четвъртък, 21 февруари 2013 г.

ПОЧЕТОХМЕ ПАМЕТТА НА АПОСТОЛА

 Във връзка със 140 години от обесването на Васил Левски на 19 февруари вечерта читалището, с подкрепата на комитет „Васил Левски“ и община Угърчин, организира възпоменателно тържество във фоайето на читалищната сграда.

На тържеството дойдоха над 70 човека от всички възрасти. Гости бяха писателят и режисьор Павел Павлов, режисьорът Иван Балевски, кметът на с. Дерманци Николай Зашев, председателят на клуба на пенсионера „Христо Чернопеев“ в Дерманци Цоло Сираков и др.
По време на тържеството беше изнесен кратък рецитал за Левски. След това Павел Павлов разказа за записаните от дядо му Иван Войников спомени за Левски на неговите сподвижници Димитър Пъшков и Марийка Сиркова. Представено бе и второто допълнено издание на книжката „Левски в Угърчин“, в която са включени и записаните от Иван Войников спомени под заглавието „Белият япанджак“, Те бяха предоставени от г-н Павел Павлов и се публикуват за първи път. От тях става ясно, че Левски идва в Угърчин, предрешен като калугер, заедно с още един калугер /вероятно Марин поп Луканов/ по Петковден през 1872 г. Двамата пренощуват в къщата на поп Михал Войниковски, а на следващия ден Левски пее в църквата на богослужение. Това е външната проява за прикритие на комитетската им работа в Угърчин, за което вече сме писали.

Присъстващите бяха запознати и с идеята на читалището, комитет „Васил Левски“ и клуба по родознание за поставяне на паметен знак на мястото, където е била първата църква в Угърчин, където е пял Левски. Предложи се това да стане през юли тази година на рождената дата на Апостола.

петък, 8 февруари 2013 г.

ГЛАСУВАНЕТО – С ВИСОКО ВДИГНАТ... КАЛПАК

520 години с името Угърчин – 2


Веселин РУСКОВ

Угърчин е рядко явление на поселищен живот в района и страната допреди 3-4 десетилетия като колибарско селище. Повлияно от тогавашните икономически и социални условия, целогодишно угърчинското семейство, домакинства, а в по-далечно по-далечно минало - родовите задруги, са живеели в колиби -около 1439, пръснати из обширното землище (към 140 хил. дка), групирани по родове. За колибите си полагали много повече грижи като за основно жилище с всичките необходими стопански постройки, отколкото за къщите си в селото.
Тази неповторима селищна самобитност по колибите е дала дълбоко отражение върху бита и душевността на угърчинци. Само здравите български обичаи и родови традиции, песните и звуците на кавали, гайди и гъдулки по седенки, беленки, сватби, кръщенета и празници са поддържали и съхранявали народностното българско чувство и самосъзнание и внасяли лъч на култура през мрачното турско робство у тези угърчински колибари, откъснати от
света и бога по колибите.

Българите запазват известни форми на самоуправление по време на османското робство. В селата има местно самоуправление. Турците оставят българските общини да се самоуправляват по старите народни традиции ("Автономията на общините никога не е нарушавана" - К. Иречек, "История на българите", стр. 340). Всяка пролет през март се провеждал избор за общински съвет от 12 души, чийто мандат е една година. Право на глас имал всеки мъж - глава на семейство. Обикновено кандидати за съветници били хора, ползващи се с авторитет сред населението.

Всички мъже, глави на семейство, се събирали в определен празничен ден на селския площад при селската чешма, нареждали се в широк кръг. В средата на кръга влизали няколко възрастни, които изпълнявали ролята на избирателно бюро. Те обикаляли и питали: "Искате ли за съветник еди-кой си?". Ако избирателите не били съгласни, мълчали или съвсем малко се обаждали - това означавало, че въпросният кандидат отпадал. Продължавали избора със следващия кандидат и т. н. Когато повечето избиратели кажели, че искат за съветник кандидата, тогава се провеждало гласуването. То ставало с вдигане калпаците в ръка. За всеки кандидат се гласувало по три пъти. Който кандидат получел най-много гласове, той се считал за избран за съветник. Така избирали членовете на общинския съвет. Незабавно един от тях бил определян за селски чорбаджия (кмет) - в. "Нови дни", бр. 2 от 1942 г.

Отбрано мъжко общество /предимно с калпаци/ пред Земеделското училище в Угърчин, 1920-те

Основната работа на кмета и общинския съвет е да определя данък за всяко домакинство. Кметът решава по-малките спорове и спогажда селяните при възникнали спорове за граници на имот, дългове и др. Грижи се за спазване реда в селото, за издирване на крадци и пр. Виновните осъжда веднага, а наказанието се прилага незабавно - глоба или бой с тояга. Това бързо правораздаване допада на населението.
Обикновено българите не отиват да съдят при турския кадия. Престъпленията се разглеждат в самата община по старобългарски обичай.
Към угърчинската община се числи община с турци-юруци. Те си избират един помощник-кмет, който се разпорежда в турската махала и участва в заседанията на общинския съвет. Общината се управлява от кмет, помощник-кмет, един стражар, назначен от кмета, на когото се възлага полицейската служба, двама пандури (общински агенти).

За Угърчин са известни 8 чорбаджии от 1780 г. до Освобождението ни от турско робство през 1878 г. Това са:

1.Чорбаджи Колю Карапанчев (1780-1794)

2.Чорбаджи Радой Джабарски (1794-1820)

3.Чорбаджи Дико Шарковски (1820-1850)

4.Чорбаджи Стайко Голийковски (1850-1860)

5.Чорбаджи Божко (1860-1868)

6.Чорбаджи Йочо  Богданов  (1868-1870)

7.Чорбаджи Колю Мяшков (1870-1877)

8.Чорбаджи Пано Ст. Шойков (1877-1878)

Веселин РУСКОВ, 2005

понеделник, 4 февруари 2013 г.

ЗАРЯЗВАНЕ

Думата ни е за Трифон и то не кой да е, а Зарезан! И не кога да е, а на 1 февруари 2013-та. По вечерно време мъжете от танцовия състав на читалището, напоследък вече до десетина, облечени в национални носии, извършиха ритуала зарязване на лозите. Съпровождаха ги булки и моми от същия „формат”  /и те в същия „дрес-код”/... Обект на ритуала стана една, ох..., една хасмичка до читалището. Всички мъже се изредиха да я зарязват... След което не остана почти нищо от нея  /но това са подробности/... После жените им сложиха по един лозов венец на главите и се завъртя хоро нсред мегдана, тоест - пак пред читалището. Любопитни хора надничаха от близкия ресторант, а случайните  минувачи спираха да погледат този привечерен зарезански етно-спектакъл.



Поради февруарското време „зарязването” продължи в читалището. В обилие /разбира се/ предимно на много... музика и танци!?! Освен различните деривати, рожба на химическата ни промишленост, имаше и такива домашни, направени от грозде. Празникът приключи рано - към 3.30 часа на Петльовден. А това е друга тема и не трябва да се смесват...
Погледнато историко- семиотически обаче, един древен тракийски празник, посветен на бога на виното и веселието Дионисий, трябва да се зачита силно! Защото е успял да стигне жив до нас цели 3-2 хилядолетия след учредяването си. Дори и предрешен като празника на Трифон.