна евроатлантическа терминология той се е занимавал с терористична дейност против Османската империя.

През бунтовната 1876 г., след потушаване на въстанието в Ново село, част от озверелия башибозук минава през Угърчин. Опустошили църквата и опожарили дюкяна на братята Горански. През същата година, прогонени от Сърбия, турски части минали край Угърчин по долината на река Света на път за Ловеч и накарали местните хора да ги носят яздейки ги. А Нино Райновски, заради такова яздене набил едно момче турчин и избягал в Румъния при хъшовете. После той станал един от десетте угърчинци опълченци.

ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Идва 1877 г. И на 12 април става това, което всички очакват - Русия обявява война на Османската империя. Румъния се включва във войната на страната на Русия. Шест хиляди българи се записват в опълчението. Скоро и самата война започва. Руските войски минават през Дунав и започват своята освободителна мисия. Турците беснеят и избиват хиляди мирни хора, отстъпвайки под натиска на освободителите.

Дочул за предстоящата война, бунтарят даскал Иван Тодоров приключил по-рано учебната година в Угърчин и тръгнал пеш за Ловеч. Край Бальовското езеро го настигнали турци. Убили го, а отрязаната му глава закачили на едно дърво.
През август руснаците превзели Ловеч. Новината достигнала и до Угърчин. Уплашени от очаквани издевателства на турците, много угърчинци с децата и най-необходимото тръгнали да търсят спасение в Ловеч. Други се скрили в околните гори.

В кошарата на дядо Вътю Спахийски, която се намирала на няколко километра южно от Угърчин, се скрили тридесетина мъже. За да се нахранят, заклали една свиня. Но когато започнали да я пърлят, димът привлякъл вниманието на двама турци кърсердари, които идвали откъм Сопот. Мъжете забелязали турците. Някои от тях предложили да бягат, а други - да убият кърсердарите. Но дядо Нешо Геновски - Арабаджията настоял да си стоят мирно и кротко. Когато обаче въоръжените турци нахълтали в кошарата, казали, че ще бъдат освободени само тези, които могат да се откупят с пари. И започнали кърсердарите да извикват един по един мъжете. Тези, които имали пари да се откупят освободили, съмнителните връзвали на едно въже, а останалите просто убивали.

Първа жертва на турците станал дядо Нешо - Арабаджията. След него убили Цеко и Цачо Спахийски и Бочо Ст. Кисовски. Повече от 10-15 мъже от Геновци и Вълевци, между които и Трифон Бендовски, също били убити. Пощадили Данчо Щапата, който бил все още момче.

В създалата се суматоха Радю Гавалкин, Колю Геновски и още десетина мъже пробили тънката стена на кошарата от задната й страна и избягали.
Турците повели останалите живи мъже към Угърчин. По пътя съсекли Стойчо Даковски и Иван Спахийски. Последният бил оставен на пътя недоубит. Той оцелял, но останал за цял живот сакат. Когато стигнали в Угърчин, спрели пред къщата на Ботю Драгнев. И тогава на Бели камък гръмнала пушка. Конят на единия от турците се изплашил и той го изпуснал. Ботю Драгнев извикал, че това са руснаците.Създала се суматоха. Кърсердарите вече не били бабаитите отпреди гърмежа. Това помогнало на останалите мъже да се спасят.
По същото време други турци убиват воденичаря Ботю Гергански и го хвърлят в керепа на воденицата му.

Сред бягащите към Ловеч били семействата на поп Петко и Мирчо Радоев Патарински. Те тръгнали по долината на река Света, но попаднали на оттеглящи се от Ловеч турци, които започнали да стрелят по тях. Опитали да се скрият в чифлика на Амет ага, който бил мобилизиран. Кадъната Джемала ги познавала и  решила да им помогне, но в това време дошли кърсердаринът Кара Усин Абаза и пандуринът Дели Мустафа. Те вързали мъжете и ги повели обратно към Угърчин, за да получат откуп. Отишли първо на колибата на Мирчо Патарински. Той им дал каквото имал, но турците не били доволни и го застреляли. Когато стигнали в Угърчин пред къщата на поп Петко той извадил пари и им дал, но турците поискали още. Попът влязъл в обора при биволите, но те изплашени от чуждите хора хукнали навън. Турците накарали поп Петко да върне биволите, защото и те влизали в плячката им. Попът се възползвал от това и когато излязъл на улицата избягал към реката, където срещнал криещият се поп Михал. Двамата, след няколко дни премеждия, успели да се доберат до Ловеч и там открили близките на поп Петко и Мирчо Патарински.

По това време в района на Угърчин и съседните села действала четата на Илю войвода, която събира разузнавателна информация за руснаците. В нея е бил поне един угърчинец, защото има загинал четник от Джабарския род и вероятно това е братът на опълченеца Васил Джабарски.

Кога точно руснаците са влезли в Угърчин не е известно, но сигурно е станало скоро след описаните събития. Всъщност това е второто освобождение на Угърчин от турците. Първото се е случило през зимата на 1810-1811 г. по време на първата Руско-турска война. Тук в продължение на няколко месеца е била разквартирувана руска военна част. По-късно обаче руснаците са били принудени да се оттеглят, вероятно заради войната с Наполеон.

Борислав ПАТАРИНСКИ
Факсимиле: Фотоархив Л.Юруков