„С ГОЛЕМИ МЪКИ И КРАЙНИ НЕУДОБСТВА”

170 години учебно дело в Угърчин - 1

Петко ВЛАДОВ

Когато българският народ след Паисиевата история започна да се осъзнава и пробужда от дългия летаргически сън, тогава започнаха и тук-там да се появяват из разни краища на поробена България слаби искрици на светлина. Тези искрици от светлина, тези мъждеющи кандилца, това бяха първите народни училища в градове и села, които са били откривани в ония тъмни времена с големи мъки и крайни неудобства. С течение на времето тия училища постепенно се намножаваха. Та най – после и нашето село едвам 80 години след гласа на Паисия и то се сдобива с училище. Това закъснение се дължи на лошите географски условия, при които е било поставено селото ни. Голяма част от населението още от край време живее в колиби, пръснато вред из обирното гористо землище на селото.

Отдалечено от по-големите просветни пунктове, пътища и съобщения, то представлява един изолиран кът, рядко посещаван от по - просветни люде.

По сведения от стари хора първото училище се е отворило през 1842 година. То се помещавало в къщата на Колю Райнов Терзийски / долната махала/, построена от прост дървен материал и покрита със слама. Първият учител се е казвал Цвятко Каркишков. Той бил родом от с. Торос, Луковитска околия. Инициативата за отваряне на училище тогава била взета от по-видинте селяни: св. Георги Петков, Христо В. Шойков, Колю Райнов и др. Пръвите ученици на брой десетина души и то на 10 – 12 годишна възраст, са били: Ботю К. Терзийски, Петко П. Георгиев, Божко Христов Шойков и др.
  Учителят е получавал възнаграждение  /заплата/ от учениците: родителите им са плащали на учителя по един грош /20 ст./ или по 60 пари /30 ст. / на месец, или пък по една кофа жито годишно. Всяка сутрин учениците подред са му носили хляб и ястие. За ученици са постъпвали децата само на богатите и по-заможни селяни.

 Първото училище не е срещало препятствия нито от гръцкото духовенстно, нито от турските власти. Само последните са се подигравали с тия, които са ходили на училище като са ги наричали „кишиши”, „орман папаз” и други. Така са ги прякоросвали и самите наши селяни. Даскал Цвятко е учителствал 2 години, през което време той е живял в училището. Преподаването се е водело по чисто килийната метода с осложнената азбука: аз, буки, веди, глаголе, добро ест и пр.,  а за учебници тогвашните ученици са имали: буквар, часослов, /наустница/ и псалтир, които са били печатани  със славянка азбука. Още при постъпването в училище на ученика са връчвали панакида лист хартия или дъсчица, на която е написана азбуката поставена в разцепена в единия край изгладена клечка, за да не се изцапва при употребление. След като се упражняват в четене на панакидата 2 – 3 месеци, след като запомни механически азбуката, дава се на ученика буквар. В буквара се изучава пак азбуката като  в допълнение по него се изучават двусложни и трисложни  без всякакъв смисъл и значение срички и къси думички. След свършването на буквара, след като ученика се научи да прочита, дава му се пак наустницата, от която изучава молитвите, някои черковни обряди и къси четива на изуст, от гдето и книгата е получила названието си.

Наустницата по вънкашност и по шрифт е била по – хубава книга в сравнение с излезлите дотогава печатни книги. След изучаването  на наустницата, редът е на псалтиря – малка черковно-славянска книга, съдържаща притчите и псалмите / песните/ на библейския цар Давид. И това е бил целият завършен курс на тогавашното училище, който е траял 4 – 5 години, а за по-слабо развитите умтвено ученици достигали и до 6 години. Свършилите тоя курс са могли да стават учители в селата. Книгите са се набавяли чрез гр. Ловеч от Русия и са стрували доста скъпо. Така например: една наустница е струвала 15 гроша /3 лв./, а с 15 гроша е могло да се купи една добра крава. Две години след отварянето на първото училище, неизвестно по какви причини, то е било затворено. Едвам след 6 години – в 1850 година – то е било наново отворено и то пак по настояването на частните лица: Данчо Коев, Петко Братанов, Каси Йото, Йоно К. Йоновски, Божко Хр. Шойков и други. За учител е бил условен Петко П. Георгиев от с. Угърчин, който след като се е учил 2 години при даскал Цвятко Каркишков, следвал е още 6 години в гр. Ловеч, където се учил и при бележития наш поет, учител тогава, П. Р. Славейков. В Ловчанското училище даскал Петко освен с наустница, псалтира и черковния ред, запознал се е и с граматика, аритметика, история и други елеменарни науки. Училището се е помествало в горния край на селото в къщата на дядо Каси Йото, а по-сетне е местено в къщите на дядо Йоно, Стоян Коев и много други.

В подобна възрожденска къща първите ученици от Угърчин  „се упражнявали в четене на панакидата 2 – 3 месеци”...

Заплатата на даскал Петко е била 500 гроша годишно. Той е учителствувал 4 години. Обучението е водил  по-методично, тъй като той е бил с повече познания от предшественика си. Даскал Петко първи е запознал учениците си със свързаното писмо и с „ракама”. Дотогава са писали, колкото е имало грамотни хора, с разделната азбука, „Ракама” /турска дума/ се е състоял в правилното подреждане на цифрите: единици, десетици под десетици, стотици под стотици и т. н. и след това са ги събирали или изваждали.

Учебната година се е започвала след привършването на полската работа, обикновено към Димитровден и е свършвала към Гергьовден. Понякога обучението е продължавало и лятно време, само че учениците са били по -малцина.

Учебната постановка е била твърде мизерна: чинове не е имало, учениците са сядали на земята, със скръстени по турски крака и с висок глас до заглушаване са четяли по панакидата, наустницата и псалтира. А дървени корита, напълнени със ситен речен пясък и  подравнен на повърхността, са служели вместо черни дъски, по които учениците са писали с показалец или с клечка. През учителствуването на даскал Петко най-много грижи и старания по училището е полагал Данчо Коев, той е бил в ролята на училищен настоятел, като е събирал заплатата от родителите на учениците и я предавал на учителя. Негови ученици са били: Братан Петков, Ботю Терзийски, Пело П. Михалев и други. В 1854 година даскал Петко се ръкополага за свещеник в с. Угърчин. Поради нямане на учител, училището се затваря за трети път. Едвам към края на 1866 година то бива пак отворено. За учител е бил условен даскал Тодор /Тошата/ от с. Дерманци, който по учителската си подготовка не  е надминавал своите предшественици. Той занимавал учениците си лете в сламеника на Петър Д. Пастухов, а зиме – в собата на Найден Минов Патарински. Нека отбележим, че при учителстването на даскал Тодор учениците са се увеличили повече, отколкото при другите учители. Това обстоятелство иде да покаже, че населението е почнало да се събужда и да съзнава ползата въобще от учението. Негови ученици са били: Дико Чернев, Дочо Михнев, Илия Данов, Петър Михнев, Васил Стоянов, Георги П. Петков, Христо П. Михалев, Недялко Дочов Терзиев, Ботьо И. Сираков, Радой И. Сираков и други. Даскал тодор е бил заподозрян от турците и убит. Негов заместник бил даскал Доротей от гр. Троян, който започнал да учителствува от 1876 година. От тая година учителите са започнали да поскъпняват: до времето на даскал Доротей един учител е получавал по 100 – 200 или най-много 500 гроша годишно, а той се е условил за 1 500 гроша. Училището се създава пак по частна инициатива. То се е помещавало в двуетажната къща, покрита вече с плочи на Стоян Коев /баба Елка Коевска/. Тук наплива на учениците е по-голям, те достигат до 50, като започнали да се записват и 18-19 годишни момци.

 

Даскал със своите ученици, Угърчин, края на 19. век/?/ - една от най-старите запазени фотографии в Читалищния архив

Дакал Доротей е упражнявал и занятието ножарство. Тезгяхът му се помествал в самата занимателна стая. Учениците насядали по пода, четат си, а той работи с чука на наковалнята като същевременно наблюдава и учениците, а те се редуват да духат с духалото. Даскал Доротей е бил черковен певец / друг учител черковен певец дотогава не е имало/. Той е пял в току - що построената малка черква на площада пред централното училище, която поради слабата й конструкция се е самосъборила в 1878 година. Тоя учител в своето обучение пръв е въвел опростената азбука: а, б, в, г, д, и пр. и е продължил преподаването на свързаното писмо и ракама. Чак при тоя учител учениците са се запознали с предметите: катехизис, битоописание, история, аритметика, земеописание и други. Той е заместил вече пясъчните корита със сглобени и изгладени дъски, почернени с озрял бъзов плод. Нему се дължи тоже и въвеждането на таблите / плочите/ между учениците, както и снабдяването им с едно пособие за носене на пояса си мастило, калеми, моливи и писци, направено от бакър или пиринч, наречено дивид. Въобще дасакал Доротей се явява като голям реформатор в дотогавашното учебно дело в Угърчин. Явно е, прочее, че той е бил с много по-голяма учителско – практична подготовка отколкото неговите предшественици. Добре подготвен за живота той се е занимавал понякога с търговия. Близо до училището той си е хранил за коледа 4 - 5 свини за свое употребление и за продажба. Също е бил добър охотник и на риба. Той е учителствувал до 1871 година. Негов заместник е бил даскал Минко от гр. Троян. Той е минавал между населението за бунтовник /комита/, учителствувал е 2 години. Той се е постарал да вдъхне на селяните нещо от новите съвременни революционни идеи, но Угърчинските чорбаджии са се подплашили и за да не си развалят рахатлъка и спокойствието пред агите, са го набили и далеч прокудили.

В 1873 година идва даскал Иван тоже от гр. Троян. Този учител се е ползвал между Угърчинци с добро име. И действително, всички учители след даскал Петко един през друг са били с повече познания и подготовка, та и даскал Иван се е славил с ученост и добродушие. В училището трябва да е обучавал добре, защото учениците му са се хвалили с него. Той е учителствувал 4 години до 1877 година. Точно по време на размирието и започването на Руско-турската война, той бива убит от турците в Угърчинското землище при „Балювското езеро” и хвърлен в една пропаст.

За ред и училищна дисциплина в предосвободителната епоха и дума не е могло да става. Учениците са били възрастни, буйни и непокорни. Учителите са имали за свои помощници пръчката и фалагата /биене с пръчка по боси крака/. Прислугата в училището: метене, носене на вода за пиене, сечене на дърва и пр. се изпълнявали под ред от самите ученици. А това се практикуваше, ще добавим ние, и след освобождението дълги години в нашите селски училища. Когато са имали летни занимания при силна жега, учениците под командата на учителя са ходили да се къпят в реката, като през време на къпането учителят стоял по – настрана. След като се изкъпят и облекат, повръщат се пак в училището където обядват, с кой щото е донесъл от дома си. След това, заповядва им се да налягат и спят. Комуто не се спи, той е принуден да кротува, за да спят другарите му. Един път, разказва свещ. Петко П. Георгиев, когато ги заставили силом да заспят след обяд двама души легнали един срещу други и се мъчели всячески да заспят, но пусти сън не дохожда. След няколко споглеждания като котки, не могли да сдържат и прихнали, па се силно изсмяли. С това нарушили тишината и разбудили заспалите. Настава шум. Чува всичко това даскалът; дохожда той с една суровница, хвърля им такъва бой, че дошли даже хора от съседните къщи, за да отърват виновниците от ръцете на озверения учител.
/Следва продължение/

Петко ВЛАДОВ, 22.ХІІ. 936 год.
„Учебното дело в с. Угърчин / 1842 -1883 /”
Дигитализация:
Тамара КОЛЕВА , учителка в СОУ „Св.Св. Кирил и Методий”