НЕИЗВЕСТНИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ ОТ УГЪРЧИН

Защо се губят следите на Йоно Кулински, Стоян Гачевски, Йото Михалев, Михал Пеловски, Петко Найденов, Крайчо Балев Авджи и Нешо Радев 

Изминаха 145 години от Освобождението на България от петвековното Османско иго. В предишни наши материали, свързани със събитията в Угърчин по време на Освобождението, се постарахме да представим всичката ни известна до момента информация, която се оказа доста оскъдна. 

Но ето, че и 145 години по-късно може да излезе още нещо. Открихме го в пожълтелите страници на събраните от братята Радоеви материали за книгата "Из миналото на Угърчин". И то се отнася най-вече за участието на угърчинци в Опълчението. Излязоха нови имена. Считаме, че би било интересно да ви запознаем, с това, което открихме, въпреки че то засега не може да бъде потвърдено от други източници.

Братята Георги и Петко Радоеви са събирали материалите за книгата "Из миналото на Угърчин" доста време. В това дело са участвали и други угърчинци. Преди тях учителят Никола Русковски публикува в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. материал със същото заглавие, който описва известното за историята на Угърчин от древността до Освобождението от Османско иго. И се стига до средата на 60-те години на ХХ век, когато братята Радоеви обобщават до момента събраната информация и написват първоначалния вариант на книгата си за историята, бита и културата на Угърчин със заимстваното от Н. Русковски заглавие "Из миналото на Угърчин". 

След няколко редакторски намеси и в доста по-съкратен  вид издателство на Отечествения фронт издава книгата през 1978 г. И в този окончателен вариант в раздела за историята са изписани имената на 10 опълченци от Угърчин: Нино Райновски, Вътю Райновски, Васил Джабарски, Стефан Кулински, Енчо Пачаръзки, Стойко Урушки, Нешо Геновски, Йочо Слановски, Радой Геновски и Цано Ненов. Същите имена са изписани сега и на паметника в центъра на Угърчин. 

Преди десет години намерихме документално потвърждение за тях и във военния архив във Велико Търново. Но в първоначалния вариант на книгата, който се съхранява в читалището, откриваме още шест имена на угърчински опълченци... 

За да изпишат и тези имена братята Радоеви вероятно не са гледали просто в тавана, а са чули за тях  от разкази на други угърчинци. По времето, когато е започнало събирането на информацията  за книгата в началото на ХХ век, а и до средата на 40-те години, все още е имало живи опълченци. Последен на 103-годишна възраст през 1949 г. умира Васил Джабарски. Затова изписването на имената на тези шест човека, не е съвсем случайно. Друг е въпроса, че в списъците на дружините, съхранявани във военния архив, не е намерено документално потвърждение и вероятно затова те са отпаднали от окончателния вариант на книгата. А ето и техните имена: Йоно Кулински, Стоян Гачевски, Йото Михалев, Михал Пеловски, Петко Найденов, Крайчо Балев Авджи. Има и седми опълченец - Нешо Радев. Фамилното му име е изписано непълно и нечетливо и би могло да се чете като Раковски, но това може да е и Нешо Радоев Геновски, който е сред потвърдените от архивите опълченци. Вероятно ще трябва да се посети отново военният архив във Велико Търново и да се потърси някакво потвърждение за тези шестима угърчинци, които със сигурност са били реално съществували хора.

Специално внимание братята Радоеви са отделили на една случка с Крайчо Балев Авджи, която вероятно е довела до отпадането му от списъка на дружината, в която е служил. По-надолу ще я разкажем.

СЛУЖЕБНАТА САМООТЛЪЧКА НА КРАЙЧО 

ПО ВРЕМЕ НА ШИПЧЕНСКИТЕ БОЕВЕ

Крайчо Балев бил решителен и смел младеж. Живеел на колибата при баща си и когато до тях стигнала вестта за започване на Освободителната война решил да се запише в Опълчението. Руските войски вече били преминали Дунав, когато се записва опълченец. През август 1877 г. участвал в боевете на Шипка. Заедно с опълченеца Черню Главчев от с. Славщица  били изпратени до Габрово да донесат хляб за опълченците. Когато пристигнали в Габрово и отишли на пункта, където трябвало да получат хляба, към тях се приближил руски офицер с доста висок чин и заповядал да му доведат турчин, който е грамотен. Крайчо с готовност и много наивност казал, че ще намери такъв турчин и зарязал хляба. И тръгнал към близкото до Угърчин село Турски Извор/днес Български Извор/. Преодолял заедно с Черню разстоянието от около 100 км от Габрово до Турски Извор пеш за няколко дни, намерил там един възрастен ходжа, когото познавал, взели една волска кола и след още няколко дни доставили ходжата на руския офицер в Габрово. В това време на Шипка се водели тежки боеве, а Крайчо и Черню занесли хляба чак след седмица... Те се включили в сраженията. После Крайчо участвал и в боевете при Шейново. Но заради самоотлъчката му бил изваден от списъците, по които след Освобождението на опълченците държавата раздала земя. Вероятно затова името му не може да бъде открито и в архива.

На факсимилето: Страница от първоналния вариант на книгата "Из миналото на Угърчин" със списъка на опълченците. 

Борислав ПАТАРИНСКИ

ШАРАН ОТ АПОСТОЛА ЗА АЛИ ЧАУШ

 150 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

   Вече сме писали за пребиваването на Васил Левски в Угърчин, за опита му да създаде революционен комитет тук, за участието му в празнична литургия в църквата, представяйки се за монах от Троянския манастир и др. 

   150-годишнината от гибелта на Левски е повод за пореден път да обърнем поглед към неговата светла личност и святото дело, за което е отдал и живота си - освобождението на България от петвековното османско иго. 

   Този път ще го направим като публикуваме документален разказ, поместен в бр. 6 на в. "Друм" от 1987 г. с автор д-р Радой Еков. В него е описано преживяване на сподвижника на Левски Димитър Пъшков, заедно със самия Левски в Ловеч, от което на Пъшков... му омекнали краката.

   Но преди преживяването на  Пъшков, нека кажем няколко думи за самия него. Роден е в съседното село Сопот през 1840 г.. В средата на 60-те години на 19-ти век е бил учител в Ловеч, а после се отдава и на търговска дейност. През 1869 г. е един един от учредителите на тайния революционен комитет в Ловеч и е един от доверените хора на Левски тук. След обира, извършен от Димитър Общи в Арабаконашкия проход, Димитър Пъшков е арестуван и осъден през 1872 г. на вечно заточение в Диарбекир, заедно с други дейци на Ловчанския комитет. През 1876 г. обаче успяват да избягат от заточението и отиват в Румъния, където отново се включват в освободителната борба.

   След Освобождението Пъшков нееднократно е избиран за народен представител, занимавал се е активно с обществена дейност още редица години. Умира през 1926 г.

  Като поборник и сподвижник на Левски на Димитър Пъшков е дадена земя в землището на Угърчин, която и до днес се нарича Пъшковото.  Покрай стопанисването на тази земя  той неведнъж е идвал в Угърчин и е бил на почит сред тукашните хора, особено сред младите учители, на които той веднъж на чашка кафе разказал за въпросната случка в Ловеч. Но нека дадем думата на автора на разказа.

  ШАРАН ЗА АЛИ ЧАУШ

   В архивата на Иван Н. Войников от Угърчин, предадена на Ловешкия музей, четем:

   "Един ден след обед, пред кафенето под бряста бяхме насядали няколко учители и други хора и играехме табла. Ето, че към нас се зададе Димитър Пъшков от Сопот, идващ от чифлика си. Ние станахме, сторихме му място и му поръчахме кафе.

   Тогава аз рекох: 

   - Господин Пъшков, Вие бяхте приятел на Левски. Разкажете ни нещо за него, което не е писано по книгите. Ние сме млади учители и сме любопитни да научим повече за него, за да го разказваме на децата.

   Пъшков се усмихна, погали бялата си брада и рече:

   - То за Василя много е писано, но щом искате, ще ви кажа нещо, което не е писано. Аз бях учител като вас в Ловеч. Един ден преди обед към 10 часа ми се съобщи, че после обед, като пусна учениците, да отида у Никола Сирков, където ще да имаме съвещание с Левски. Какво беше моето учудване, когато малко после това на прага на класната стая се изправи Левски, облечен алафранга/по европейски/, засмян и сресан досущ, както е изтипосан на снимката, която се намира в джоба на Али Чауш , който го търси под дърво и под камък. Здрависахме се и аз му викам:

   - Василе, ти си луд!

   - Луд съм - казва, - но толкова, че да не повярва Али Чауш. Хайде, тръгвай да се разходим из чаршията. Ще те черпя боза.

   Пуснах децата да си вървят и тръгнах с него ни жив, ни умрял. Стигнахме до Покрития мост и си викам: ами ако сега се зададе от някъде Али Чауш? Точно в тоя момент го видях, че идва срещу нас. Идеше ми да има как да се отвори земята и да потъна. Извадих си кърпата и захванах да си бърща носа, за да скрия уплахата и смущението си. Левски се усмихна, ръгна ме в ребрата и рече: "темане". Бяхме се изравнили с Али Чауш. Той прие темането и отмина. Ох, божичко - рекох си аз -спасихме се! Но Али Чауш се беше спрял и обърнал към нас...

   - Господин Пъшков, - каза той - кой е негова милост, дето е с Вас?

   Левски ме превари:

   - За мене ли става дума, Али Чауш? Не ме ли помните?

   - Абе виждал съм Ви някъде, но не мога да се сетя къде?

   - Аз съм търговецът на риба от Свищов, дето лани, по това време, Ви проводих оня големия шаран. Чунким сега приближава Никулден и рекох малко алъш-вериш да направя. А с Пъшков се познаваме, та рекох да го черпя една боза.

   - А, добре. Като е така, гледайте да не ме забравите и тая година!

   - Рахат бъдете, Али Чауш! - отвърна Левски.

   Той направи темане и продължихме. Пихме боза. Левски беше весел и се смееше, че съм се уплашил. А на мен краката ми бяха омекнали и не можех да стана от стола.

Д-р Радой ЕКОВ

На архивните снимки:

- Последната снимка на Левски от 1872 г., която попада и у издирващите го турски заптиета.

- Димитър Пъшков - 1879 г.

- Ловеч, Вароша - 1930-те.

КАЛЕНДАР "ФАВОРИТ" 2023

В края на миналата година читалището издаде календар за 2023 г. със снимки на танцьорите ни. Фотографиите са 12 на брой, но не са от техни изяви през 2022 г., каквито много пъти сме публикували, а направени на специална фотосесия в читалището за календара. Само общата снимка на титула е от Коледния концерт на 16 декември миналата година.