петък, 29 юни 2012 г.

Забити камък – гордост, чест и дълг за поколенията

Угърчинският  край  е бил обитаван от човека още през неолита – 5000 години преди новата ера, а и през всички епохи от българското време. Затова говорят и до днес запазените исторически паметници. 


Храстите на преден план показват мястото на паметника

Един от тях е така наричаният Забити камък. Той се намира в северния край  на Угърчин. Свързан е с героични хора и събития.Затова говорят проучванията направени от професор Иван Велков – уредник на Народния музей в София, заедно с професор В. Миков  през 1921 година. Според тях Забити камък е втората изследвана през онези години наша средновековна гробница след  Великотърновската. Резултатите от тяхното проучване  са публикувани в статията на Ив. Велков ,,Стари селища и градища по долината на река Вит,, - София, 1927 г., изд. на Народния музей, кн. 4, стр. 27 -32. Те показват, че Забити камък представлява българска колективна гробница, широка 8 метра. В средата й има паметник от необработен варовик, висок  2,6 метра /виждал съм снимка на учителя Мирчо Колев Йоновски, стоящ изправен до паметника – бел. авт./. На 1,8 метра от него са погребани радиално трима души, с крака към паметника. В един от гробовете между другите предмети е намерена и една монета с лика на Цар Иван Шишман  |1371 – 1391 Г.| В царска  униформа, корона и кръст. По преценка на двамата изследователи това не е гробница на обикновени българи, а на знатни, дали живота си за родината при някакви изключителни събития.

До такива мисли ни навежда и обстоятелството,че на 500 – 1000 метра , източно от гробницата, по билото на хълма е имало селище с още неизвестно досега име. То е изчезнало вероятно в края на XIV или  началото на XV  век, когато е изградена гробницата  Забити камък. Абсолютно точно не е доказано , но е твърде вероятно това селище  и населението му да са станали жертва на тежки стълкновения между османските завоеватели и отстъпващите войски на цар Иван Шишман.Данни за подобни битки има и другаде по пътя им на отстъпление от Търновград към Етрополе и Велбъжд. В това стълкновение са паднали убити видни българи, героизмът на които  е бил осветен чрез набързо изградената им гробница – Забити камък.

 Поглед  от мястото на Забити камък към билото, където се е намирало изчезналото селище

Останалото  парче от паметника

Този исторически паметник  не се е оценявал с национално значение , обаче за Угърчин и неговото население той е бил , сега е и ще бъде от голяма важност. Затова защото там е разрушен и изчезнал вероятният предшественик на днешния Угърчин, а погребаните хора на Забити камък са били героични защитници на  родината. Останалите пък малко живи хора са били принудени да забягнат по други земи . Това именно разпръскване е станало причина след две-три поколения да се забрави и историческата истина за всичко останало. Запазил се е само споменът за нещо героично и високо патриотично.
За съжаление обаче след проучване на гробницата , в коя година точно не можах да установя, нейният паметник е бил съборен и сега не съществува. Останала е на земята само горната му част и то в полуразрушено вече състояние. Важно е да се отбележи , че е осакатен  единственият  до сега известен исторически средновековен паметник в Угърчин. Би следвало без всякакво отлагане да се възстанови паметникът на Забити камък. За това не трябват нито много пари , нито много време .Достатъчно е от близката кариера да се извади един подходящ камък и да се постави на съответното място в гробницата. При съгласуване с Окръжия исторически музей в Ловеч на подходящо място върху паметника може да се постави плоча с подходящ  надпис. Така ще се сложи край на сегашното неуточнено за Угърчин положение спрямо единствения му средновековен  исторически паметник.

Доц. Митьо ПЕЧЕВСКИ

Вестник „Друм,”бр. 4, 1981г.

петък, 22 юни 2012 г.

АВТОБУС, МАРКА „МАРИЙКА“

Не много кратка история за автомобила в Угърчин- 3
В края на 20-те години на XX век хората и добитъкът в Угърчин започват да свикват с колите без волове, издаващи странни трещящи звуци... Вече ги приемат като неизбежна част от житието- битието си. Започват да се строят и пътища към Ловеч и Луковит- Червен бряг. Идват модерните времена на 30-те и 40-те години. Настъпила е и световната икономическа криза. Въобще много нови неща започват през онези години, макар и не всички да носят радост на хората .

А Койно Недялков продължава да вози пътници от Угърчин до Ловеч и обратно със своите автомобили. И четирите са с открити каросерии. "Форд-Т" и двата "Форд-АА"  са закупени от Койно само като шасита с двигатели . А след това в Ботевград са им изработени каросериите.

Две фотографии от архива на Атанас Коларов, на които се виждат леки автомобили  американско производство от втората половина на  20-те години. Возилата са подобни на тези, които купуват Стоян Балабанов и няколко заможни угърчинци в онези години. Не е известно кои са хората на снимките.

Така е било по-евтино. Като се изключи каменистия път и честите аварии, пътуването с такова открито возило би могло да изглежда романтично. Стига човек да си държи устата затворена, за да не си прехапе езика, когато фордът скача в дупките по пътя. Не толкова романтично обаче  е пътуването, когато вали дъжд и най-вече сняг. Опънатият гюрук  само отчасти предпазвал пътниците. Парното и климатикът са непознати екстри от бъдещето.

И така до 1936г. Тогава Койно купува истински автобус. Той отново е марка "Форд", имал е 33 места, 8-цилиндров двигател и... радио. Този "истински автобус" бил доста примитивен в сравнение с днешните, но за онези години - цяло чудо.  И това "чудо" започва да пътува до Ловеч всеки ден, а веднъж в седмицата- чак до София. Самият Койно го управлява.

Единствената запазена снимка на "Марийка". Тасю прави поредния й ремонт на пътя.

Предприемчивият Койно от с.Абланица е принуден да го закупи, за да отговори на засилената конкуренция на други превозвачи, които са открили линия до Ловеч и през Орлене и Радювене.

През същата, 1936 г., Кнежа е обявен за град и Угърчин влиза в учебниците като най-голямото село в България.  Жителите му са над 8000. Би трябвало да има пътници за не един превозвач. Но в действителност, малцина са можели да си позволят пътуване с автобус до Ловеч. Затова и личните автомобили са били немислим лукс за 99 на сто от угърчинците. Поради всичко това един трети маршрут до Ловеч остава най-популярен до края на 1940-те години - пешата пътека през Димово усое и Радювене... А дървените волски фолксвагени - най-масовото превозно средство до началото на 1950-те.

До 1937 година Атанас Коларов – Тасю, работи за Койно Недялков. През тази година решава да закупи собствен автобус. Това е един 'Форд-ББ" с 30 места. Става член и на дружеството на превозвачите "Сокол".
С този автобус угърчинци пътуват къде ли не чак до 1964 г., когато окончателно "сдава  багажа" и остава в двора на ТКЗС-то, докато изгние съвсем. Не е известно защо, но го наричат с името "Марийка". Едва ли е имало друг човек, освен Тасю, който да е знаел истинската марка на автобуса, но всеки угърчинец през онези години е знаел "коя" е "Марийка". "Марийка" става  нещо толкова обичайно за угърчинци, както неделното хоро на площада или глашатая Гачо Ганкин с барабана.
Тасю пред автобуса "Опел-Блиц"

През 40-те години Тасю кара и автобус "Опел - Блиц". Започнала е Втората световна война. През март 1941 година в Угърчин се настанява войскова част на германския  Вермахт и остават до 1943 година. Те използват различни транспортни средства,  дело на германската военна промишленост.
Пристигането на германските  войски в Угърчин през март 1941г.  Момент от посрещането им от местната власт. /Патката не е част от церемонията.../

През 1942-43 г. в Угърчин се настанява и ловната жандармерийска рота на подпоручик Пеньо Радойчев, която се бори с разрастващото се партизанско  движение. За нуждите си жандармеристите използват камиони и мотоциклети с кош германско производство.

Само за няколко години самата война предизвиква качествен скок в развитието на техниката, в това число и на автомобилната. В Угърчин се появяват неочаквано много автомобили, но автомобили на войната... Те идват и си отиват, но оставят след себе си и трупове. Трупове на убити партизани.1942,1943,1944 - трудни, тежки години. През есента на 1943 г. всички угърчинци от колибите са докарани в Угърчин, заедно с добитъка и своите дървени фолксвагени, за да не помагат на партизаните. Угърчин се препълва от хора, добитък и каруци. Не всички имат даже и къщи в Угърчин. А през лятото на 1944 г. кметът избягва от Угърчин...
Иде ново време, пълно с надежди за едни и отчаяние за други. А "Марийка " продължава да пътува...

Борислав ПАТАРИНСКИ
/Следва продължение/
Фотографии: Архив на Атанас Коларов
 

понеделник, 18 юни 2012 г.

Хоро под Стратеш


С дефиле на 400 участници започна фолклорният празник "Хоро под Стратеш" в Ловеч, организиран на 16 юни от местното читалище "Зорница". Във фолклорния празник се включиха клубове за народни танци от редица градове на страната. Тук бяха и угърчинци от танцова формация "Фаворит" при читалището ни.

 
По време на дефилето се изви хоро в центъра на Ловеч от всичките 400 танцьори. След това на сцената на Стария град със свои изпълнения се изявиха отделните клубове. Нашите танцьори се харесаха  не само на публиката, а и на специалсти, пряко ангажирани с това изкуство. На вечерта в хотел "Ловеч" бяха дадени дипломи и подаръци на всички клубове. Специално за гостите беше демонстрирано звуково-светлинното шоу при Ловешката крепост.

Картини от Северна Корея в читалището


От началото на юни до края на август в читалището ще бъде експонирана изложбата "Картини от Корея", представена от посолството на КНДР  в София. В експозицията са включени живописни платна, гоблени, акварели върху платно, ветрила и др. Съществува възможност картините и експонатите да бъдат купувани от посетителите.
 
 

петък, 8 юни 2012 г.

УГЪРЧИНЦИ НА ВОЙНА

- Мирчо Бошнака се събужда през нощта и си спомня, че в раницата на един отдельонен има кашкавал...

Трескавите дни на мобилизацията през 1915 година . Формира се 58-ми полк . Пред казармата група селяни. Те са угърчинци.  Високи с дебелорунни калпаци  и  сивобозави  потури и елечета. Говорът  им наподобява гърлен  напев. Изпод надвисналите си вежди гледат дълбоко и важно. Влизат в казармата. Събличат сивите дебелошаечни  салтамарки  и рунтави черни калпаци . Обличат се като войници в запас. Отпускат учкура  на дънестите потури . Напълват ги с елечетата , калпаците и клашниците…Завързват здраво учкура  и  изпращат товара за село , а те тръгват за Ниш, Прилеп , Дойран и Охрид…

Мирчо Бошнака – знаеха го така всички от ротата. Той беше угърчинец. Висок, плещест и мълчалив. Той олицетворяваше народната мъдрост: ”Върши си работата добре онзи, който я върши самичък!”… Мирчо живееше винаги с това , което му донасяше божият ден.

Полкът  спира някъде на бивак. Наоколо ни дръвце, ни сламка. Толкова хора са минали  преди нас. Мирчо гледа наоколо, свие вежди и се загуби… След час иде с шума  или слама  на гърба… Спи човека на сухо и топло… Но не забравя и земляците – угърчинци…
Пътуваме от Прилеп за  село Теменик. Дълъг шосеен път. На Бошнака на гърба  освен собствената му раница, се мъдрят още две отгоре … Той се е спазарил да носи две раници със  заплащане… А в тези  раници освен  патроните и хляба  има военен трофей – плячка кантарени топузи и синджир за геран!...

Ротата е на почивка. Целият полк е в Кожух – Планина . Мирчо се залавя на бас, че ще бяга до отсрещния  планински хребет, като държи една тояга в ръката си  и неспирно ще я вдига нагоре и сваля надолу  с една ръка … И опъна Мирчо  на бяг все на нагоре с тояга в ръка …

Върна  се след 6 минути … спечели баса и събра левчетата …


В боевете Мирчо върви бавно, все едно, че отива на колибата си. Ако скоро няма да се прибягва напред, Бошнака  разтвори раницата, отреже едно парче хляб и малко месо  и яде спокойно, като сегиз  тогиз праща по един куршум на сърбите. Ротата е на бивак „Конско”… Топла майска нощ… Мирчо се събужда през нощта и си спомня, че в раницата на един отдельонен има кашкавал … Мирчо се промъква наблизо  и в тъмницата разтваря една раница. Пипа нещо твърдо и гладко. Отрязва тънка филийка и почва да мляска безшумно… В устата му нещо щипе и се пени … Сутринта Мирчо се превива от корем . Не може да сколаса да си върже гащите… Диария ще го скъса… По грешка той вместо кашкавала на отдельонния, намерил парче свински сапун и го задъвкал в тъмнината … Сутринта всички угърчинци разправяха приказката – прослава „Се Се Се …и катраника ли? Се Се Се!”…

15-ти ноември. Полкът  е по височината на Ивен. На изток  са бреговете на Черна. Вали мек рохкав сняг. Ротата стои готова за бой. Някой извика на близо: Хвърли раниците! Тури ножа! Напред!”…

Автор В.СТОЯНОВ

В.” Светлина”-Угърчин
07.01.1937 г

петък, 1 юни 2012 г.

МАЙ – МЕСЕЦ НА ПРАЗНИЦИ

Като се заредиха празници – та цял месец, че и повече. И дъждовете не попречиха.

Освен с участието на прегледа в Монтана и фестивала в Сребърна, читалищните състави се включиха в програмата на училището за изпращане на дванайсетокласниците, в програмата на 24 май, в повторното представяне на „Нашенци” пред угърчинската публика същия ден.

Освен това читалището беше съорганизатор  на първата родова среща  в село Смоляновци на 26 май. А на 1 юни най-редовните посетители  на библиотеката и компютърната зала рецитираха „Аз съм българче”, ...

... рисуваха , редиха пъзели. Танцьорите от детския танцов състав пък проведоха по-специална репетиция с елементи на игри в танците. Не мина и без почерпка разбира се.

Учебната година свърши, но читалището ще продължи и през лятото своята активна работа с децата . Няма да прекъсват репетициите и с другите състави, защото ни очакват нови сцени за изяви.