Препичаше като през юли. А беше 14 май по пладне. Слънцето бе спряло над училищния двор и наблюдаваше голяма група ученици, учители и родители, които стояха там и чакаха нещо. Чакаха да дойде електричеството, защото и то беше спряло. Откъм училищната сграда се чуваше многократно броене от 1 до 12 и силни викове. Предстоеше изпращането на завършилите 12-и клас. По едно време броенето престана. Изглежда вече бяха запомнили реда на числата от 1 до 12, та не се налагаше повече да повтарят.
В това време дойде и токът. Зазвуча "Върви народе възродени" и се появи училищното знаме, а след него и ,,виновниците" за тържеството - абитуриентите. Усмихнати и щастливи, че са се изправили на прага на своя самостоятелен живот. Живот, на който края не се вижда, изпълнен само с хубави неща. Поне така изглеждаше в този слънчев майски ден. И директорката Олга Петрова и класната им ръководителка г-жа Пенчева също им отправиха най-добри пожелания за здраве и бъдещи успехи. А първокласниците им поднесоха цветя. Не мина и без прощални думи от абитуриентите. На мнозина от тях в очите се появиха сълзи... Искрени, осъзнали за миг, че се разделят безвъзвратно и с много хубави мигове през тези 12 години… И с хора, които обичат.
Бившите вече ученици се сбогуваха и с училищното знаме. Зазвуча дунавското хоро. Поведоха го някои от танцьорите в танцовия състав на читалището. Сред тях бяха и абитуриентите. А когато всичко свърши, голяма група от тях се качиха в няколко коли, надвесени от прозорците. С бясно форсирани двигатели, сред дим и мирис на изгоряла гума, потеглиха напред. Дано имат късмета да живеят в по-добро време... А слънцето продължаваше да наблюдава отгоре безстрастно. Това беше един от милионите дни, в който то е огряваше земята. /Б.П./
Няма коментари:
Публикуване на коментар