КОЛЕДАРИ ПРЕД ПОРТИТЕ

Няма друго време, освен около Нова година, когато в рамките на малко повече от месец, да са събрани толкова празници. Като се започне от Никулден, та се свърши с Бабинден. А върхът, естествено, са Рождество Христово и Нова година.

Читалището ни традиционно отбеляза Коледа с коледуване на момчетата от групата за автентичен фолклор с ръководител Виолета Петкова. Те посетиха общината, дома за стари хора и няколко фирми. Коледарчетата се включиха и в организираното от общината, читалището и сдружението на пенсионера "Цвятко Благоев" тържество под мотото "Възрастта не е порок", състояло се на 20. декември в клуба на пенсионера.

На 24. декември вечерта читалището организира посещение на Дядо Коледа при деца от Угърчин, които той зарадва с подаръци. А на 25. декември група от по-големи коледари възроди прекъснатата за повече от 25 години традиция за коледуване по домовете.

 

 

ЕТНО-МОДА ОТ ВЕКОВЕТЕ

"Очаквайте скоро Ревю 1965 – цветно"
С тази гръмка, почти телевизионна реклама обещахме още през есента да ви покажем нещо интересно, състояло преди близо половин век на Централния площад. Е, не баш ревю, но със сигурност цветна фотосесия на угърчински носии от вековете за „порт фолио” на Читалището. Но от концерти, турнета, изяви, конкурси, тематични вечери, участия и прочие, и прочие..., на етно-галерията й дойде ред едва днес, току под фенерите на звездните Бъдни вечер и Коледа...
Сигурни сме, че ще ви е интересно да разгледате абсолютно автентичните костюми от Угърчин, които преди 50 години са били извадени за снимки от 100- годишни скринове на баби, лели, стринки... Сиреч, днешното виртуално празнично ревю „ЕТНО-МОДА ОТ ВЕКОВЕТЕ” показва как са се гиздели угърчинци преди около 150 години... Цветно, в Интернет... Като по световен ТВ канал...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Албумът с оригиналните снимки, който се пази в архива ни, носи следния калиграфски надпис: „На читалище „СВЕТЛИНА”
По случай чествуване на 21 март  1965 година ПРАЗНИКА НА ПРИРОДАТА
в с. Угърчин, пожелаваме да пребъде във вековете тази стара и чудно хубава угърчинска традиция.
Дар от Овцевъдния музей към катедра „Дребни животни”
И Школата за овцевъди – бонитьори при ВСИ „Г. Димитров” – София.
*Възрожденската къща на два ката зад моделите в ревюто е точно на мястото, където днес е издигнато Читалището.

ЕЛЕ МЪ И МЕНЕ СКАЧКЪТА – 2

ЖЕНЕН СЪМ ЗА ЖЕНА

Отидох на пазар в градъ. Закарах праслаци. Гледам – иде един от властта и ми вика:
- Ти от къде си бе?
- Отсам колата.

Аз, Скачкъта, бях наистина отсам колата.

- А бе не те питам аз от коя страна на колата си, а къде си раждан?
- На колибата...

-  Де живееш?
- Азе ли?... От Угърчин съм. Казват ми Стойко.

- Презиме?
- И зиме и лете – все Стойко Скачкъта  ми казват…

- Женен ли си?
Женен съм за жена, така му рекох.
- Че кой е женен за мъж?!
- Сестра ми.

- А-ха-а... А жена ти комунистка ли е?
- Кому - ниска, кому – висока, на мене си ми е добре.

Джандарина се ядоса нещо и ме покара към Околийското управление. Там началника ме знае, ама уж ме хока:
- Бай Стойко, пак си в нарушение! Но ако минеш от единия до другия край на стаята само по една от ей тия дъски на пода, ще отървеш кауша и тоягите!

Изпружих се като войник и докладвах:
- Съгласен, гу-син Началник! За Вас съм съгласен по всичките дъски да мина!

И тоя го хвана яд, ама не ме прибра. Джироса ме обратно на село.


Стойко Скачката /в средата/ на служба като капрал /ефрейтор/ в Българската армия, 1902-5 г. ?

ЛЯБА ФЪРЧИ

Имах си азе един приятел от Садовец. Зададеше ли се времето, кугиту  зрееа  дините, отивах  му одма на госте.
Един път седнааме на пладне. Садовчанинът като гледаше ка бързо ям и ляба  намалява, рече на женъ си:

- Женъ, ляба фърчи!

Направих съ, че нищо не забелязвам... Кугиту садовчанинът ми доде на госте, щом седнааме на пладне , азе рекох на женъ си:

- Женъ, давай! У назе ляба не фърчи…

ТЕЖЕСТ

На годишно-отчетно събрание присъствал и представител на районния  кооперативен съюз. Той взел думата и дал мнение:

- За председател да се избере човек с тежест. Например бившият председател.

- Правилно- обадил се Скачката. Старият председател е човек с  тежест.Разбрали сме го на гърба си. И аз съм за него. А то да търсим други – не върви. Докато новият получи тежест, туку виж объркал сметките.

Записали:  Борис Паунов, Димитър Гечевски
В. „Друм” бр.13 и 14,  20.VII.1976г.

СРЕБЪРЕН МЕДАЛ ОТ „ПИЛЕНЦЕ ПЕЕ”

Преди повече от месец читалището ни получи покана да участва със свои състави в музикалния и танцов фестивал „Пиленце пее” на 24 ноември  2012 г. Поканата дойде от едно село. Оказа се, че селото е община. А пък общината – всъщност  един от големите квартали на София, Красно село... Организатор на фестивала е  инициативен комитет с председател  Светла Караджова, дъщеря на известната народна певица Надка Караджова. Празникът на народното творчество  се състоя в Дома на културата в Красно село под патронажа на БНТ и БНР. Така дошлите за надпяване и надиграване от над 40 географски точки на България превърнаха „Пиленце пее” от „селска” в национална проява.

Нашият танцов състав „Фаворит” се представи пред журито с два танца – „Угърчинска китка” и „Северняшки танц”. Поради големия брой изпълнения вече в късна доба бе награден със сребърен медал и грамота. Това участие на танцовия състав е може би последното за тази година извън общината ни. А те не бяха малко- фестивалите в Монтана, Ловеч, Царевец, Черни  Вит, Малиново, София. Освен това съставът се включи  в местните традиционни празници, беше на откриването на съборите в Лесидрен и Дерманци, също така на пролетния бал в Славщица.

Наградата от София е един добър завършек на „Танцов  маратон „Фаворит `2012”,  започнал  още в ранна пролет с първите пробудени цветя.

ГОСТУВА НИ ТЕАТЪРЪТ НА АРМИЯТА

Много смях се чуваше в продължение на час и половина в неотопления салон на читалището на 20 ноември вечерта . Около  стотина  зрители , въпреки мъглата и студеното време, дойдоха да се порадват на играта на „армейските” актьори Красимир Ранков, Стефка Янорова, Ярослава Павлова  и Веселин Ранков в комедията на Валентин Красногоров „Сега или никога”.

Всичко завърши с много аплодисменти , кошница с цветя от общинското ръководство и благодарност към Петър Шойков, който допринесе за по-ниската цена на билетите. Завърши и с уговорката  за друго гостуване през пролетта с един светилник - „Железният светилник” по Димитър Талев.

ОТБЕЛЯЗАХМЕ 100-ГОДИШНИНАТА ОТ БАЛКАНСКАТА И МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНИ

На 16 ноември в малкия салон по инициатива на читалището  и общината се организира възпоменателно тържество , посветено на участието на угърчинци в Балканската и Междусъюзническата война и по повод 100 годишнината  от тези войни. Гости на тържеството бяха нашите земляци Павел Павлов – режисьор и писател и Иван Балевски - режисьор, които споделиха с присъстващите свои мисли за това много важно събитие в най-новата ни история.Бяха прочетени имената на 70-те угърчинци , загинали в двете войни. Поднесени бяха венец и цветя  пред паметника в центъра на Угърчин.

На всички участници в тържеството беше раздадена отпечатаната по този повод брошура „Угърчин и угърчинци през Балканската и Междусъюзническата война”.

Удостоиха нашата библиотекарка с наградата „Цвятко Илков”

Във връзка с Деня на народните будители нашата библиотекарка Милена Найденова бе удостоена  с годишната награда на Регионалната библиотека „Беню Цонев” в Ловеч на името на Цвятко Илков – първият директор на Ловешката библиотека .

Мотивите за нейното награждаване са изтъкнати, както любовта към работата, така и стремежът към новото и непознатото, демонстрирането на откритост и позитивност, обич към хората и работата с тях. Дейна е, като към каузата на читалищната библиотека е приобщила не само малките си читатели, но възрастните хора, които все по-често сядат и пред компютрите в библиотеката. 

ЗА ДВА ДНИ - ДВА ПРАЗНИКА

На 31 октомври вечерта в читалището с тържествено слово на председателката на читалището г-жа Гина Кочева , с танцови изпълнения на детския танцов състав и с рецитал бяха отбелязани Денят на будителите  и празникът на читалището.

Два дни по-късно с карнавални облекла и много танци танцьорите , от най- малките до най – големите , отбелязаха двегодишнината на танцовия състав „Фаворит”. Собствениците и персоналът на ресторант „Виктория” станаха свидетели на осемчасов танцов маратон. А за по-високия градус на веселбата допринесоха и гостите от танцовия състав „Елит” от Ловеч. Поне за няколко часа танцьорите успяха да загърбят ежедневните си грижи и проблеми и се веселиха истински до ранни зори.

 

ГИБЕЛТА НА ДАСКАЛ ИВАН

Още февруари на 1877-а не е изминал, а навън слънцето грее ли грее като през май месец. Децата всяка заран носят големи букети минзухари и шумно тропат с крачета:

- Учителю, брах ги на Кичера!

- Вземи това букетче, учителю, кака ти го изпраща!...

Даскал Иван стоеше до малкото прозорче, бащински вгледан към прииждащите деца и родители, и душата му – като пчелен кошер - се пълнеше с  весел звън и ухания. Тия дребосъчета вече знаеха да четат и пишат. Знаеха и песни да пеят. Заедно с тях и някои бащи и майки се научиха да се подписват, можеха и писма да подреждат.

Стаята се изпълни с деца и родители. Даскал Иван се наведе към едно момиченце , наречено Петкана, и на ухото му рече:

- Пека, я дай запявка!

Момиченцето стана, малко смешно се изопна в новото си сукманче и запя:

„Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…”

Учениците наскачаха един до друг, строиха се като за гимнастика и започнаха да пригласят.

Когато привършиха песента, даскал Иван им даде знак да седнат и подхвана:

- Драги родители и ученици! Събрах ви тая година малко по-рано , за да си направим годишното . Вече съм написал и свидетелствата. За ваша , а и за моя чест всички ученици преминават в по-горния - четвърти клас. Учихме се добре, с добър успех завършвате!

Даскал Иван спря за минутка. Лицето му винаги бяло-розово  -  сега блестеше влажно с цвета на опалена слонова кост. Черните му коси на едри кичури падаха връз високото му чело, а брадичката му придаваше хайдушки вид. Той извади някакво листче и зачете:

- Чувате ли : Пее майката Земица под кованите руски ботуши?! Свободата- като дългоочаквано цвете – разцъфва пред всяка българска къща, във всяка българска душа. Бяга вековният поробител – фесалията , омразният убиец. Завинаги ще го измете вятърът от лицето на нашата родна земица, майчицата ни милна…

Даскал Иван раздаде свидетелствата на учениците си, а те редом, едно след друго, му целуваха ръка и с просълзени очи излизаха бавно навън. Бащата на Петкана , Додю, каза няколко благодарствени думи, а няколко майки надариха даскал Иван с кърпи- кълчищници, с възглавнички и с един китеник , легнал на плещите му сякаш даскалът бе ходил на сватба.

И даскал Иван пое пътя за Ловеч през гористия връх Бели камък, а родители и ученици го изпратиха до самото било. Там се сбогуваха с него, както си му е редът, пожелаха му „Добър път”, той ги благослови и каза, че на есен по-рано ще дойде в Угърчин.

Като дълга змия се виеше пътят . Ту се възземаше по баирчинките , ту слизаше в падините. „Веднъж да се добера до Димово усое- нататък е лесно”- мислеше си даскал Иван. Някакво смътно предчувствие се утаяваше в душата му: когато излизаше от квартирата си в Угърчин, двама червенофесовци го видяха, притичаха един към друг, единия го посочи с пръст и заканително врътна глава.”Дано само не ме проследят!” – си помисли даскалът.

Край бистрото Балевско езеро, под векове кичест горун, даскал Иван приседна за отмора.Как му бе весело! Сърцето му немирно пърхаше в гърдите. А в ушите му все гласчетата на децата звънкаха. И една светлина ослепителна и ярка пълнеше очите му, душата му и всяка негова клетка .

Из джиграка, току до него, изпръхтя кон. Чу се силен тропот и гъгнив глас:

- Ей го, ей го!...

Когато реши да бяга, беше вече много късно. Десетина турци се нахвърлиха върху него. Бой, ругатни, псувни.Всеки от нападателите бързаше да го удари и да го промуши с ножа си. Даскал Иван отмаля , свлече се на земята и загуби съзнание, спря да диша.Потече кръв алена и пенеста. Слънцето се показа прижурящо и гневно и бавно плисна сноп лъчи върху изстиналото лице на даскал Иван. Един замахна с ножа и му отряза главата. Покачиха я на горуна. Всички по ред ритаха безжизненото тяло на учителя , после с весели викове тръгнаха за Угърчин…

Привечер едно колибарче, ученик на даскал Иван, бавно и тихо приближи към убития , сложи букет от прясно набрани минзухари.

След година тук дойдоха две жени от Троян. Свободата бе вече разцъфтяла.Те прибраха главата му в родния градец, дето я погребаха. Едната горко плака за даскала, като проклинаше убийците. Това бе майката на даскал Иван.

През пролетта на 1966 г. признателните угърчинци поставиха паметник на мястото , дето накога бе изтекла кръвта на даскал Иван- един от първите учители в Угърчин.

Борис ПАУНОВ

в. „Друм”, бр.4, 1978 г.

ЕЛЕ МЪ И МЕНЕ СКАЧКЪТА

Угърчинският Хитър Петър, именуван Стойко Скачката. Известен със золумите и афоризмите си из цялата околия Ловешка, а през 1960-те чрез вестник „Стършел” и по цялата страна. Обикновен колибарин, земеделец, доблестен и храбър войнник в Първата световна война...

Дошъл на белия свят на 13 юни лето 1882, на 4 -5 километра западно от Угърчин, в колибата на Стефан и Мица  Кулински. За непосветения читател другоселец: със скромното „колиба”  по нашия хълмист край от години и векове назовават частната фамилна ферма. Това по европейски, а по американски – ранчото извън града...  Шестдесет и девет години Стойко изучавал света, радвал му се, но и осмивал кривиците му. С такова чувство за хумор, че и днес по-възрастните угърчинци помнят притчите му...  Сиреч, Скачката още е жив в усмивките им...

Ще се задоми с Йона от рода Керински. И кому ниска, кому висока..., за него цял живот ще си е добра. Йона ще му роди  деца. И ще го надживее. А той ще се спомине на 12 ноември 1951 г. като невлязъл в кооперацията земеделец. Като дух свободен, дете на природата и Предбалкана... Горд и жилав особняк.

Днес  никой не помни истинското му фамилно име. Но историите на  Скачката се разказват  по широката земя навред, където са стъпили  негови съсе..., пардон - съграждани. (Всъщност, защо ли са го нарекли Скачката? Може би заради това, че и умът, и тялото, и словото на Стойко са били еднакво пъргави – „скокливи”?)

Има и една къща в града, която още пази спомена за великия шегаджия. Там, в двора й, на една стена, само с 3 удара на чука угърчинският Хитър Петър се е увековечил. На 3 пирона под сайванта висят три велики образа - портретите на Стойко, на Владимир Илич Ленин и на баба Йона. Един до друг... Тримата велики от епохата „Стойко”... От личната му съдба... Мъдро, смешно, горчиво... Но за тази история по-нататък. Сега – Скачката „на живо”, епизод 1...

 ПЛАЩАМ САМО НА ГРАДУС

Като всички угърчинци и Скачката си варил контрабанда  ракия, та имал често  разправия с акцизните. Един ден Нейко   го издебнал и при  обиска намерил буре с ракия .
- Хванах ли  те  най- сетне? Сега ще си платиш всички гяволъци! – заканил се финансовият служител.
- Какво каже законът – отвърнал Скачката, а Нейко измъкнал книжле и чете членове и параграфи, съгласно които се налага глоба за незаконно варене на ракия .
- А сега впрягай  колата да откараме бурето  в общината. Там ще оформим акта – наредил акцизният.
- Аз работя само по закон – отвърнал Скачката .Никъде в книжката не пише , че аз трябва да превозвам бурето. Докарай си колата , превози стоката , напиши акта – аз съм насреща . Така гласи законът.
Нямало как . Отскочил до някъде Нейко , намерил кола , а в това време Скачката, свали един от обръчите на бурето, пробил дупка и източил ракията. След това го напълнил с вода, запушил дупката и сложил обратно обръча.
Идва   Нейко с колата , натоварва бурето и  хайде в общината.
- Ела сега , бай Стойко, да подпишеш акта  - подканил  той нарушителя да оформи деянието си .
- Аз съм за закона . Подписвам и плащам само  на градус, - възразил бай Стойко.
Измерили течността в бурето, но тя се оказала чиста вода . Общинарите дигнали  учудени очи към Скачката.
- Бях накиснал бурето с вода да се позакиснат дъгите , ама Нейко избърза , та затова му е малък градусът на питието – обяснил бай Стойко и дигнал бурето да го занесе у дома си.

  НА КОЛКО ПОПА?

Една заран поп Димитър и попадията изкарали козата си в общинското стадо . Откъм площада се задал Скачката и попадията , която знаела що за шегаджия е той , рекла на попа :
- Закачи го, та да каже някоя шега.
Речено-сторено.
- Добро утро Стойко, кажи някоя лакардия.
- Какво да ти кажа , отче.На зор съм. Правя плевня , стигнал съм до покрива , тежест значи ще носи , та се чудя как да го скроя.
- Какво има за кроене . Тури по-здарво дърво за поп и това е .
- Тук ми е зорът я ! Да го туря на един поп – слабичко ми се вижда . Няма да издържи . Да го туря на два попа – не ми стига дървото. Ти да си как ще я оправиш?
- Аз ли?  Ама тя такова бе Стойко, попадията рече та….- смънкал попът.
- Е, не  знам, отче, ти кога решиш да правиш покрив , подпирай го с попадия. На мене ми трябват попове, и то два-завършил Скачката.

Налели от чучура – братя Угърчински

Публикувано във в.”Стършел”бр. 1011   1965 г.
Препечатано във в. „Друм” бр. 12  30.VI.1981г.

ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО ТЪРЖЕСТВО В ДРАГАНА

На Петковден председателката на Народното събрание Цецка Цачева, в присъствието на  зам. министърът  на МРРБ  Николай Нанков, кмета на община Угърчин  Валентин Вълчев, народните  представители Анатолий Йорданов  и Христофор Ачков, председателите на общинските съвети в Ловеч и Угърчин Корнелия Маринова и Величка Игнатова, общински съветници, представители на областната управа и много местни жители и гости, откри в родното си село Драгана обновеният с нейно съдействие паметник на загиналите във войните драганчани. Г-жа Цачева връчи на кметския наместник на село Драгана г-жа Миланка  Петрова свитък от документи, свързани с участие на драганчани във войните.  Беше отслужена заупокойна молитва и  поднесени венци и цветя от официалните лица и  жителите на Драгана. Ловешката духова музика придаде  по-голяма тържественост на събитието, а нашето читалище помогна  то да бъде по-добре озвучено.