сряда, 31 октомври 2012 г.

ГИБЕЛТА НА ДАСКАЛ ИВАН


Още февруари на 1877-а не е изминал, а навън слънцето грее ли грее като през май месец. Децата всяка заран носят големи букети минзухари и шумно тропат с крачета:

- Учителю, брах ги на Кичера!
- Вземи това букетче, учителю, кака ти го изпраща!...

Даскал Иван стоеше до малкото прозорче, бащински вгледан към прииждащите деца и родители, и душата му – като пчелен кошер - се пълнеше с  весел звън и ухания. Тия дребосъчета вече знаеха да четат и пишат. Знаеха и песни да пеят. Заедно с тях и някои бащи и майки се научиха да се подписват, можеха и писма да подреждат.

Стаята се изпълни с деца и родители. Даскал Иван се наведе към едно момиченце , наречено Петкана, и на ухото му рече:
- Пека, я дай запявка!

Момиченцето стана, малко смешно се изопна в новото си сукманче и запя:
„Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…”

Учениците наскачаха един до друг, строиха се като за гимнастика и започнаха да пригласят.
Когато привършиха песента, даскал Иван им даде знак да седнат и подхвана:

- Драги родители и ученици! Събрах ви тая година малко по-рано , за да си направим годишното . Вече съм написал и свидетелствата. За ваша , а и за моя чест всички ученици преминават в по-горния - четвърти клас. Учихме се добре, с добър успех завършвате!

Даскал Иван спря за минутка. Лицето му винаги бяло-розово  -  сега блестеше влажно с цвета на опалена слонова кост. Черните му коси на едри кичури падаха връз високото му чело, а брадичката му придаваше хайдушки вид. Той извади някакво листче и зачете:

- Чувате ли : Пее майката Земица под кованите руски ботуши?! Свободата- като дългоочаквано цвете – разцъфва пред всяка българска къща, във всяка българска душа. Бяга вековният поробител – фесалията , омразният убиец. Завинаги ще го измете вятърът от лицето на нашата родна земица, майчицата ни милна…

Даскал Иван раздаде свидетелствата на учениците си, а те редом, едно след друго, му целуваха ръка и с просълзени очи излизаха бавно навън. Бащата на Петкана , Додю, каза няколко благодарствени думи, а няколко майки надариха даскал Иван с кърпи- кълчищници, с възглавнички и с един китеник , легнал на плещите му сякаш даскалът бе ходил на сватба.

И даскал Иван пое пътя за Ловеч през гористия връх Бели камък, а родители и ученици го изпратиха до самото било. Там се сбогуваха с него, както си му е редът, пожелаха му „Добър път”, той ги благослови и каза, че на есен по-рано ще дойде в Угърчин.

Като дълга змия се виеше пътят . Ту се възземаше по баирчинките , ту слизаше в падините. „Веднъж да се добера до Димово усое- нататък е лесно”- мислеше си даскал Иван. Някакво смътно предчувствие се утаяваше в душата му: когато излизаше от квартирата си в Угърчин, двама червенофесовци го видяха, притичаха един към друг, единия го посочи с пръст и заканително врътна глава.”Дано само не ме проследят!” – си помисли даскалът.

Край бистрото Балевско езеро, под векове кичест горун, даскал Иван приседна за отмора.Как му бе весело! Сърцето му немирно пърхаше в гърдите. А в ушите му все гласчетата на децата звънкаха. И една светлина ослепителна и ярка пълнеше очите му, душата му и всяка негова клетка .

Из джиграка, току до него, изпръхтя кон. Чу се силен тропот и гъгнив глас:
- Ей го, ей го!...

Когато реши да бяга, беше вече много късно. Десетина турци се нахвърлиха върху него. Бой, ругатни, псувни.Всеки от нападателите бързаше да го удари и да го промуши с ножа си. Даскал Иван отмаля , свлече се на земята и загуби съзнание, спря да диша.Потече кръв алена и пенеста. Слънцето се показа прижурящо и гневно и бавно плисна сноп лъчи върху изстиналото лице на даскал Иван. Един замахна с ножа и му отряза главата. Покачиха я на горуна. Всички по ред ритаха безжизненото тяло на учителя , после с весели викове тръгнаха за Угърчин…

Привечер едно колибарче, ученик на даскал Иван, бавно и тихо приближи към убития , сложи букет от прясно набрани минзухари.

След година тук дойдоха две жени от Троян. Свободата бе вече разцъфтяла.Те прибраха главата му в родния градец, дето я погребаха. Едната горко плака за даскала, като проклинаше убийците. Това бе майката на даскал Иван.

През пролетта на 1966 г. признателните угърчинци поставиха паметник на мястото , дето накога бе изтекла кръвта на даскал Иван- един от първите учители в Угърчин.

Борис ПАУНОВ
в. „Друм”, бр.4, 1978 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар