петък, 25 януари 2013 г.

ДВУКОЛЕСНИТЕ „НСУ- КУИК“, „АВО”, „ЯВА”, „БАЛКАН”

Не много кратка история на автомобила в Угърчин - 5
Днес ще подхванем приказка за онези возила, които имат две колела едно зад друго, двигател между тях и човек отгоре – мотоциклетите.


Не е известно кога за първи път се е появил мотоциклет в Угърчин, но се предполага, че това е станало в края на 20-те или началото на 30-те години на  ХХ век. Косвено към  това предположение ни подтиква едно „Наставление за употребление и поддръжка на английските мотоциклети „Нортън” от 1929 – 1930 г., намерено в архивата на братята Георги и Петко Радоеви – Гебурите.
По-сериозно присъствие на мотоциклети в Угърчин обаче се наблюдава в края на 30-те години. По това време, през 1937 г., е пуснато първото електричество в Угърчин от един генератор в мелница „Горник”, прожектиран е и първият кинофилм в читалището, а както си спомняте, Тасю докарва „Марийка”.
Мотоциклетът "НСУ-КУИК" на Иван Часовникаря

Човекът, прожектирал първия кинофилм , е и един от първите притежатели на мотоциклети в Угърчин. Сред хората е известен като Иван Часовникаря /Лучника/.  Не се знае какво точно образование е имал, но е притежавал определени технически умения. Държал е дюкян в центъра на Угърчин в къщата на Гебурите, където е продавал и поправял радиоапарати, часовници, велосипеди и др. Притежавал е немски мотоциклет „ НСУ- Куик“ с малка кубатура на двигателя. Но неговата голяма гордост е един по - стар мотоциклет от неизвестна засега марка, с ремъчно задвижване на задното колело, произведен преди 1920 г. За него години по-късно Часовникаря продължаваше да твърди, че е бил собственост на принц Кирил, братът на Цар Борис ІІІ. С него принц Кирил през 20-те години ходел във военното поделение в София, където по това време служел Часовникаря, за да му правят  техническо обслужване. По-късно Часовникаря случайно попада по следите на този мотор, който вече е бил собственост на друг човек и го купува. Такава е историята на този най- стар мотоциклет в Угърчин, която  Часовникаря разказваше. В средата на 80-те години той го продаде на някакви хора от София за 100 лева.
На преден план се вижда мотоциклкет "МЗ-125" а отзад е мотоциклетът на Часовникаря"НСУ-КУИК". И двата сега са собственост на Стоян Пеловски от Угърчин.

От края на 30-те или началото на 40-те години има запазена снимка на двама  полицаи от Угърчин върху мотоциклети, между тях друг полегнал полицай, а зад него магаре и още двама души. Моторите са явно с малка кубатура, около 100 куб. см, единият от които изглежда е от популярната тогава немска марка „Сакс”.
"Полицейски" мотоциклети в Угърчин през 40-те години.

Между 1942 и 1944 г. в дюкяна на Часовникаря често се отбивали жандармеристите на подпоручик Пеньо Радойчев, където почиствали оръжието си , а от един говорител „Филипсъ” над входа звучали немски военни маршове и сводките на германското военно командвене. Тук често идвал и самият Радойчев с мотоциклет с кош. За познанството си с жандармеристите и пускането на немските военни маршове Часовникаря едва се отървава от куршума на 9 септември 1944 г. По същото време из Угърчин бръмчал с един малък немски „Цюндап” все още непълнолетният Цоко Балевски. Разквартируваните и в тяхната къща германци също ползвали  при нужда  мотоциклети с кош.
Мотоциклет"Сакс" от 40-те години. Сега е притежание на Христо Братанов от Угърчин.

Мотоциклетът "Виктория" на Пейчо Бояджиев (Попето).

Както вече писах, първият притежател на новозакупен мотоциклет след 9 септември 1944 г. е Цачо Кележов. В първите следвоенни мизерни години дори купуването на велосипед е недостъпно за мнозинството угърчинци, но постепенно нещата се променят. През 1948 г. Йордан Кръчмаров докарва един старичък „Триумф“, който обикновено палел с бутане, а в  началото на 50-те години Пейчо Бояджиев – Попето се сдобива с  малък немски мотоциклет „Виктория“, вероятно трофеен от войната.  Цоко Балевски пък се разделил с цюндапа и си купил нов „ИФА – РТ 125”. Не след дълго Цоко си купил по- голям мотор – резедав „МЗ – 250”. Същият мотоциклет имал и работещият в угърчинската болница д-р Петков. Към края на 50-те години Цоко Балевски купил и 350-кубиков боксер „ИФА –ВК 350”.

През 1956 г. Кольо Урушки загубва и дума, и сън, когато вижда ново черно „АВО”, „паркирано” в магазина под къщата на Никола Цачев. Това е един от най - скъпите  мотоциклети  по това време. Знае го и Кольо, но желанието да го има е... велико! Събрал пари, отишъл „да се годява” за „АВО”-то, но  не стигнали, за да го купи.  И тогава с магазинера  договорили „бартер”: да доплати с жито – 600 кг!... Сделката станала и Кольо Урушки се събудил с мечтата си. Скоро подкарал лъскавата черна хала  из угърчинския прахоляк.
Страхотното "АВО" на Кольо Урушки е в движение повече от 55 години.

През втората половина на 50-те години в Угърчин се появяват и мотоциклети от марките „Ява” и „ИЖ”. Особено популярни стават „Ява”- 250 куб. см. Двигателите им са с „цели” 12 конски сили мощност! Впечатлени от бурния технически прогрес,  творци на черен хумор измислят и поговорката „Който кара „Ява”, не остарява”... Лудото каране преселва някои в отвъдното съвсем млади. Те оставят след себе си само опечалени родители, приятели и  некролози по диреците.  Разликата  от днес е само в десет пъти по- високата мощност на двигателите и марката на машините.
Един от оцелелите в Угърчин мотоциклети "Ява"  със собственик  Бошко Шойков

След 1959 г. в Угърчин се появяват и първите български мотоциклети и мотопеди „Балкан”, сглобени в близкия окръжен град Ловеч. Особено популярни стават и малките мотопеди с педали „Симсон”. И до днес в Угърчин все още се движат няколко от тях. През 60-те години все повече хора стават собственици на мотоциклети и мотопеди от марките „МЗ”, „ИЖ”, ”Ява”, „ЧЗ”, „Балкан”, „Симсон” и др. Докато през 70-те години, когато колите стават достъпни по цени, интересът към моторите за известно време замира. Но през 80-те двуколесните возила отново стават търсени, особено от марките „МЗ” и „Симсон”. За тях се чакаше посред нощи полунощни на опашка пред магазина на „Мототехника” в Ловеч. Хората бяха осъзнали, че мотопедите и мотоциклетите  могат добре да се допълват с автомобила в двора им. Особено в населено място като Угърчин, където често се налага да се пътува и по черни пътища.

Промяната от 1989 г. се отрази и върху притежателите на мотоциклетите в Угърчин. Постепенно моторите от социалистическото време изчезнаха. Останаха в движение само по няколко от марките „Симсон”, „МЗ” и „ИЖ”.  Трябва да се отбележи, че дори 20 години след спиране на производството на мотопедите „Симсон – С 51”, те продължават да бъдат харесвани и търсени и държат  по-висока цена, ако са в добро състояние, отколкото като нови.
Авторът на мотоциклетния опус с новия си мотопед „Балкан”, 1978 г.

Разбира се, появиха се и нови марки мотоциклети и мотопеди, предимно японско  или италианско производство. Скутерите отново станаха популярни. В Угърчин има поне два японски мотоциклета с голяма кубатура на двигателя от марките „Ямаха“ и „Кавазаки“. В около 1200 кубически сантиметра работен обем на  двигателя японците са натъпкали  по един „нехуманен“ начин от сто и петдесет до сто и осемдесет коня. От теснотията конете са малко изнервени и е достатъчно само малко газ да подадеш, за да се движиш след три, четири секунди вече със сто километра в час. Чудовищна  мощност, която би могла да те размаже  като муха върху всеки несрещно движещ се камион, ако не владееш тези  пищящи под теб като рояк сърдити оси над сто коня.

Има и няколко „по- спокойни” мотоциклета тип „ендуро”, предимно от марката „Ямаха”. Появиха се и всъдеходните четириколки. Най - марковата и мощна сред тях отново е „Ямаха”. Все повече са и  китайските моторетки с трудно произносими имена, но с по-достъпна цена - като „Цьонгшен” например...

Живеем оитново в трудни, кризисни времена. Сега отново малцина могат да си позволят нов мотоциклет. Но такова е колелото на живота. Част от него  са и онези две колела с двигател между тях и човек отгоре – мотоциклетите. Макар някои  и поостарели , „железните коне” на джанти с телени спици, са верни на стопаните си. Затова все още се срещат из улиците  на малки градчета по света, едно от които носи името Угърчин.

На снимката горе: Така изглеждаше преди 20 години един от трите мотоциклета „Минск", които все още се движат в Угърчин     
Борислав ПАТАРИНСКИ
/Следва продължение/

петък, 18 януари 2013 г.

Легнал човек не се прескача

Народни вярвания и запрещения 1
Населението на Угърчин е използвало в своя живот и бит и предсказания от друг род - вярвания и запрещения:

При излизане от дома забравиш ли нещо, не се връщай обратно, защото няма да имаш успех в работата, за където си тръгнал.
Ако си тръгнал на работа и те срещне жена с пълно (пълен съд) - ще ти върви през целия ден.
Огънят се зарива с пепел в огнището всяка вечер. Ако изгасне, зла прокоба е за семейството.
Мине ли ти път черна котка - лошо ще изпатиш.

Изкипи ли млякото на огъня - сложи сол, за да не спре млякото на кравата.
Гледат ли си ръцете двама души - одумва ги някой.
Легнал човек не се прескача, няма да порасте.

Кихне ли някой - споменава го близък човек.
Хълца ли човек при ядене, одумват го лоши хора.
Закачиш ли дрехата си при излизане от къщи - има да даваш пари.
Сърби  ли те носа - лош хабер ще получиш, или ще се скараш с някого.
Ако ти играе лявото око, ще е на добро, а дясното - на лошо.
Появи ли се опашата звезда на небето, ще стане война, голям мор по хората, земетресение или друго природно бедствие.

Ако се ръкуват повече от двама, кръстосвайки ръцете си - ще стане сватба.
Който чуе за пръв път крякането на жабите напролет, да се търкаля по гърба си, за да не го боли кръста.
Когато за пръв път в година се яде от даден плод, трябва да се казва: „За мен здраве, за попа треска".
Мие ли котката устата си с преден крак - ще дойдат скъпи гости.

Падне ли звезда от небето - умира човек.
Купиш ли си нова стомна - не я носи празна в къщи.
Зашива ли се копче на облечена дреха трябва да се захапе клечка,  за да не му се зашие акъла.
След ядене гостенинът трябва да измие ръцете си, за да роят кошерите.
/Следва/

Братя РАДОЕВИ
«Из миналото на Угърчин», 1978 

събота, 12 януари 2013 г.

ДОМОВЕТЕ НА ЧИТАЛИЩЕТО В УГЪРЧИН

80 години от построяване на първата читалищна сграда
Снимка за спомен пред сцената в „Представлянската стая”, 1917 г.

Може да е случайност, но може  и да не е, че двамата млади учители от Угърчин Вълчо Русковски и Георги Стоянов поставят въпроса за създаване на читалище на едно събрание в току-що завършената през 1894 г. голяма двуетажна училищна сграда в центъра на Угърчин. Не само поставят въпроса, но се захващат и с поставянето на първата театрална пиеса в Угърчин – „Руска” от Иван Вазов. За представянето и използват най-голямата стая в училището, наречена по-късно от хората „представлянска”. Заради политическа дейност на следващата година Русковски е уволнен и напуска Угърчин, но други хора  довеждат докрай идеята за читалище в Угърчин, а училището се превръща и в дом за читалището през следващите 38 години. За това време в "представлянската стая" са изнесени /представяни - оттам и наименованието/ десетки пиеси и други представления.
Още през 1899 г., пет години преди създаването на читалището, учители ентусиасти съдават библиотека в Угърчин, която после става неразделна част от читалището, но чак до 1933 г. за нея все не може да се намери подходящо помещение. Често книги и периодични издания се оставят в някое кафене или дюкян, за да имат хората достъп до тях.

С времето сред читалищните членове зрее идеята за построяване на читалищна сграда, която да предложи по-добри условия за дейността на читалището. А на 24 декември 1926 г. общото събрание  взема и конкретно решение. Минават  три години,  докато  Общинският съвет и кметът Дико Стоянов стигат до идеята за едновременно изграждане на общинска и читалищна сграда , свързани помежду си. Минават още три години докато сградите биват построени. Строителството им е завърщено от кмета Кольо Лалев през октомври 1932 г., а тържественото им освещаване става на 7 януари  1933 г.
Новата читалищна сграда, която заедно с бюфета струва над 900000  тогавашни лева, разполага за времето си с един доста добър „театрален” салон и стаи за библиотека, читалня и музейна сбирка. През 1937 г. с пускането на първото електричество в Угърчин, в читалищния салон започват и кинопрожекции. Към читалището е и бюфетът/сегашният клуб на пенсионера/. Върху неговата тераса често в неделя  свири духовата музика под ръководството на Вълчо Шойков. С увеличаване броя на учениците в училището обаче, се наложило част от стаите в читалището да бъдат преотстъпени за учебни. Читалището връща „жеста” на училището, което толкова години го е подслонявало. Това продължава до 1948 г., когато е построен трети етаж на централното училище.
Първата читалищна сграда се експлоатира активно до 1985 г., когато през ноември е открит новият културен дом и в него е настанено читалището. В старата сграда остава само библиотеката. Но през 2005 – 2006 г., след вътрешно преустройство, и тя е преместена в новата сграда. 

Строителството на новата сграда трае близо 10 години. Започнато е при кмета Георги  Ненов и е завърщено от Дако Рамчев под постоянното наблюдение на първия партиен ръководител в Ловеч, угърчинецът Петър Балевски. Над 1000000 лева струва изграждането на тази най-голяма читалищна сграда в Ловешка област. Общата и застроена площ е над 2000 кв. метра. Разполага  със салон за 450 зрители, който се отоплява или охлажда от климатична инсталация. Сцената  е 11 м широка и 15 м дълбока с въртяща се част и 30 прожектора за осветление. Има и две видеокамери, които предават изображение към монитори във фоайетата. Три просторни фоайета предлагат възможности за организиране на изложби и други изяви. В едното от тях има и бюфет. Освен това сградата разполага и с малък салон за около 80 човека, 4 гримьорни и 4 други помещения. През 2005 – 2006 г. в едното  от фоайетата се обособи помещение за библиотеката, а след това и друго - за компютърна зала.

Политическите промени от 1989 г. обаче, последвани от дългогодишни икономически проблеми в страната , поставиха читалищата, в това число и нашето, в много по-трудни условия за съществуване. И това продължи повече от десет години. Едва с присъединяването ни към Европейския съюз и отварянето на европейските програми за финансиране възникнаха възможности за осигуряване на  средства за ремонт  на читалищните сгради, а Министерство на културата започна да отпуска и допълнителна субсидия срещу конкретни проекти.

За изминалите 27 години  новата читалищна сграда поостаря. Особено трудно за поддръжката й време беше между 1991 и 2004 г., когато само на покрива се направи частичен ремонт. След 1991 г. поради липса на средства спря парното отопление на сградата. Климатичната инсталация – също. Последваха течове на плоския покрив. Излезе от строя и сценичното осветление. Поради липсата на отопление големият салон през зимата стана неизползваем.
С времето читалищното ръководство започна да търси решение на проблемите.       
А с подкрепата на общината започнаха и частични ремонти на сградата, за да се стигне през 2011 г. до разработването на проект от общината за цялостен ремонт на сградата. През ноември 2012 г. проектът получи финансиране по програмата за развитие на селските райони на стойност близо 988000 лева. В рамките на 2013 г. ще се извърщи ремонт на покрива, подмяна на дограмите, ремонт на електро и ВиК инсталацията, сценичното осветление и озвучаването на салона, отоплението на сградата, инсталиране на соларни панели за отопление на вода  и др. След ремонта сградата ще отговаря и на всички съвременни изисквания за енергийна  ефективност.

За 118 години съществуване на читалището ни то има три свои домове, единият от които, първият, е училището. Малко са читалищата в България, които са имали две сгради. Не са много  читалищата в България, които имат такава сграда като нашата днес. Още по-малко ще са те след предстоящия ремонт. Дано имаме силите и възможностите да я поддържаме добре и в бъдеще, за да може читалището да разшири своята  дейност и достигне до повече хора в Угърчин.

Б. ПАТАРИНСКИ
Фотографии: Читалищен архив

събота, 5 януари 2013 г.

НАБЛЮДАВА И ПАЗИ ПРОХОДА ОТ ЛОФЧА, 1485

520 години с името Угърчин - 1

Веселин РУСКОВ
Тъмните векове на османското робство с политическото и икономическо безправие, със своеволията на поробителя над раята обричат и угърчинци на безпросветност, невежество, мрак, нищета и лишават потомците от материални и духовни исторически документи за заселването и името на Угърчин.
Пръв от угърчинци, който проучва миналото и дава ценни сведения, е Никола Вълчев Русковски - отпечатани в "Юбилеен сборник" на читалище "Светлина" през 1935-1936 г. Поради липса на документи той се позовава на предания и легенди.
40 години по-късно миналото на Угърчин проучват братята Петко и Георги Радоеви в издадената от тях книга "Из миналото на Угърчин", излязла през 1978 г. И те се позовават на предания и предположения.
Третият, проучвал миналото на Угърчин, не е угърчинец - Павел Стефанов в статия в местния вестник "Друм" (бр. 14/ 31.08.1978 г.) търси отговор на тези въпроси в ориенталските данъчни регистри в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София в отдел "Ориенталски". Позовава се на архивна единица (OAK, 265 - 8 л., 54 б), в която името на селото е Узградище - година 1470. В друга архивна единица (OAK, 325, л, 143 б) през 1607 г. селището носи името Угърчин.
Има и изследвания на Румен Ковачев в книгата му "Опис на Никополския саджак от 80-те години на 15-и век", в която привежда и коментира новооткрит турски опис, състоящ се от 42 добре запазени листа, изписани на шрифта сиякат (издание на НБКМ - София, 1997 г.). На лист 25, б, стр. 145 в превод е записано:
"Тимар на Хасан. Владее го по обичая за проход и участва във военните походи, а също така наблюдава и пази прохода.
Село Угърчин, спадащо към Лофча, не било включено в регистъра. Село -проход е на пътя от Търново и Лофча към София и Видин. (Жителите му) пазят прохода: домакинства - 25, неженени - 2, приход 653 акчета."

Съставянето на нови тимарски описи е поради смъртта на султан Мехамед II (1451-1481) и възшествието на султан Баязид II (1481-1512). По този повод се пререгистрират леновете, като се проверяват всички владения на тимари, легализират се или отменят правомощията на отделните лица и увеличават или се намаляват приходите им.
Лицата, на които се възлага да проведат новата пререгистрация, предварително се запознават с всички налични дотогава данни - старите описи, берати и други документи. Тези нови описи се завършват през 1485 г.
Този исторически документ отменя всички предположения, предания и легенди, ползвани досега, и дава отговор откога е името на Угърчин. Отпреди 520 години.

А откога е заселено селището, следва логически да приемем цитирания архивен документ от Павел Стефанов, че това е 1470 г:, защото "... то не се е заселило една година преди облагането му с данък през 1485 г."
Тези 25 домакинства, констатирани през 1485 г., показват, че това е малко за времето си село, сравнено със села, цитирани в същите новонамерени тимарски описи: с. Сопот - 40 домакинства и приход 4937 акчета, Кирчево - 37 домакинства и приход 4405 акчета, Каленик - 36 домакинства с приход 4375 акчета, и Катунец - 5 домакинства и 702 акчета приход. Приходоизточниците за облагане обхващат на първо място обработваемата земя, пасищата и др. Многократно по-малкият приход на Угърчин показва, че жителите, дали началото на селището, са отскоро и не са имали време да разработят повече земя.
Отбелязаното изрично в новонамерения данъчен регистър не е включено в стария данъчен регистър по време на султан Мехамед II, затова с по-голяма сигурност може да се приеме, че Угърчин е заселен не повече от две десетилетия преди 1485 г. Следователно до доказване на друго може да приемем заселването му през 1470 г., тоест преди 535 години.

По-несигурен е произходът на името Угърчин. И досега липсват сигурни документи откъде е името му. Известно е, че по времето на Втората българска държава престолът се заема от царе с кумански произход (Тертеровци, Шишмановци), а също и много боляри (Войсил, Елтемир, Белаур и др.). Редица селища в България носята имената на определени лица: Радомир, Делчин, Алтимир и пр. Допустимо е и Угърчин да има такъв произход. Днес такова име няма, но в миналото вероятно е имало. Основание за това е надписът от 1379 г. върху надгробната плоча до вратата на митрополитската църква в гр. Охрид. Между другите имена се чете и името Угърчик. Освен многото селища с имена от кумански произход и в землището на Угърчин има редица местности като Куманските ливади, Куманската долчина, Кумански рът и др. Те са основание да считаме, че и Угърчин е име, което има кумански произход, и е наречено така по името на някой кумански болярин - Угърчик.

Веселин РУСКОВ, 2005
(Следва)

сряда, 2 януари 2013 г.

НАСТЪПИ 2013-А, ДА НИ Е ЧЕСТИТА !

С фойерверки и приповдигнато настроение Угърчин посрещна Новата 2013-а година. Да е мирна, мъдра и добротворна!