Под заглавието пише, че това са разкази за село Угрен. Но всъщност отзад на корицата, където е представен авторът, е написано:"В тази книга са събрани негови разкази, в които представя живота и борбите на хората от Угърчин и Ловеч в годините преди и след 9 септември 1944 г.". Книгата ни бе предоставена любезно от брата на автора г-н Петко Еврев и тя вече заема едно по-специално място в читалищната библиотека. Беше разпространена и сред някои хора от Угърчин.
В "Белите брястове" има 22 разказа. Това не са документални разкази, но в сюжетите им, зад художествените образи и събития, прозират историите на известни лица от близкото минало на Угърчин и Ловеч. "През художествено плътния разказ на Т. Еврев прозира богатата документална основа на авторските впечатления, затова редица страници се възприемат с достоверност на документ." - пише Банко Банков в предговора към книгата. И още: "Впечатляващо сетивно усещане за природа, за звук, цвят, дъх, жилав троскот, класила нива, жужаща животинка. Сочен език с катадневно втъкани диалектни думи... Свят, съживен за читателя с изненадващо зряло белетристично можене, осветен с дълбок аналитизъм, философски осмислен, "повдигнат" над политическите клишета и шаблонните етикети на преживяното."
Но кой е Тодор Еврев и какво общо има той с Угърчин? Тодор Илиев Еврев е роден в Ловеч през 1934 г. Баща му е лекар и е роден в с. Изворче, но майка му е от Угърчин и е дъщеря на един от най-известните в миналото угърчинци - Петко Владов - популярен учител и изявен общественик, който между другото е и председател на първото учредително събрание на нашето читалище, състояло се на 26 октомври 1895 г. В детството си, а и по-късно, Тодор Еврев често идва в Угърчин при дядо си и е свидетел на много събития от онова време, станали основа на много от разказите му. Своите литературни наклонности проявява още в гимназията в Ловеч, която завършва с отличие, но се ориентира към медицината. През 1961 г. вече е асистент в катедра Биология на Медицинската академия в София. Започва да работи в областта на генетиката. Специализира в Копенхаген и Москва. От 1984 г. е доктор на медицинските науки, а от 1986 г. - професор. Разработва редица проблеми на генетиката и получава международно признание. От 1987 г. е професор в гр. Хараре - Зимбабве, а след това и в гр. Дърбан - ЮАР. Загива трагично при автобусна катастрофа в ЮАР през 1994 г.
До края на живота си, наред с професионалните си занимания, той продължава да пише стихове и проза. Години преди излизането на настоящата книга Тодор Еврев издава сборника с талантливи стихове "Животът - кратък като въздишка". На тази наша страница в интернет преди около две години публикувахме един разказ на Тодор Еврев "Евреите", който не е в книгата "Белите брястове", но може да бъде открит, ако потърсите в нашите публикации от това време.
Заслугата за издаването на книгата "Белите брястове" безспорно е на г-н Петко Еврев, архитект Петко Еврев, проектирал нашата читалищна сграда, внукът на дългогодишния читалищен деятел и общественик от Угърчин Петко Владов. Той ни беше предоставил екземпляр от набраната на компютър книга и в Угърчин сме обсъждали възможността да я издадем, но г-н Еврев ни изпревари, за което можем само да му благодарим. Ще се постараем на есен да направим подобаващо представяне на книгата "Белите брястове" в читалището ни.
По-надолу поместваме последния разказ от книгата, който носи същото заглавие.
БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ
От Угрен излиза шосе, върви право на юг и при чешмата Димановец се разклонява – единият път води към Микре и Ловеч, а другият минава покрай селското гробище и отива за София. Над чешмата при разклона се извисява вековен бял бряст с дебела напукана кора и усукани жилести корени. Някой се беше опитвал да пресече единия от корените му, скитници бяха палили огън под него, гръм го беше удрял и овъглил един от клоните му, но дървото беше издържало на всичко.
Като излезе от гробището, Найда се отби да пие вода. Беше краят на юли и хората бяха по къра. Беше горещо и в изгорялата трева до припадък стържеха скакалци. От смъртта на баща й бяха изминали 11 години. Колко много се промени животът й. Като че ли старият комунист я беше закрилял от всички нещастия и несгоди, които я сполетяха след неговата смърт. Бракът й с прокурора Беев стана непоносим и след дълги колебания тя подаде заявление за развод. Беев не искаше да се развежда – в ЦК не гледаха с добро око на разведените. Той беше достатъчно влиятелен, за да попречи на делото. След падането на Тодор Живков той остана член на ЦК, защото на онзи паметен пленум на 10-ти ноември 89-та година беше гласувал против своя благодетел в полза на неговия приемник. Той се надяваше да стабилизира още повече положението си, но в пресата започнаха да излизат материали за лагерите в Белене, Скравена и Ловеч. Новият го извика и му каза:
- Другарю Беев, докладваха ми, че вие сте един от организаторите на лагера край Ловеч. Това не може да се опази дълго време в тайна. Освен това в досието ви пише, че сте женен за дъщеря на отявлен сталинист. Ще се наложи да преминете на друга длъжност по целесъобразност. Сега в ЦК трябва да останат само хора с чисти досиета.
Назначиха го за заместник директор на “Техноимпекс”, организация, която изнасяше български специалисти в чужбина и използвайки член 13-ти от трудовия кодекс, ограбваше труда им.
Беев не забрави забележките на първия, че е женен за дъщеря на сталинист и направи така, че да бъде даден ход на бракоразводното му дело. Беше достатъчно щедър да остави жилището на Найда и Владко, защото получи нов тристаен апартамент в кооперацията на ЦК в Лозенец. Когато започна приватизацията, той откупи държавно имущество на безценица и разкри частна търговска фирма за цигари. "Как лесно се приспособява този човек към всяка обстановка!”
Това си мислеше Найда, когато се отби от пътя. Чешмата имаше три чучура. Горният беше сух, той течеше само напролет или след обилни дъждове. От долните два цъцреше слаба водица и пълнеше зеленясалото корито, над което играеха две сини водни кончета. Тя пи жадно, намокри челото и слепоочията си и чак тогава забеляза, че под бряста беше седнал човек. Позна го, след като поздрави. Беше старият й учител Радьо Даскалов – отслабнал и брадясал. Стана й неловко. Трябваше да го заговори, той я беше учил да чете и пише.
- Как сте със здравето, господин Даскалов?
Той като че ли се сепна от дрямка.
- А, Найда, ти ли си? Ами какво да кажа: аз никога не съм боледувал. Физически съм добре, но мъката ми е голяма.
- Е, хубаво е човек да доживее почтена възраст като вашата.
- Напротив, това е най-лошото. Мразиш ли някого, пожелай му дълбока старост.
После, като помълча малко, той каза:
- Ти знаеш какво значи да загубиш близък човек…
Найда си спомни, че Ганушка, дъщеря му, беше загинала преди години при катастрофа.
- Да загубиш близък е тежко, но да не дава Бог никому да загуби детето си…
Гласът му стана хрипкав и сълзи го задавиха. Той извади кърпа да ги избърше.
- Няма как, колкото и да ни е мъчно за покойниците, трябва да живеем – опита се да го успокои тя, а в същото време мислеше за баща си и за своя провален живот. А учителят продължи:
- Отдавна съм свикнал с мисълта, че ще умра, но никога не ще се примиря с мисълта, че дъщеря ми не е жива. Тя беше единственият светъл лъч в моя живот. Сега съм сам и разочарован от всичко и от всички, дори от смъртта, която не знае кога и при кого да отиде. Вече нищо не ме радва. И хората, и идеите, за които живях, се оказаха фалшиви. Достойните умряха. Простреляха ги полицейските куршуми. Честните, които се разминаха със смъртта, станаха неудачници. Преуспяха подлите и неискрените, които превърнаха идеалите във вили и леки коли. Отказаха се от партията. Станаха бизнесмени…
Найда потръпна, защото тя също беше върнала партийния си билет. А старият учител продължаваше да говори като че ли на себе си:
- Нали аз ги учих всичките! Те не са били никога комунисти, щом превърнаха социалистическия идеал в капитал. Довчерашни партийни секретари сега са собственици на фирми. Бил съм лош учител. За кого умряха героите? За тях ли? Какво ще стане с този народ? Накъде отиваме?
Найда не знаеше какво да му отговори. Учителят стана с мъка. Пийна още малко вода, сбогува се и потегли към селото с дребни старчески крачки.
Тя продължаваше да си мисли за убитите партизани, за баща си, за стария учител – комунист. Над главата й прелетя някаква голяма птица и сянката пробягна по тревата. Тя вдигна глава да я види и остана поразена. Клоните на бряста бяха отдавна изсъхнали и стърчаха като разперени ръце на скелет. Там на най-високото имаше гнездо на щъркели. Тя не беше забелязала преди това, че дървото е изсъхнало. И като че за подигравка някой беше заковал на стъблото му табелка: “Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата”.
Някаква болест се беше появила през последните години и беше унищожила белите брястове в България.
