В края на 20-те години на XX век хората и добитъкът в Угърчин започват да свикват с колите без волове, издаващи странни трещящи звуци... Вече ги приемат като неизбежна част от житието- битието си. Започват да се строят и пътища към Ловеч и Луковит- Червен бряг. Идват модерните времена на 30-те и 40-те години. Настъпила е и световната икономическа криза. Въобще много нови неща започват през онези години, макар и не всички да носят радост на хората .
А Койно Недялков продължава да вози пътници от Угърчин до Ловеч и обратно със своите автомобили. И четирите са с открити каросерии. "Форд-Т" и двата "Форд-АА" са закупени от Койно само като шасита с двигатели . А след това в Ботевград са им изработени каросериите.
Две фотографии от архива на Атанас Коларов, на които се виждат леки автомобили американско производство от втората половина на 20-те години. Возилата са подобни на тези, които купуват Стоян Балабанов и няколко заможни угърчинци в онези години. Не е известно кои са хората на снимките.
Така е било по-евтино. Като се изключи каменистия път и честите аварии, пътуването с такова открито возило би могло да изглежда романтично. Стига човек да си държи устата затворена, за да не си прехапе езика, когато фордът скача в дупките по пътя. Не толкова романтично обаче е пътуването, когато вали дъжд и най-вече сняг. Опънатият гюрук само отчасти предпазвал пътниците. Парното и климатикът са непознати екстри от бъдещето.
И така до 1936г. Тогава Койно купува истински автобус. Той отново е марка "Форд", имал е 33 места, 8-цилиндров двигател и... радио. Този "истински автобус" бил доста примитивен в сравнение с днешните, но за онези години - цяло чудо. И това "чудо" започва да пътува до Ловеч всеки ден, а веднъж в седмицата- чак до София. Самият Койно го управлява.
Единствената запазена снимка на "Марийка". Тасю прави поредния й ремонт на пътя.
Предприемчивият Койно от с.Абланица е принуден да го закупи, за да отговори на засилената конкуренция на други превозвачи, които са открили линия до Ловеч и през Орлене и Радювене.
През същата, 1936 г., Кнежа е обявен за град и Угърчин влиза в учебниците като най-голямото село в България. Жителите му са над 8000. Би трябвало да има пътници за не един превозвач. Но в действителност, малцина са можели да си позволят пътуване с автобус до Ловеч. Затова и личните автомобили са били немислим лукс за 99 на сто от угърчинците. Поради всичко това един трети маршрут до Ловеч остава най-популярен до края на 1940-те години - пешата пътека през Димово усое и Радювене... А дървените волски фолксвагени - най-масовото превозно средство до началото на 1950-те.
До 1937 година Атанас Коларов – Тасю, работи за Койно Недялков. През тази година решава да закупи собствен автобус. Това е един 'Форд-ББ" с 30 места. Става член и на дружеството на превозвачите "Сокол".
С този автобус угърчинци пътуват къде ли не чак до 1964 г., когато окончателно "сдава багажа" и остава в двора на ТКЗС-то, докато изгние съвсем. Не е известно защо, но го наричат с името "Марийка". Едва ли е имало друг човек, освен Тасю, който да е знаел истинската марка на автобуса, но всеки угърчинец през онези години е знаел "коя" е "Марийка". "Марийка" става нещо толкова обичайно за угърчинци, както неделното хоро на площада или глашатая Гачо Ганкин с барабана.
Тасю пред автобуса "Опел-Блиц"
През 40-те години Тасю кара и автобус "Опел - Блиц". Започнала е Втората световна война. През март 1941 година в Угърчин се настанява войскова част на германския Вермахт и остават до 1943 година. Те използват различни транспортни средства, дело на германската военна промишленост.
Пристигането на германските войски в Угърчин през март 1941г. Момент от посрещането им от местната власт. /Патката не е част от церемонията.../
През 1942-43 г. в Угърчин се настанява и ловната жандармерийска рота на подпоручик Пеньо Радойчев, която се бори с разрастващото се партизанско движение. За нуждите си жандармеристите използват камиони и мотоциклети с кош германско производство.
Само за няколко години самата война предизвиква качествен скок в развитието на техниката, в това число и на автомобилната. В Угърчин се появяват неочаквано много автомобили, но автомобили на войната... Те идват и си отиват, но оставят след себе си и трупове. Трупове на убити партизани.1942,1943,1944 - трудни, тежки години. През есента на 1943 г. всички угърчинци от колибите са докарани в Угърчин, заедно с добитъка и своите дървени фолксвагени, за да не помагат на партизаните. Угърчин се препълва от хора, добитък и каруци. Не всички имат даже и къщи в Угърчин. А през лятото на 1944 г. кметът избягва от Угърчин...
Иде ново време, пълно с надежди за едни и отчаяние за други. А "Марийка " продължава да пътува...
Борислав ПАТАРИНСКИ
/Следва продължение/
Фотографии: Архив на Атанас Коларов
Няма коментари:
Публикуване на коментар