Повече от век след появата на Угърчин в турските данъчни документи през 1485 г. няма никаква информация какво се е случвало тук. Най-старите запазени спомени, записани от Никола Русковски, са за изселването на угърчинци в Румъния през 1596 г. След нахлуванията по нашите земи през 1595 - 96 г. на румънския воевода Михаил Витяз с неговата войска и опитите да се вдигне въстание от Варна до Търново и Плевен, турската власт предприема репресии срещу местното население. От 50 до 60 хиляди българи се изселват в Румъния, бягайки от репресиите и от наложените им преди това тежки данъци. Русковски е записал разкази на стари угърчинци, предавани от поколение на поколение, че сред изселилите се са били и хората от Угърчин, Каменица, Орешене, Садовец и други околни села. Предполага се, че по това време са изчезнали и други близки до Угърчин села, като Батово и Каяджикбунар, макар за това да не пише в юбилейния сборник. Но името на Батово излиза в описа на Никополския санджак от 1485 г. , а по-късно изчезва. Каменица, Батово и Каяджикбунар са били най близките до Угърчин села преди да изчезнат при упоменатото по-горе изселване или по-късно. Те са отстоели на около 7-8 км от Угърчин. Каменица се е намирало след местността Пъшковото, близо до сегашното шосе за Ловеч. Батово е било в сегашната местност Батово, на границата между землищата на Угърчин и Дерманци, а Каяджикбунар се предполага, че е било около Камен кладенец, край сегашното шосе за Сопот.
Разказът за изселването на угърчинци в Румъния и възникването на село там със същото име, е подкрепен косвено от съвременници на Никола Русковски. Угърчинецът Радю Колев Кюсето, който няколко години живял в Букурещ и се занимавал с бозаджилък, разказвал, че е разговарял със стари хора българи, заселили се отдавна в Румъния. От тях научил, че във Влашко има село Угърчин с българско население, език, носия и обичаи и хората му дошли от с. Угърчин в България. Друг угърчинец - Стоян Петков Присадашки по време на Първата световна война бил войник на Добруджанския фронт. Настъпвайки в Румъния, на два дни път пеш от Букурещ, през една лятна вечер спрели да пренощуват край пътя и с войниците от неговото подразделение напалили огън. Не след дълго при тях спрял обоз. Когато започнали да се разпитват кой от къде е и Стоян Присадашки казал, че е от Угърчин, войниците от обоза възкликнали, че преди два дни нощували в село с името Угърчин. То се намирало на север от Букурещ.
Иван Велков в книгата си "Стари селища и градища по долината на р. Вит" пише на стр. 35, 43 и 45 за преселването на Орешене и Садовец в Румъния, северно от Букурещ, някъде около румънския град Търговище, като подчертава: "От тези места са станали най-големите преселвания във Влашко след второто несполучливо нахлуване на Михаил Витяз през 1596 г.". Предполага се, че и Угърчин е споделил тази съдба...
Всичките тези предания за изселването на Угърчин сигурно не са измислица и те се потвърждават от разказите на угърчинци, пребивавали много по-късно в Румъния. Но дали изселването се е случило точно през 1596 г. или по-късно е открит въпрос. Защото през 1605 г., девет години по-късно,Угърчин фигурира в турските данъчни регистри като населено място, което е тимар/пожизнено владение/ на някой си Ахмед и в което живеят 70-80 семейства. Селото давало приход 6000 акчета. Това подсказва, че ако е имало изселване, то не е било толкова масово, че Угърчин да изчезне завинаги от географската карта. Някои хора или семейства вероятно са останали и към тях може би са се присъединили и такива от изчезналите села Каменица, Батово и Каяджикбунар. В подкрепа на тази версия е и разказът на дядо Христо Вълов Пиянковски, че някои от тръгналите да се изселват в Румъния угърчинци са се върнали, тъй като не могли да минат Дунав заедно с добитъка си. Един от тях бил Степан от Пиянковския род. Този род и родът Тошовци, който сега не съществува, са едни от най старите родове на Угърчин, съществували още преди изселването, а името Ичо, което е типично угърчинско, също е много старо.
Остава разбира се и вероятността изселването да не е станало през 1596 г. , а по-късно, защото в много малки периоди от многовековното робство угърчинци са живели относително спокойно като рая и е имало още много поводи да напуснат родната си земя, заради теглото, което е било тяхно ежедневие. Освен голямото изселване, за което ставаше дума дотук, отделни изселвания е имало и по-късно през робството. Угърчинци от рода Бочовци са едни от основателите на с. Смоляновци в област Монтана преди повече от 200 години. Други угърчински изселници са сред основателите на селата Ракита и Драгана в средата на XIX век.
В центъра на Угърчин, в двора на дома за стари хора има два огромни вековни дъба. Може би те и изворът на чешмата в центъра, около който преди 550 години е възникнал днешният Угърчин, са останали единствените свидетели на случилото се в онези тъмни векове. Но за съжаление те не могат да говорят.
А какво е станало с другия Угърчин - в Румъния, дали все още съществува това село и под това име? По.вероятно не. След толкова поколения може би вече никой там не пази спомена за Угърчин в България, а селото, ако го има, вероятно носи друго име, защото на днешната карта на Румъния не излиза населено място с такова име.
Борислав ПАТАРИНСКИ
