160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕНЕРАЛ РАДОЙ СИРАКОВ
Генерал-майор Радой Ичев Сираков /6 .07. 1861 г. - 14.12.1924 г./ е единственият генерал от Угърчин.
Детството му преминава в оскъдица, с труд от ранни години, но и с очарованието на чудната местност Гайдарски рът, където живее семейството му на колиба и откъдето малкото момче прехожда пеша, за да посещава килийното училище на Угърчин. После учи в класното училище на гр. Ловеч и има щастието да бъде ученик на Петко Рачов Славейков – изключителен творец и поборник за свобода и независимост.
Сираков е първият учител от Угърчин след Освобождението в малкото килийно училище на селото. Само за една година и много млад /17-18 годишен/, буден, изключително любознателен, общителен, музикален/пее чудесно и свири на музикални инструменти/,Сираков спечелва сърцата на всички, на млади и стари. Така е и във военното юнкерско училище в София, където постъпва и което завършва с пълно отличие. След това завършва и Генералщабната академия в гр. Торино – Италия, също с пълно отличие.
Военната му служба трае 36 години, от които 20 г. минават в Генералния щаб. На 45-годишна възраст достига до чин генерал-майор. Командвал е 2-ри пехотен полк, 2-ра бригада на 8-ма Тунджанска дивизия, 5-та Дунавска и 9-та Плевенска пехотни дивизии. Участва в четири войни: Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Ранен е тежко при Одрин в Балканската война, когато командва 9-та Плевенска дивизия. Вследствие на това получава сериозно сърдечно заболяване и завършва живота си на 63 години, много, много рано.
Генерал от позициите, генерал от народа, изключителен стратег, командир и воин, достъпен за всички и обичан от всички.
Владее пет езика: руски, италиански, френски, немски и турски.
Носител е на много отличия за храброст. Последната му награда/посмъртно/ е орден „Стара планина” с мечове - първа степен, с която е удостоен през 2012 г. във връзка със 100 години от Балканската война.
Достоен пример за поколенията! Наистина, достоен пример е жизненият път на генерал-майор Радой Сираков!
СИНИТЕ ОЧИ
Бяха очите на малко, 5-6 годишно момиченце, и го гледаха открито и насмешливо.
Впрочем не гледаха него, а малкия му син Иван, който най-палав от всичките му деца, се беше скрил зад гърба на баща си. Защо се беше скрил не разбра, но разбра, че на път за най-близкия дюкян се намираха с Иван точно пред оградата, зад която някога беше чул предизвикващото „раз-два”, беше надникнал и видял, че отмерва маршовата му стъпка/тогава беше във Военното училище в София/ момиче на неговата възраст с хубави сини очи. Тогава не го позна, не запомни очите му. Не го позна и сега, когато портата се отвори и от нея излезе вероятно майката на момиченцето, стройна синеока жена. Срещата беше неочаквана, изненадваща. Генерал Сираков поздрави учтиво и хвана за ръка малкия си син, който беше успял да се покаже иззад баща си и да дръпне явно силно малката къдрава плитка на момиченцето. То плачеше. Двамата възрастни се засмяха и си подадоха ръце, защото красивата жена каза името си - Иванка. И непринудено добави: „Бяхме заедно в първи клас на килийното училище в Угърчин.” Помнеше Радой Сираков този първи клас и първия си учител. После даскал Иван Тодоров, съсечен от турците. Спомни си и Иванка. И тя си беше дошла от колибата, беше обута с цървули, облечена със сукманче, имаше плитки. И още нещо си спомни развълнуван генералът - учителят беше наредил двамата да седнат на един чин, но тя каза, че не иска да седи с момче и се разплака. Плачеше и триеше с юмручета очите си. Така плачеше сега и дъщеря ѝ, но явно обидата от „неблагополучния” малък кавалер беше минала, защото генералът видя насмешливо светещите ѝ сини очи.
-Имам още две момичета. А ти?
-Имам пет деца - двама сина и пет дъщери. Иван е най-палавият.
Пак се засмяха. От малката насрещна улица се показа майка му.
-Трябва да тръгваме. Радвам се, че си спомнихме миналото, а то беше безгрижно, но и приятно.
-Аз също се радвам - каза младата жена и подаде ръката си.
Иван явно беше решил да бъде учтив като баща си, отиде при момиченцето и... му подаде ръка. То не я пое, а доста силно я плесна с ръката си.
Възрастните пак се засмяха.
Смееха се сините очи на Иванка и сините очи на дъщеря ѝ...
Мария ЩРЕГАРСКА
Из „Нашият генерал” - романизирана биография на генерал-майор Радой Сираков
