С тази публикация ще ви върнем към трагичните дни на септември и октомври 1918 г. Тогава нашите войници, заради недалновидната политика на Фердинад и правителството на Радославов, са принудени да се оттеглят от Македония само три дни след една от най-бляскавите победи на българската армия в Първата световна война над англичани, гърци и французи при Дойран.
В този материал ще разкажем за преживяното от подпоручик Данчо Коев от Угърчин в дните на оттеглянето от Дойран и Македония. Това е предпоследната публикация на тази тема. Предстои и един обобщаващ материал за участието на войници от Угърчин в Първата световна война.
На 22 септември 1918 г. сутринта войниците от 9-та Плевенска пехотна дивизия са все още на Дойранските позиции. Но вече достигат до тях слухове, че е започнало оттегляне на нашите войски от Македония, че може би идва краят на войната.
Към 14.30 часа командващият на дивизията генерал Владимир Вазов извиква при себе си подпоручик Данчо Коев и му разпорежда с картечната част на 33-ти полк да заеме Галашкия проход и да прикрива оттеглянето на дивизията.
Войниците му се натоварват на няколко каруци и потеглят към прохода. По пътя застигат други войскови части, които също се оттеглят. В едно дефиле преди прохода движението се забавя, заради струпването на много войници. Тогава долитат няколко неприятелски самолета и започват да стрелят по струпалите се в дефилето войници, хвърлят и бомби. Картечарите на подпоручик Коев са все опитни бойци и бързо си намират укрития, но един млад войник от друга войскова част побягва към една круша на около стотина метра. Това привлича вниманието на един от пилотите и той започва да преследва войника, стреляйки от самолета.
Войникът, изпаднал в паника, стига до дървото и започва да обикаля около него. Самолетът прави същото. "Падни!Падни!" - викат на войника по-опитните му другари. Той се хвърля на земята и с се претърколва по гръб. Това го спасява, защото пилотът решава, че го е прострелял. Но други войници нямат този късмет, загива и един свещеник. Макар че при обстрела, след пряко попадение на бомба, една от каруците е разрушена, конете -убити, а две от картечниците повредени, пострадали от картечарите няма и те продължават към прохода.
Слънцето вече клони към залез. Спрели са за кратка почивка. И тогава подпоручик Коев забелязва бай Иван, който върви по пътя с дамаджана в ръка. Това е известният учител от Угърчин Иван Войников, който е писар в запасняшкия 58-ми полк. И двамата се радват на неочакваната среща. Оказва се, че в дамаджаната има ракия и те отпиват по няколко глътки от нея. Един войник от с. Драгана се присъединява към тях и доизпива ракията,а след това препуска по пътя с коня си. Разделят се с пожелание скоро пак да се видят.
След като изпълняват задачата по прикриване на дивизията, картечарите се завръщат в полка си. Междувременно редиците на полковете са оредели. Войниците, които са отскоро в полковете, са мобилизирани от местното население. Сред тях има и доста албанци, които се разотиват по родните места. От 33-ти и 34-ти полк се формира една обща войскова част под командването на майор Кацаров. Започват изтегляне към старата българска граница. Почти цяла седмица вървят пеш, придружени от няколко каруци от обоза. Храната свършва. Успяват да убият две диви прасета и с полуизпечени малки парчета месо войниците утоляват частично глада си. Неприятелски самолет прелита над тях, но войниците успяват да се прикрият в околните храсти преди да ги забележи. По пътя срещат автомобилът, с който българската делегация отива в Солун да преговаря за примирието.Постоянно застигат движещи се на групи войници, изостанали от войсковите си части.
Наближават Берово. Там се надяват да получат най-сетне храна и подслон. Майор Кацаров нарежда двата полка да се построят и се направи проверка. Останали са не повече от 150 - 200 войници и няколко офицери. Майорът се разплаква и казва:"Та само това ли останахме..."
В Берово за пръв път получават храна и са настанени по къщите да починат. 30 септември е. Фурната в селото работи без прекъсване, за да осигури хляб за прииждащите войници. Тук е и 57-ми полк от 9-та дивизия, но те скоро тръгват към границата. Сборната дружина на майор Кацаров е последната организирана българска бойна част, която напуска Берово. Хората в селото са угрижени за това, което ги очаква след оттегляне на нашите войници.
На 1 октомври сборната дружина вече е пресякла границата и на 2 октомври пристига в Горна Джумая/днес Благоевград/. На 3 октомври всички войници коментират бягството на Цар Фердинад и министър председателят Радославов в Германия. Полагат клетва към престолонаследника Цар Борис а след това тръгват към Дупница и гара Белово. На Белово се натоварват на влак и потеглят към Северна България. Когато пристигат на гара Левски войниците от 34-ти полк тръгват за Ловеч, а от 33-ти - за Свищов. Подпоручик Данчо Коев се демобилизира в Свищов на 17 октомври. Там отново се вижда с бай Иван Войников, но него по-късно го демобилизират. Среща се и с още двама угърчинци - Никола Русковски и Никола Цачев, които учат в Търговската гимназия. А след това потегля за Угърчин.
Пред него са дълги години учителстване в угърчинската гимназия, но споменът за преживяното през войната често ще го спохожда и в сънищата.
Из Архива на читалището в Угърчин
