ГИБЕЛТА НА ДАСКАЛ ИВАН

Още февруари на 1877-а не е изминал, а навън слънцето грее ли грее като през май месец. Децата всяка заран носят големи букети минзухари и шумно тропат с крачета:

- Учителю, брах ги на Кичера!

- Вземи това букетче, учителю, кака ти го изпраща!...

Даскал Иван стоеше до малкото прозорче, бащински вгледан към прииждащите деца и родители, и душата му – като пчелен кошер - се пълнеше с  весел звън и ухания. Тия дребосъчета вече знаеха да четат и пишат. Знаеха и песни да пеят. Заедно с тях и някои бащи и майки се научиха да се подписват, можеха и писма да подреждат.

Стаята се изпълни с деца и родители. Даскал Иван се наведе към едно момиченце , наречено Петкана, и на ухото му рече:

- Пека, я дай запявка!

Момиченцето стана, малко смешно се изопна в новото си сукманче и запя:

„Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…”

Учениците наскачаха един до друг, строиха се като за гимнастика и започнаха да пригласят.

Когато привършиха песента, даскал Иван им даде знак да седнат и подхвана:

- Драги родители и ученици! Събрах ви тая година малко по-рано , за да си направим годишното . Вече съм написал и свидетелствата. За ваша , а и за моя чест всички ученици преминават в по-горния - четвърти клас. Учихме се добре, с добър успех завършвате!

Даскал Иван спря за минутка. Лицето му винаги бяло-розово  -  сега блестеше влажно с цвета на опалена слонова кост. Черните му коси на едри кичури падаха връз високото му чело, а брадичката му придаваше хайдушки вид. Той извади някакво листче и зачете:

- Чувате ли : Пее майката Земица под кованите руски ботуши?! Свободата- като дългоочаквано цвете – разцъфва пред всяка българска къща, във всяка българска душа. Бяга вековният поробител – фесалията , омразният убиец. Завинаги ще го измете вятърът от лицето на нашата родна земица, майчицата ни милна…

Даскал Иван раздаде свидетелствата на учениците си, а те редом, едно след друго, му целуваха ръка и с просълзени очи излизаха бавно навън. Бащата на Петкана , Додю, каза няколко благодарствени думи, а няколко майки надариха даскал Иван с кърпи- кълчищници, с възглавнички и с един китеник , легнал на плещите му сякаш даскалът бе ходил на сватба.

И даскал Иван пое пътя за Ловеч през гористия връх Бели камък, а родители и ученици го изпратиха до самото било. Там се сбогуваха с него, както си му е редът, пожелаха му „Добър път”, той ги благослови и каза, че на есен по-рано ще дойде в Угърчин.

Като дълга змия се виеше пътят . Ту се възземаше по баирчинките , ту слизаше в падините. „Веднъж да се добера до Димово усое- нататък е лесно”- мислеше си даскал Иван. Някакво смътно предчувствие се утаяваше в душата му: когато излизаше от квартирата си в Угърчин, двама червенофесовци го видяха, притичаха един към друг, единия го посочи с пръст и заканително врътна глава.”Дано само не ме проследят!” – си помисли даскалът.

Край бистрото Балевско езеро, под векове кичест горун, даскал Иван приседна за отмора.Как му бе весело! Сърцето му немирно пърхаше в гърдите. А в ушите му все гласчетата на децата звънкаха. И една светлина ослепителна и ярка пълнеше очите му, душата му и всяка негова клетка .

Из джиграка, току до него, изпръхтя кон. Чу се силен тропот и гъгнив глас:

- Ей го, ей го!...

Когато реши да бяга, беше вече много късно. Десетина турци се нахвърлиха върху него. Бой, ругатни, псувни.Всеки от нападателите бързаше да го удари и да го промуши с ножа си. Даскал Иван отмаля , свлече се на земята и загуби съзнание, спря да диша.Потече кръв алена и пенеста. Слънцето се показа прижурящо и гневно и бавно плисна сноп лъчи върху изстиналото лице на даскал Иван. Един замахна с ножа и му отряза главата. Покачиха я на горуна. Всички по ред ритаха безжизненото тяло на учителя , после с весели викове тръгнаха за Угърчин…

Привечер едно колибарче, ученик на даскал Иван, бавно и тихо приближи към убития , сложи букет от прясно набрани минзухари.

След година тук дойдоха две жени от Троян. Свободата бе вече разцъфтяла.Те прибраха главата му в родния градец, дето я погребаха. Едната горко плака за даскала, като проклинаше убийците. Това бе майката на даскал Иван.

През пролетта на 1966 г. признателните угърчинци поставиха паметник на мястото , дето накога бе изтекла кръвта на даскал Иван- един от първите учители в Угърчин.

Борис ПАУНОВ

в. „Друм”, бр.4, 1978 г.

ЕЛЕ МЪ И МЕНЕ СКАЧКЪТА

Угърчинският Хитър Петър, именуван Стойко Скачката. Известен със золумите и афоризмите си из цялата околия Ловешка, а през 1960-те чрез вестник „Стършел” и по цялата страна. Обикновен колибарин, земеделец, доблестен и храбър войнник в Първата световна война...

Дошъл на белия свят на 13 юни лето 1882, на 4 -5 километра западно от Угърчин, в колибата на Стефан и Мица  Кулински. За непосветения читател другоселец: със скромното „колиба”  по нашия хълмист край от години и векове назовават частната фамилна ферма. Това по европейски, а по американски – ранчото извън града...  Шестдесет и девет години Стойко изучавал света, радвал му се, но и осмивал кривиците му. С такова чувство за хумор, че и днес по-възрастните угърчинци помнят притчите му...  Сиреч, Скачката още е жив в усмивките им...

Ще се задоми с Йона от рода Керински. И кому ниска, кому висока..., за него цял живот ще си е добра. Йона ще му роди  деца. И ще го надживее. А той ще се спомине на 12 ноември 1951 г. като невлязъл в кооперацията земеделец. Като дух свободен, дете на природата и Предбалкана... Горд и жилав особняк.

Днес  никой не помни истинското му фамилно име. Но историите на  Скачката се разказват  по широката земя навред, където са стъпили  негови съсе..., пардон - съграждани. (Всъщност, защо ли са го нарекли Скачката? Може би заради това, че и умът, и тялото, и словото на Стойко са били еднакво пъргави – „скокливи”?)

Има и една къща в града, която още пази спомена за великия шегаджия. Там, в двора й, на една стена, само с 3 удара на чука угърчинският Хитър Петър се е увековечил. На 3 пирона под сайванта висят три велики образа - портретите на Стойко, на Владимир Илич Ленин и на баба Йона. Един до друг... Тримата велики от епохата „Стойко”... От личната му съдба... Мъдро, смешно, горчиво... Но за тази история по-нататък. Сега – Скачката „на живо”, епизод 1...

 ПЛАЩАМ САМО НА ГРАДУС

Като всички угърчинци и Скачката си варил контрабанда  ракия, та имал често  разправия с акцизните. Един ден Нейко   го издебнал и при  обиска намерил буре с ракия .
- Хванах ли  те  най- сетне? Сега ще си платиш всички гяволъци! – заканил се финансовият служител.
- Какво каже законът – отвърнал Скачката, а Нейко измъкнал книжле и чете членове и параграфи, съгласно които се налага глоба за незаконно варене на ракия .
- А сега впрягай  колата да откараме бурето  в общината. Там ще оформим акта – наредил акцизният.
- Аз работя само по закон – отвърнал Скачката .Никъде в книжката не пише , че аз трябва да превозвам бурето. Докарай си колата , превози стоката , напиши акта – аз съм насреща . Така гласи законът.
Нямало как . Отскочил до някъде Нейко , намерил кола , а в това време Скачката, свали един от обръчите на бурето, пробил дупка и източил ракията. След това го напълнил с вода, запушил дупката и сложил обратно обръча.
Идва   Нейко с колата , натоварва бурето и  хайде в общината.
- Ела сега , бай Стойко, да подпишеш акта  - подканил  той нарушителя да оформи деянието си .
- Аз съм за закона . Подписвам и плащам само  на градус, - възразил бай Стойко.
Измерили течността в бурето, но тя се оказала чиста вода . Общинарите дигнали  учудени очи към Скачката.
- Бях накиснал бурето с вода да се позакиснат дъгите , ама Нейко избърза , та затова му е малък градусът на питието – обяснил бай Стойко и дигнал бурето да го занесе у дома си.

  НА КОЛКО ПОПА?

Една заран поп Димитър и попадията изкарали козата си в общинското стадо . Откъм площада се задал Скачката и попадията , която знаела що за шегаджия е той , рекла на попа :
- Закачи го, та да каже някоя шега.
Речено-сторено.
- Добро утро Стойко, кажи някоя лакардия.
- Какво да ти кажа , отче.На зор съм. Правя плевня , стигнал съм до покрива , тежест значи ще носи , та се чудя как да го скроя.
- Какво има за кроене . Тури по-здарво дърво за поп и това е .
- Тук ми е зорът я ! Да го туря на един поп – слабичко ми се вижда . Няма да издържи . Да го туря на два попа – не ми стига дървото. Ти да си как ще я оправиш?
- Аз ли?  Ама тя такова бе Стойко, попадията рече та….- смънкал попът.
- Е, не  знам, отче, ти кога решиш да правиш покрив , подпирай го с попадия. На мене ми трябват попове, и то два-завършил Скачката.

Налели от чучура – братя Угърчински

Публикувано във в.”Стършел”бр. 1011   1965 г.
Препечатано във в. „Друм” бр. 12  30.VI.1981г.

ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО ТЪРЖЕСТВО В ДРАГАНА

На Петковден председателката на Народното събрание Цецка Цачева, в присъствието на  зам. министърът  на МРРБ  Николай Нанков, кмета на община Угърчин  Валентин Вълчев, народните  представители Анатолий Йорданов  и Христофор Ачков, председателите на общинските съвети в Ловеч и Угърчин Корнелия Маринова и Величка Игнатова, общински съветници, представители на областната управа и много местни жители и гости, откри в родното си село Драгана обновеният с нейно съдействие паметник на загиналите във войните драганчани. Г-жа Цачева връчи на кметския наместник на село Драгана г-жа Миланка  Петрова свитък от документи, свързани с участие на драганчани във войните.  Беше отслужена заупокойна молитва и  поднесени венци и цветя от официалните лица и  жителите на Драгана. Ловешката духова музика придаде  по-голяма тържественост на събитието, а нашето читалище помогна  то да бъде по-добре озвучено.

Бяхме и на Дерманския панаир

 Като наближи Петковден угърчинците често си задават един и същи въпрос: „Ще ходиш ли на панаира в Дерманци?” Е, тази година и юношеският ни танцов състав отиде на панаира с покана от кмета на Дерманци и ръководството на читалището и участва в откриването му. Нашите момичета и момчета зарадваха публиката с двата танца „Надиграване” и „Северяшки танц”, а след това играха на хорото , което се извиваше по време на концерта на Христо Косашки. Една от момите ни Цветина Бамбова с росна китка на челото и смесен угърчино-дермански произход често водеше хорото, а по едно време и байрак вдигна . Веселбата стана  и всички , които се включиха в нея останаха доволни. А за двете ни читалища  това е още една стъпка  към задълбочаване на връзките между тях. 

 

 

 

На празник на баклавата в Малиново

Всичко започна с ниско прелитащи самолети... Нетрадиционно откриване на балканска „кулинарна фиеста”... В скромно село като Малиново, където баклавата, както в стотици български махали, колиби, села, градове е на трапезата от векове.
Всъщност, всичко беше новаторско, защото се правеше за първи път. Освен...  тавите с баклава. Малиновското читалище покани нашето да се включим в празничната програма с танцови изпълнения. Времето беше слънчево, настроението - слънчево и празникът, както си му е редът, се събра... На мегдана, насред село... С четири танца нашите денс-фаворити спечелиха овациите на публиката. Играха и  народни хора  почти през цялото време на веселбата. Стана голям Празник на баклавата! Писаха вестниците в Ловеч, излъчиха ни и по програма „Хоризонт” на БНР.  

Героите от Балканската война - в интернет

Днес Държавната агенция "Архиви" представи новата дигиталната колекция "Загиналите военнослужещи в балканските войни (1912–1913)".

Изграден по документи от Държавния военноисторически архив, сайтът предоставя
информация и снимки за 48 хил. български военнослужещи.

Той дава възможност на стотиците хиляди наследници на загиналите да установят лобните места на предците си и да научат повече за своята родова и национална история.

Информация може да потърсите на следния е-адрес:
 http://www.archives.bg/balkanwars/
За инициативите по отбелязване на 100-годишнината от Балканската война:
http://www.100godini-balkanskivoini.bg/