сряда, 1 юни 2011 г.

ДЯКОН ЛЕВСКИ ПЕЕ В ЦЪРКВАТА НА УГЪРЧИН

> Даскал Петко Рачов Славейков мъмрел учениците си в Ловеч: „Сега не е  време да се дреме, оно е време наука да се вземе”
> Тайната среща с Апостола в „сламената къща” на Пеньо Патарински под Бели камък


Георги РАДОЕВ

Бях малък - ученик в едно от основните отделения на централното училище в  Угърчин.
Един следобед, когато си учих уроците на глас по Възраждането и освобождението ни от турско робство, щом споменах името на Васил Левски, ето че дядо ми – седнал със скръстени крака на широкия креват срещу мен, в потури, с овчи калпак на главата, току се изкашля и видимо се поразчувства. Поглади с ръка бялата си брада, зави цигара с тънка книжка , постави я в  цигарето и ми рече:
- Я , дядовото, подай ми огън с машите - и като запали цигарата, смръкна няколко пъти, пусна клъбца  пушек през устата си и продължи:

 - Е, какво научи за Левски?
А аз му отговорих:
- Каквото пише в учебника -и веднага с любопитство го разпитах: - Ти, дядо, познавал ли си Левски и виждал ли си го, като си учил в Ловеч през турско?

Като присви унесено веждите си, дядо ми каза:
- Когато учих шест години в Ловеч при даскал Петко Рачов Славейков, който постоянно ни казваше: „Сега не е  време да се дреме, оно е време наука да се вземе”, тогава Левски не бе идвал още в този град. А след като се върнах  в Угърчин като даскал шест години, след което станах поп, като се заесени, пред един празничен  ден – Петковден, дойдоха в селото ни на коне двама калугери. Съобщиха, че идват от Троянския манастир да събират подаръци - милостиня: боб, пари и други дарения от населението.

Настанихме ги в къщата на поп Михал Войниковски в Бамбовската махала, недалеч от нашата къща на същата улица.

Снимката горе: Отец Петко поп Георгиев (Късия поп) - с бялата брада, и неговата фамилия, около 1880 г. Многократно и на различни места укривал Васил Левски в Угърчин.

Седнали сме аз и поп Михал с калугерите на интимен разговор и ето единият от тях ни откри поверително тайната, че е Васил Левски. Дошъл да основе таен революционен комитет в селото ни, за да се подгатвяме и подпомагаме с всичко, (дори и с оръжие в ръка, ако се наложи) за освобождението на българският народ от турско робство.

Той предложи да се свикат вечерта някои по-важни хора от селото  в по-затулена къща на доверен селянин. Избрахме къщата под склона на Бели камък на църковния настоятел Пеньо Патарински. Вечерта предпазливо, един по един  преминахме по пешия дървен  мост над реката, извихме покрай потърнения  плет  и се събрахме неколцина човека  в сламената му къща.


Худ.: Мариан Маринов, Угърчин
Едва мъждукаше вощеница. Едроснажният Левски се запозна с ръкуване с всичките и сериозно, направо каза за какво са повикани - да се основе комитет, който да помага с всичко в борбата за  освобождението ни. Най-първо аз , поп Михал, Пеньо и други горнокрайци със задоволство одобрихме предложението му.

Но долнокрайските кръчмари и търговци – Недялко Шередоолу, Пано Шойката и Стойко Бозаджията се противопоставиха, като казаха: ”Сакън! Не бива сега. Нека да помислим. Недейте да правите такъв комитет, че като се научат турците от близката махала при Каленик и от по- близките турски чифлици, ще ни изколят като пилци!”

И те станаха, и се разотидоха, без да се основе комитет. Левски непоколебимо ни обеща, че ще дойде повторно да основе комитет, но с други смели селяни, без такива като „тези страхливи кръчмари”.

Като поотраснах, пак се интересувах и питах баща си дали е вярно това, което ми е разказвал дядо за Левски. А той потвърди и разказа края на случката. На сутринта на Петковден забило дървеното клепало на църквичката. Дядо повел баща ми - тогава шест-седем годишен, да отидат  на църква. Спрели пред вратника на поп Михал.

Оттам излезли двама калугери, придружени от поп. Единият от тях погалил Радойчо (баща ми- б.а.) по главата и казал: „Отче поп Петко, този малчуган ще стане добър „юнак”.

Влезли в ниската църква, вкопана с три-четири стъпала в земята, покрита със сини плочи. Тя се намирала на площада пред централното училище. Почнали  литургията, дето великолепно пял Левски, а събраните богомолци слушали в захлас. След свършване на литургията калугерите събрали подаръците в шарени чували, възседнали конете, сбогували се и заминали за Троянския манастир…

След като се изминали няколко месеца, чак тогава дядо ми имал смелостта да каже на баща ми, че този ,който го погалил по главата, бил Левски, но да си мълчи.

Горният площад в Угърчин (преди да бъде построена спортната зала). Тук е била най- старата църква в Угърчин (1866), където е пял Левски.


Трябваше да се изминат няколко десетилетия, за да прочетем в романа на Стефан Дичев „За свободата” (второто издание), където на страница 765 пише : ”В село Угърчин нарочен комитетски куриер бе намерил Левски да му предаде писмо от председателя на Ловчанския комитет поп Кръстьо, в което пишеше, че в града им дошъл Димитър Общи по бърза и важна работа, която не искал да довери никому и която щял да си разреши на своя глава, ако Левски не се върне скоро. С него пристигнал и плевенският председател Атанас поп Хинов. Той също имал да каже на Левски кое- що.”


Георги РАДОЕВ
Вестник” Друм”, брой 4, 1976 г.

1 коментар: