След края на кърджалийското време и Панчовото управление от 1810 г. до 1866 г. следват няколко руско-турски войни, чумни епидемии и разселване по нашите земи на татари, черкези и абхазци, които по един или друг начин засягат и живота на угърчинци. В този период те живеят "интересно" според китайската представа за проклятие.
През 1810 г. започва руско-турска война. Първоначално военните действия се развиват в Молдова и Влашко, но после се прехвърлят и на юг от Дунав. Три пъти руските войски превземат Плевен и два пъти Ловеч. Тогава те достигат и Угърчин и през зимата на 1810-1811 г. тук квартирува руски отряд. Една част от войниците се разположили близо до днешния площад "Ал. Стамболийски", а друга - в района, където сега са останките на хранително-вкусовия комбинат. За русите били направени землянки, в които прекарали зимата. Главната цел на отряда била да събира храни. Турското население не се разбягало, но върху него паднала основната тежест при набавянето на храните. Мнозина от българите се сближили с русите и завързали приятелство. Заради очакваната война с Наполеон обаче, руснаците през пролетта на 1811 г. се оттеглили отвъд Дунав. Озверелите турци си отмъщавали на българското население, а някои от угърчинците, които имали по-тесни връзки с руснаците, известно време се криели по горите, за да избегнат репресиите.
Последвал период от 14-15 години, който бил относително спокоен за угърчинци. Но делибашии обикаляли селата уж да пазят хората от кърджалиите, а самите те били бивши кърджалии и по стар навик обирали населението. Това продължило до 1828 г., когато започнала следващата руско-турска война. Тя се водила и през 1829 г. и донесла нови изпитания за раята.
Междувременно през 1814-1815 г. в района се появила чума и взела много жертви, но Угърчин избягнал тази съдба. Не така било обаче при следващата епидемия през 1836-1837 г. Тогава жертвите били много, но предимно сред турското население. Това се обяснява с хигиенните навици и начина на живот на турците, които си останали по къщите. За разлика от тях българското население напуснало Угърчин и се пръснало в околните гори. Там хората си направили колиби-копаници и прекарали от пролетта до Коледа на 1836 г. Това социално дистанциране, както е модерно да се казва сега, ги спасило от опасната зараза и само 12 души от Банковския
род се заразили и умрели. Докато в турското село Махала Угърчин на 10 км на север от Угърчин всеки ден погребвали умрели на гробищата. Може и чумата да е една от причините много угърчинци да възприемат колибарския начин на живот и да се разселят в цялото му землище.Този начин на живот продължава до средата на ХХ век.
Руско-турската война от 1853-1856 г., наречена още Кримска война, е оставила доста траен отпечатък и в живота на угърчинци. Русия имала намерение да завладее Молдова и Влашко и да помогне на българите да се освободят. Войските й стигат до Силистра и я обсаждат. Но тогава във войната се намесват Англия и Франция. Това попречило на Русия да навлезе по българските земи и конфликтът се пренася на полуостров Крим, където около Севастопол три години се води сериозна война. Русия губи войната, но и нейните противници не извлекли особена полза от нея. Надеждите на българите за освобождение отново били попарени.
През лятото на 1854 г. през Угърчин минала турска артилерийска част от Турски извор/Български извор/ през Шаханките/Соколово/ за Ловеч. По това време за около 10-15 дни в Угърчин се установил и голям войскови отряд, съставен от албанци. Те направили впечатление на угърчинци с необичайното си облекло - носели фустанели. Освен пушки, били въоръжени с ножове и брадви. Техният водач яздел кон и носел особена шапка с лисича опашка. Пред войската се движел войник, който давал такт с малко барабанче - тюлюмбече.Те спрели тук, за да се снабдят с храни. От всяка къща реквизирали по едно говедо, отделно събирали и друга храна. Натоварили 30 коли с продоволствие и този обоз трябвало да прекара реквизираното до Шумен. Взели със себе си и 60 мъже от Угърчин салаори. Салаорите били българи, които турската войска принудително мобилизирала като помощен персонал. Общо за Северна България салаорите били над 25 000.
През лятото и есента на 1854 г. нашите угърчинци копали окопи и вършели и друга черна работа край Шумен. В началото на зимата някои от тях били пуснати да се приберат в Угърчин. Но друга част били задържани и изпратени в Крим. Сред тези угърчинци бил и Кольо Ступоля. Той бил колар и поправял колите от обоза. Престоял в Крим две години. Получавал 40 гроша месечна заплата. След превземането на Севастопол салаорите влачели с куки труповете на убитите и ги изхвърляли в морето. През тези две години много от другарите на Кольо измрели. Когато той се завърнал в Угърчин добил прозвището Ступоля, защото угърчинци наричали тази война Ступолското мурабе/Севастополската война/.Той става родоначалник и на фамилията Стополски.
По време на Кримската война пътищата и околностите на Угърчин отново станали несигурни. Започнали грабежи от завръщащи се войници и разбойници. За да е по-безопасно изсекли част от горите край пътищата.
Когато се завърнали от войната мобилизираните турци-юруци от Махала Угърчин пренесли част от видяното по онези земи в своя бит. Започнали да строят двуетажни къщи и чифлици из имотите си и да се занимават и със земеделие, освен със скотовъдство. А в самия Угърчин българите започнали да строят къщи с каменни зидове и да ги покриват с плочи. Дотогава къщите на угърчинци били с дървена конструкция, стени от плетеж, измазан с кал и покриви от слама.
Кримската война се отразила по един неочакван и неприятен начин на угърчинци дори няколко години след приключването й. Русия и Турция сключили изселническа спогодба за размяна на население. Българи се изселват в Южна Русия, а татари, черкези и абхазци, които изповядват исляма, са изселени от Русия в Османската империя. Една немалка част от тях попадат по българските земи. 12 000 татари са настанени в Плевенско, Ловешко и Севлиевско. След тях идват още повече черкези и абхазци.
През 1860-1861 г. в Угърчин били настанени 20 татарски семейства, които българското население било задължено да изхранва, както и добитъкът им. А те дошли с един доста особен добитък - камили, които теглели талиги с багажа им. Нито камилите като впрегатни животни, нито талигите като превозни средства били познати на угърчинци дотогава и това предизвиквало силното им любопитство. Българи и турци се събирали на групи да гледат новото превозно средство, теглено от тези необичайни дългокраки животни с гърбици на гърба. По време на едногодишния си престой татарите не оставили лоши спомени у угърчинци, макар, че трябвало да ги изхранват. Някои от татарите били заможни и много неща купували с пари. На Батово възникнало татарското село Лешница, което просъществувало до 1877 г. А татарите от Угърчин през 1861 г. били изселени някъде към Никопол.
Не минало много време и през 1864 г. в Угърчин пристигнали нови заселници - 50 - 60 черкезки семейста, които наброявали между 250 и 300 човека. Угърчинци били задължени да ги изхранват безплатно, а по-заможните български семейства да им дадат по една коза. Водачът на черкезите Ахмед Бей се настанил в къщата на Цоко Анджарски. Ахмед Бей водел жена рускиня на име Елена. Понякога, когато Ахмед Бей отсъствал от Угърчин, тя ходела при баба Стойна Михнева и баба Въла Диковска. Разказвала им, че била взета насила от него. По-късно успяла да избяга и се върнала в Русия.
След едногодишен престой в Угърчин властта заселила част от черкезите в местностите Кукян и Черкезкото, а други в селата Драгана и Телиш. В Драгана били заселени и абхазци, сродна на черкезите народност. До 1865 - 1866 г. Драганското и Телишкото землище били ползвани от населението на Угърчин, Сопот и Славщица като пасища, но с настаняването на новите обитатели това било прекратено. Угърчинци били задължени да построят къщи на черкезите в новите места на обитаване, най-вече в Телиш, и да разчистят земи, които черкезите да обработват. Но черкезите изобщо не били навикнали да се занимават със земеделие. Те предпочитали скотовъдството, но под формата на кражба на добитък. Скоро разбойничеството на това хищно кавказко племе, накарало дори турците да съжаляват, че са ги заселили тук. Черкезите от района били част от башибозука, участвал в потушаването на Априлското въстание в Ново село през 1876 г. и се прочули със своята жестокост. На връщане част от тях минали през Угърчин и извършили погром над църковния храм и дюкяна на братя Горански, който опожаряват. По време на освободителната Руско-турска война от 1877 - 1878 г. черкезите се изселват в Турция, защото са знаели, че след това не ги чака нищо добро за извършените от тях злодеяния.
Тази част от угърчинската история се оказа доста дълга, макар да обхваща период от само 56 години. Това е така защото, колкото по-близо до нас са описваните събития, толкова повече информация има за тях. Затова в следващите части ще описваме все повече събития с все по-малко думи. За събитията в тази част използвахме отново като източник написаното от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. и пълния текст на "Из миналото на Угърчин" от братя Радоеви.
Борислав ПАТАРИНСКИ
(Следва продължение)
