неделя, 23 юни 2013 г.

СТО ГОДИНИ ОТ МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА


УГЪРЧИН  И  УГЪРЧИНЦИ  ПО  ВРЕМЕ  НА  МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

Из спомените на учителя
Данчо КОЕВ
Преговорите за подялбата на освободените земи между България , Сърбия , Гърция и Черна гора завършиха с неуспех и скоро войната пламна отново, но този път между съюзниците. Турция и Румъния се възползваха от създалата се ситуация. Турция завзе отново Одрин и Одринска Тракия. А румънските войски навлязоха в България и стигнаха почти до София. Нашата 9-та Плевенска дивизия се предаде на румънците. В същото време нашите войски бяха обградили голяма част от гръцката армия в Кресненското дефиле. България изпадна в много неблагоприятна ситуация и единствено успехът ни срещу гърците задържаше по нататъшното влошаване на положението ни.

Румънски войски влязоха в Дерманци , Торос, Ъглен и други села по река Вит. Дойдоха и в Угърчин. Събраха и откараха много добри говеда в Румъния. Някои стопани , които протестираха , бяха откарани и вързани от дървета в местността Димово усое . Други пък, които поискаха да им се заплати взетата стока бяха бити.Между тях беше и моят баща.

Изстъпленията на румънската войска не можеха да се търпят повече. Кметът на Угърчин Енчо Владов събра тайно младежи и по-възрастни хора и ни запозна с положението в селото. Направи се предложение да се влезе във връзка с още неокупирания от румънците Троян. Кметът прие предложението и попита младежите има ли желаещи да изпълнят тази задача,но само аз и Нино Колев Русковски изявихме такова желание. Той написа писмо до нашите власти в Троян , в което искаше инструкции за отношенията  му с румънската войска.

Румънците междувременно бяха заминали някъде и положението в Угърчин беше малко по-спокойно. Беше края на месец юли. Рано една сутрин към 3 часа ние с бай Нино Русковски излязохме от Угърчин и хванахме пешата пътека към Троян. След като минахме край Микре и пресякохме шосето от Троян за София край Старо село , към 2 часа след обяд влязохме в Троян.
Настанихме се в малък хотел. Скоро бяхме обкръжени от любопитни граждани, които ни разпитваха за обстановката в окупираните територии. Отпочинахме , нахранихме се и се явихме в Околийското управление. Околийският  управител прочете писмото на нашия кмет  с цъкане и тюхкане. Ние също подробно описахме обстановката в Угърчин, където румънците не бяха сменили местната власт , но изискваха да се изпълняват разпорежданията им. Много рогат добитък коне и други откараха в Румъния, като принуждаваха местната власт да им съдейства.

След като излязохме от Околийското управление закупихме вестници, за да се запознаем с обстановката в страната. Вървяхме и говорехме свободно по улицата. Нещо толкова обикновено, а ние го приемахме като някакъв особен дар. Не ми се тръгваше обратно за Угърчин.

На третия ден отново отидохме при околийския управител, за да вземем неговото писмо до нашият кмет и устните му заръки. След обяд към 1-2 часа потеглихме за Угърчин. На другия ден преди обяд бяхме наближили вече Угърчин. Направи ни впечатление, че няма обичайното движение на хора  и  добитък. От един горнокраец , когото видяхме при Елегина ливада , научихме ,че  рано сутринта в Угърчин навлезли румънски”черкези” – войници в зелени униформи на коне. Тръгнали из селото и колкото добитък намерили го откарали за Румъния. При най- малка съпротива биели където сварят. Дори и кметът  бил бит. Народът се разбягал и изпокрил. Румънците си били заминали преди около час , но все още никой не смеел да се покаже.

С Нино Русковски се разделихме пред нашата къща.След като се видях с близките си и ги запознах с новините от Троян отидох при кмета и му връчих писмото на околийския управител.
 А той след като го прочете рече:” Ех ,да беше и ти на мойто място, та да видиш как се изпълнява и добро им се не направя, а най-после и бой ядеш, както го ядох и аз тази сутрин. Дано днешните са последни.”

Румънски войскови части повече не стъпиха в Угърчин. Скоро се сключи примирие при много неизгодни условия за България. Политиката на Фердинанд претърпя провал, а народът плати сметката от двете войни. Въпреки тежките последствия хората си отдъхнаха , че войната е свършила и се надяваха повече да не воюват. Но много скоро предстоеше нова война …

Горе: Владимир Димитров – Майстора „Почивка”, акварел, ОХГ – Кюстендил

През Балканските войни
70 МЪЖЕ ОТ УГЪРЧИН НЕДОМЕЧТАХА МЕЧТИТЕ СИ

Генерал Радой Сираков командва едно от трите направления при обкръжаване на 40- хилядната гръцка армия в Кресненското дефиле по време на Междусъюзническата война.

Слухът за войната през 1912 г. бързо обикаля голямото землище на Угърчин. Стига и до най-отдалечената колиба. После идва самата война с тревожните съобщения на селския глашатай, с повиквателните и треперещите ръце на майките, които бързо режат от изтъканото платно партенки, партенки за войниците. Следва изпращане.., сдържани бащини наставления, сдържани майчини сълзи…

Война!.. Пристигат кратките привидно успокоителни войнишки писма, но особено при тихо време все по-ясно се чува тътенът на оръдията. Чува се и тръпнат в неизвестност сърцата, сънят бяга от зачервените очи. Едно след друго 70 тъжни съобщения: “При изпълнение на своя войнишки дълг…” стискат за гърлата 70 семейства. Вятърът леко полюшва черните крепове на къщите,а от гробищата  всеки ден се носи горестният плач на майките, загубили синовете си.

Война!.. При Чаталджа  загиват 30 души. Само в един ден – на 4 ноември 1912 г. – са простреляни  20 момчета. В следващите дни – още десет. При Одрин са убити 9 души, при Разлог – 4, при Лозенград – 2, а  при Кабакча, Кешан, Пирот, Девебаир, Акалан, Морава и Модра стена – по един. Четиринадесет тежко ранени умират от раните си. Трима изчезват безследно…

Трима младши подофицери, 5 ефрейтори и 62 редници. 70 войни на България! 70 млади хора от Угърчин не изпълняват думата си да се върнат живи и здрави, недомечтават  мечтите си.

63 от всичките 165 родове  губят свои синове. От Балевския род – четирима, от родовете Присадашки, Грънчарски, Стоевски, Сопотски, Пиянкови и Рускови  - по двама, останалите  52 родове – по един.

Тъжна равносметка, която става още по-болезнена, ако прибавим към нея  и загиналите угърчинци  в Сръбско-българската война и двете световни войни. Сборът им е 242!

242 живота, непожалени в името на България. 242 души, за които стихотворението на
Вазов “Новото гробище над Сливница” е истински достоен реквием. 242 загинали, към паметта на които сме безкрайно задължени. Задължени да помним, че любовта към Родината не започва от  Терминал – 2 на летище София, а  от родния дом, родния край, всичко родно. Задължени да помним, че няма благородна война. Войната винаги причинява болка, неизмерима и страшна. Болка като тази, която изживява и един от десетте угърчински опълченци, носител на ордена за храброст “Св. Георгий Победоносец” – ІV степен, златен, загубил в Първата световна война и двамата си синове. Болка, тя никога не спира да боли…

Задължени сме да помним,че представата ни за Балканските войни, от които изминаха 100 години, е свързана с  влажните окопи, бедната храна от баките и шинелите със скътаните до войнишките сърца любими писма, но и с безмерната храброст на редовната войска, която няма нищо общо с платените рейнджъри и чуждоземните им мисии.

Задължени сме да пазим паметта на загиналите и обичаме България!                                                              
           
Мария  ЩРЕГАРСКА

Няма коментари:

Публикуване на коментар