вторник, 11 декември 2018 г.

ПРЕДИ 50 ГОДИНИ БЕ ОТКРИТО УЧИЛИЩЕ ПО АВТОТРАНСПОРТ В УГЪРЧИН

За 29 години съществуване СПТУ по автотранспорт подготви над 3000 професионални шофьори и автомонтьори

В поредицата "Не много кратка история на автомобила в Угърчин" досега събрах част от историята на автомобила в Угърчин. Важен момент от нея е и откриването на Средното професионално-техническо училище по автотранспорт в Угърчин преди 50 години.

Средното професионално-техническо училище по автотранспорт в Угърчин е създадено със заповед № Д 11 от 10 юни 1968 г. на Министерство на народната просвета тогава. В Угърчин по това време има две основни училища и една гимназия. Министерство на образованието решава, че на мястото на гимназията трябва да се открие средно професионално училище. Към този момент в България вече има 25 автотранспортни училища, но е преценено, че трябва да се разкрие такова и в Угърчин, защото държавата има нужда не просто от хора със средно образование, а със средно специално образование и конкретна професионална квалификация/ тази констатация май и в момента е актуална/.

Всичко започва почти от нулата. През 1968 г. е налице  сградата на гимназията, старото общежитие, новото общежитие и един голям двор. Но всичко, свързано с професионалното обучение тепърва трябва да се изгражда.

На 16 септември 1968 г. първият директор на новото училище Тодор Михов приветства строените ученици по повод началото на  учебната година. В него са вперили погледи 140 ученици от новото СПТУ, но също и учениците от досегашната гимназия. Останалите два випуска на гимназията ще завършат своето обучение в Угърчин и тогава тя ще прекрати съществуването си до откриването й отново през 1981 г.

Първи учители в СПТУ са: Пенка Йовинска - преподавател по математика, Маргарита  Иванова - преподавател по български език и литература, Петко Гергански, Димитър Боев, Димитър Колев, Милчо и Иванка Милованови  - преподаватели по специалните предмети. Йовко Йовев и Анка и Юли Шумови са възпитатели. Никола Царевски, Пейчо Бояджиев и Мильо Добревски пък са първите учители по кормилна практика. По останалите общообразователни предмети се използват учители от досегашната гимназия. Паралелките в СПТУ са четири, като три от тях са с тригодишен курс на обучение, а едната е двегодишна.

В началото е  трудно докато се изгради новата материална база на училището. Имало е само четири автомобила и две лошо оборудвани работилници. Но учители, помощен персонал и ученици работят задружно и резултатите не закъсняват. Само за няколко години основната училищна сграда е преустроена и са оборудвани нови кабинети, построени са няколко нови работилници по практика, дворът е асфалтиран, изградено е и спортно игрище. На партера на новото общежитие има столова със собствена кухня, където учениците се хранят. Доставени са достатъчен брой нави автомобили за кормилната практика. Край Угърчин се изгражда  полигон за кормуване. През 1981 г. е създадена и тренажорна зала с четири тренажора за кормуване, доставени от Чехословакия. Малко по-късно е оборудвана и компютърна зала. А в сутерена на спортната зала в центъра на Угърчин е изградена писта за автомодели, на която учителят Слави Марков разработва компютърна система за управление.

В училището се приемат ученици, освен от Ловешки  и от съседните му окръзи. За около десет години то  успява да стане равностойно на другите сродни училища. На първото републиканско междуучилищно състезание по майсторско управление на автомобил и отстраняване на повреда в автомобила, през учебната 1972/73 година, Стефан Вълков Стойков от СПТУА - Угърчин печели купата за най-добър шофьор и монтьор. Той се състезава с ученици от училищата във Варна, Пловдив и други големи градове на страната. Още няколко пъти след това наши ученици печелят подобни състезания или се нареждат на призовите места.

С времето училището в Угърчин установява тесни връзки с други сродни училища от Плевен, Левски, Хасково, Стражица, Кула и др. Разменят си гостувания, участват в съвместни инициативи. Такива връзки се установяват и извън страната ни с Републиканския техникум по автотранспорт в гр. Киев и завода за товарни автомобили "Лихачов" в Москва в Съветския съюз. Правят се взаимни гостувания. Като резултат от тези връзки е решено училището в Угърчин да бъде наименувано "Иван Лихачов" - името на първия директор на завода "ЗИЛ" в Москва. По това време от СПТУ по автотранспорт, то става СПТУ по транспорт.

През 80-те години в гимназиите беше въведена двустепенна форма на обучение, като след 10 клас в така наречените УПК учениците получаваха и професионална квалификация. Тогава в СПТУТ в Угърчин по тази форма на обучение учеха и ученици от ЕСПУ "Св. Св. Кирил и Методий" - възстановената гимназия. В този период в едното ново крило на гимназията беше открит Професионален учебен център за подготовка на водачи на автомобили от категориите "Д" и "Е". Това беше следващ етап на подготовка на водачите, които са завършили СПТУ и имат категория "С". Получената тук квалификация им позволяваше да управляват и големи камиони и автобуси.

Извън основното им обучение, учениците от СПТУА сериозно се занимаваха със спорт, основно борба, участваха често и в бригади в помощ на селското стопанство.
След големите обществено-политически промени в България, започнали през 90-те години, много средни професионални училища бяха закрити. Такава съдба сполетя и СПТУ по автотранспорт в  Угърчин през 1997 г. Това стана не без активното участие на последния му директор Красимир Петров, който беше от Ловеч и работи активно СПТУА да се премести в Ловеч и се слее с бившето "заводско" училище "Дочо Пенков". Но няколко години по-късно и то беше закрито. Настъпи времето на гимназиите, осигуряващи само средно образование, без професионална подготовка.
Двадесет години по-късно правителството стигна до извода, че страната ни  изпитва остър недостиг от кадри със средно образование и с професионална квалификация и се тръгна отново да се развива това образование. Но ликвидираното в Угърчин училище едва ли отново ще отвори врати, въпреки, че потребността от шофьори не е намаляла. Тъжен финал на една близо 30-годишна успешна учебна дейност в Угърчин, дала професия на над 3000  момчета и момичета за времето на своето съществуване.

Историята на това училище по автотранспорт в Угърчин, е част от историята на самия град, с която можем да се гордеем. Освен директорите Тодор Михов, Петко Гаврилов, Петко Братанов, Стефан Керезов и Тони Лисичков, десетки са учителите и инструкторите, а и хората от помощния персонал, които през годините на съществуването на училището дадоха много от себе си, за да подготвят професионално млади хора, които и до днес си спомнят с благодарност направеното за тях.
На снимката: Заместник-директорът Петко Гергански със своите възпитаници

Борислав ПАТАРИНСКИ

По материали от "Юбилеен вестник", издаден от СПТУ по транспорт през 1993 г.

СПТУ ПО АВТОТРАНСПОРТ В УГЪРЧИН /1968 - 1997/

Фотоархив 
Училищната сграда

Момент от награждаване на победителя в първото междуучилищно състезание

В час по практика
Емблемата на училището, която носеше всеки ученик на униформата си

Учителят Стелиян Голийков показва как се прави диагностика на автомобила
Инструкторът Атанас Колев преглежда автомобила заедно с учениците преди кормуване
Учителят Никола Царевски с ученици в тренажорната зала

Преди кормуване с лек автомобил
Емил Царевски, Тони Голийков/отляво на дясно/, Пенка Вълчева и Любка Кутева, подготвени от Радослав Радев, на 10.04.1988 г. на зоново състезание в Угърчин печелят три първи места от четири възможни, след което се представят много добре и на републиканското състезание в Русе, където Любка Кутева е трета по майсторско упрамление на камион ГАЗ 53.

Награда от републиканското състезание в Толбухин/Добрич/ през 1985 г.

Абитуриенти - 1989 г.

събота, 1 декември 2018 г.

БЪЛГАРИЯ В МЕН

 
Съботния ден в средношколските ни години често посвещавахме на излети и пътешествия. В клас курсовият ни ръководител тогава – през 1970-е, казвал: „Тия мексиканци (Боби, Любо и аз) пак са избягали от училище да снимат картички“... Защото е нелюбезно все пак от катедрата да ни нарича „серсеми“... И после ни извинявал отсъствията в дневника. След години разбрах, че „досадният старец“ – естет, дизайнер, изкуствовед, е завършил Художествена академия в Мюнхен... И като нас е влюбен в Свободата.

Сетне като млад журналист във вестник „Ехо“ пътуванията с фотоапарат зачестиха. С метална аналогова техника от 0,5 до 1,5 кг всеки път. Търчах по задачи - репортажи, задължително снимки към тях, пътеписи, пътувания, книги, шашарми житейски и проч. Имам 3 самостоятелни изложби с черно-бели фотографии „България в мен“ – Пирин, Родопите, Балкана,Черно море, Дунав... Винаги намирах време и за красивата природа, хората и душата на Угърчин.

Мога да кажа, че за мен аналоговата фотография означаваше 5-6 години уроци и образование по рисуване, дизайн, композиция + 1 година специален курс фотография (съответно с химия и физика вътре). Нещо като алхимията на средновековните книжовници.... Имам над 2000 негатива архив и едни съвременни наброски на тема "Светлопис" и дигиталното чудо.
 
 

 

 
 

Георги-Момчил ПОПОВ

неделя, 18 ноември 2018 г.

И ПРЕЗ ЕСЕНТА С НАСТРОЕНИЕ

След обилните дъждове през юни и юли настъпи продължителен сух период, който все още продължава при нас, макар в Балкана да падна първият сняг. Допреди няколко дни се радвахме на едно дълго циганско лято с много слънце - на 30 октомври температурата достигна 28 градуса.
Есенната картина и тази година беше доста пъстра, изпълнена с много топли багри и настроение.И като че ли забравихме за идващата зима.  Но подухна леден вятър, таралежът се скри някъде под опадалата шума и се унесе в зимен сън, а ние запалихме печките...
Нека поместените тук няколко снимки ни върнат към отминалото вече циганско лято, което руснаците наричат женско и със своето настроение ни откъснат за миг от ежедневните грижи.
 
 
 
Заглавието на тази публикация идва от текста под една черно-бяла снимка на усмихнато момиче, поместена преди повече от 40 години във в. "Ехо". Автор на снимката е Георги-Момчил Попов от София - човекът, който вече седем години и половина поддържа, оформя и редактира този блог на читалището ни безкористно. Скоро ще публикуваме малка галерия от негови черно-бели фотографии от самостоятелна му изложба „България в мен“.

Снимки: Вероника Иванова, Симона Пиянкова и Борислав Патарински

петък, 9 ноември 2018 г.

ДА ВЪЗКРЕСИШ ПАМЕТНА БИТКА 1918-2018

В Париж на 11 ноември 2018 г. ще бъде отбелязана 100-годишнината от края на Първата световна война. На тържествата ще присъстват  лидерите на много от държавите, взели участие в тази война, особено на държавите победителки. България не беше победена на бойното поле, но се оказа на страната на победените. И днес едва ли ще се повтори случаят от 1936 г., когато на гара Виктория в Лондон, на подобно тържество, англичаните свеждат своите знамена пред победителя от Дойран - генерал Владимир Вазов. Това, разбира се, не трябва да е пречка да тачим своите герои. Сред тях са и над 500 войници от Угърчин, участвали в боевете при Дойран и имащи своя принос, за да се сведат английските знамена пред ген. Вазов.

Тази година на 15 септември в Троян над 300 членове на дружеството "Традиция" направиха мащабна възстановка на боевете при Дойран през септември 1918 г. Местни дарители бяха осигурили 100 000 лева, за да се случи това събитие, на което присъстваха няколко хиляди зрители. По-надолу ви предлагаме  снимки от възстановката, която ни връща 100 години назад във времето.

 
 
 

 
 
 
 

 

Фотографии: Борислав ПАТАРИНСКИ

събота, 20 октомври 2018 г.

ЕПОПЕЯТА ДОЙРАН - ОТТЕГЛЯНЕТО

100 години от края на Първата световна война 
В поредица от материали през последните години разказахме за участието на угърчинци в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. По този начин се опитахме да компенсираме донякъде почти вековното забвение на подвига на стотици войници от Угърчин,  224 от които завинаги остават по бойните полета на тези войни.
   С тази публикация ще ви върнем към трагичните дни на септември и октомври 1918 г. Тогава  нашите войници, заради недалновидната политика на Фердинад и правителството на Радославов, са принудени да се оттеглят от Македония само три дни след една от най-бляскавите победи на българската армия в Първата световна война над англичани, гърци и французи при Дойран.
   В този материал ще разкажем за преживяното от подпоручик Данчо Коев от Угърчин в дните на оттеглянето от Дойран и Македония. Това е предпоследната публикация на тази тема. Предстои и един обобщаващ материал за участието на войници от Угърчин в Първата световна война.



   На 22 септември 1918 г. сутринта войниците от 9-та Плевенска пехотна дивизия са все още на Дойранските позиции. Но вече достигат до тях слухове, че е започнало оттегляне на нашите войски от Македония, че може би идва краят на войната.
   Към 14.30 часа командващият на дивизията генерал Владимир Вазов извиква при себе си подпоручик Данчо Коев и му разпорежда с картечната част на 33-ти полк да заеме Галашкия проход и да прикрива оттеглянето на дивизията.

   Генерал Владимир Вазов

Войниците му се натоварват на няколко каруци и потеглят към прохода. По пътя застигат други войскови части, които също се оттеглят. В едно дефиле преди прохода движението се забавя, заради струпването на много войници. Тогава долитат няколко неприятелски самолета и започват да стрелят по струпалите се в дефилето войници, хвърлят и бомби. Картечарите на подпоручик Коев са все опитни бойци и бързо си намират укрития, но един млад войник от друга войскова част побягва към една круша на около стотина метра. Това привлича вниманието на един от пилотите и той започва да преследва войника, стреляйки от самолета.

Войникът,  изпаднал в паника, стига до дървото и започва да обикаля около него. Самолетът прави същото. "Падни!Падни!" - викат на войника по-опитните му другари. Той се хвърля на земята и с   се претърколва по гръб. Това го спасява, защото пилотът решава, че го е прострелял. Но други войници нямат този късмет, загива и един свещеник. Макар че при  обстрела, след пряко попадение на бомба, една от каруците е разрушена, конете -убити, а две от картечниците повредени, пострадали от картечарите няма и те продължават към прохода.

   Слънцето вече клони към залез. Спрели са за кратка почивка. И тогава подпоручик Коев забелязва бай Иван, който върви по пътя с дамаджана в ръка. Това е известният учител от Угърчин Иван Войников, който е писар в запасняшкия 58-ми полк. И двамата се радват на неочакваната среща. Оказва се, че в дамаджаната има ракия и те отпиват по няколко глътки от нея. Един войник от с. Драгана се присъединява  към тях и доизпива ракията,а след това препуска  по пътя с коня си. Разделят се с пожелание скоро пак да се видят.

   След като изпълняват задачата по прикриване на дивизията, картечарите се завръщат в полка си. Междувременно редиците на полковете са оредели. Войниците, които са отскоро в полковете, са мобилизирани от местното население. Сред тях има и доста албанци, които се разотиват по родните места. От 33-ти и 34-ти полк се формира една обща войскова част под командването на майор Кацаров. Започват изтегляне към старата българска граница. Почти цяла седмица вървят пеш, придружени от няколко каруци от обоза. Храната свършва. Успяват да убият две диви прасета и с полуизпечени малки парчета месо войниците утоляват частично глада си. Неприятелски самолет прелита над тях, но войниците успяват да се прикрият в околните храсти преди да ги забележи. По пътя срещат автомобилът, с който българската делегация отива в Солун да преговаря за примирието.Постоянно застигат движещи се на групи войници, изостанали от войсковите си части.
                                       Те победиха при Дойран
   Наближават Берово. Там се надяват да получат най-сетне храна и подслон. Майор Кацаров нарежда двата полка да се построят и се направи проверка. Останали са не повече от 150 - 200 войници и няколко офицери. Майорът се разплаква и казва:"Та само това ли останахме..."

   В Берово за пръв път получават храна и са настанени по къщите да починат. 30 септември е. Фурната в селото работи без прекъсване, за да осигури хляб за прииждащите войници. Тук е и 57-ми полк от 9-та дивизия, но те скоро тръгват към границата. Сборната дружина на майор Кацаров е последната организирана българска бойна част, която напуска Берово. Хората в селото са угрижени за това, което ги очаква след оттегляне на нашите войници.

   На 1 октомври сборната дружина вече е пресякла границата и на 2 октомври пристига в Горна Джумая/днес Благоевград/. На 3 октомври всички войници коментират бягството на Цар Фердинад и министър председателят Радославов в Германия. Полагат клетва към престолонаследника Цар Борис а след това тръгват към Дупница и гара Белово. На Белово се натоварват на влак и потеглят към Северна България. Когато пристигат на гара Левски войниците от 34-ти полк тръгват за Ловеч, а от 33-ти - за Свищов. Подпоручик Данчо Коев се демобилизира в Свищов на 17 октомври. Там отново се вижда с бай  Иван Войников, но него по-късно го демобилизират. Среща се и с още двама угърчинци - Никола Русковски и Никола Цачев, които учат в Търговската гимназия. А след това потегля за Угърчин.
Пред него са дълги години учителстване в угърчинската гимназия, но споменът за преживяното през войната често ще го спохожда и в сънищата.

Из Архива на читалището в Угърчин

петък, 28 септември 2018 г.

СЛЕД 100 ГОДИНИ НА БОЙНОТО ПОЛЕ В ДОЙРАН

По стъпките на полковник Пано Маринов на Кала Тепе и до бункера, който англичаните наричали «Окото на дявола»
От 16 до 19 септември 1918 г. на Дойранската позиция се провежда петата и последна битка от Дойранската епопея, пресъздадена в Троян на 15 септември 2018 г. За да почетат паметта на предците си, потомците на героите от Дойран от 22 до 24 септември посетиха местата на военните действия. Заедно с троянците имаше и двама представители на Угърчин - Колю Терзиев и Борислав Патарински. За пръв път пътуването беше без традиционната благословия на проф. Божидар Димитров в Националния исторически музей.
 

Най-напред групата се спря на съхраненото и възстановено гробище на 11-та пехотна македонска дивизия в граничното Ново село.

След това участниците в пътуването се поклониха пред гроба на полковник Каварналиев, намиращ се на малка височина вляво от пътя за Валандово на около 3-4 км след Дойран, срещу село Гьопчели. През месец юни 1913 г. в неравна битка с гърците полковник Константин Каварналиев спасява от изтребление населението на Кукуш и предотвратява превземането на Дойран. Ранен е в крака и по-късно умира от загуба на кръв. През 1916 г. 9-та плевенска дивизия издига върху гроба му седемметров паметник в чест на полковник Каварналиев. През 1966 г. паметникът е взривен по време на акция за унищожаване на български военни паметници в Югославия.
 
На 23 септември сутринта групата се отправи от Нови Дойран към Фердинандовата чешма, издигната в памет на загиналите герои от 34-ти пехотен троянски полк. За героизма на троянци говориха Христо Данов от Добродан и адв. Теодор Цачев от Тетевен. Пред чешмата бе поднесен венец на признателност от Община Троян и Общински съвет Троян, а също така бе прочетено обръщение на Донка Михайлова, кмет на Община Троян, към потомците на героите от Дойран.
От Фердинандовата чешма групата се изкачи на Кала Тепе. Тук до бункера, който англичаните наричат «Окото на дявола», наблюдателен пункт на полковник Пано Маринов, командир на 34-ти пехотен троянски полк, бе изслушана беседа за бойните действия през септември 1918 г. Тя бе изнесена от о.з. полковник Иван Павлевски, автор на книга за забравения героичен 58-ми пехотен полк, окомплектован с войници от троянско и свищовско. После до Фердинандовата чешма се състоя традиционния обяд с печена на шиш сланина и троянска сливова ракия.

На 24 септември бе осъществена среща с градоначалника на Дойран Анго Ангов, на когото бяха връчени подаръци от Община Троян, покана за участие в юбилейния празник на града, както и икона на Св. Илия, дарение от проф. Иван Гаврилов за едноименната църква. В църквата «Св. Илия» потомците на героите от Дойран запалиха свещи, за да почетат паметта им.

Текст: Васил РАДОЙЧЕВСКИ, снимки: Борислав ПАТАРИНСКИ
Стари Дойран, 2018