НАПУСНА НИ арх.ПЕТКО ЕВРЕВ

Тъжна дата в историята на читалището ни. На 12 декември почина архитект Петко Еврев, проектирал нашия културен дом.

Последно говорих с него преди малко повече от месец във връзка с публикацията за 35-годишнината на културния дом. Възстановяваше се след тежка операция,  направена му от неговия роднина, известният в цяла България хирург проф. Никола Владов. Но уви, болестта се оказа по-силна...

С архитект Петко Еврев  установих контакт преди няколко години по негово желание. Изпрати на читалището своята книга "Градът през моите очи", написана за Ловеч, но в нея имаше и глава за Угърчин. После изпрати и разказите на брат си Тодор Еврев "Белите брястове", в основата на които са действителни истории от Угърчин и които тази година той издаде в книга. Контактувахме само онлайн или по телефона и така и не се срещнахме лице в лице.

Пиша всичко това за един човек, който е роден в Ловеч и е оставил трайна следа в историята на този град с построените по негови проекти  там сгради. Но в написаното от него в книгата му личи и една особена, сантиментална връзка с Угърчин. Защото майка му е от Угърчин и тук е пребивавал неведнъж заедно с брат си, гостувайки на дядо си Петко. Дядо му Петко всъщност е известният учител и обществен и читалищен деятел Петко Владов, председателствал първото учредително събрание на читалището ни през 1895 г. И съвсем не е случайно, че 90 години по-късно същото това читалище се настанява в нова голяма сграда, проектирана от внука му,  който също се казва Петко.

Архитект Петко Еврев си отиде от този свят, но остави след себе си внушително архитектурно наследство. Нашата читалищна сграда също е част от него и ще напомня за един човек достойно изживял живота си.

Борислав Патарински

Фотография на културния дом , публикувана при откриването му през 1985 г. във в. "Друм"

ЧИТАЛИЩЕТО НИ С НОВО ИМЕ И В НОВА СГРАДА - 1985 ГОДИНА

 Важни събития от историята на Угърчин - част 9

  С тази публикация нарушаваме хронологията на важните събития от историята на Угърчин, които от няколко месеца отразяваме в поредица от материали в този блог. Позволяваме си това "нарушение", защото то е свързано с годишнина от две събития, които са свързани с читалището ни.

  Преди 35 години, в края на октомври  1985 г., се случват две събития, които имат  важно значение не само за читалището ни, но и за града ни като цяло. С Указ № 121 от 16.10.1985 г. на Окръжен народен съвет - Ловеч е дадено ново име на читалището ни и това е името на инициатора за създаването му през 1894 г. Вълчо Русковски. Поводът е 90-годишнината на читалището. Освен това читалището се настанява в нова голяма сграда с разгъната застроена площ 2000 кв. метра.

   На тържеството при откриването на новата сграда кметът на общината и председател на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет - Угърчин Дако Рамчев обявява решението на Окръжния народен съвет за преименуване на читалището, а председателят на Окръжния народен съвет Георги Шарков прерязва трикольорната лента и обявява новата сграда за открита. На откриването присъства и угърчинецът Петър Балевски - първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Ловеч - човекът без чието активно участие нямаше да се случи изграждането на такъв голям културен дом в населено място като Угърчин. Поканен е и архитект Петко Еврев, проектирал сградата. Присъстват и други партийни и стопански ръководители от Угърчин и много граждани. Открита е художествена изложба от картини, дарени от художници от Ловеч и страната на читалището. Предприятия и организации от Угърчин също правят дарения на читалището. Освен това е открита и фотоизложба, отразяваща миналото и настоящето на Угърчин в снимки. На новата просторна сцена е представена премиерата на пиесата "Прозорецът" от Константин Илиев, изиграна от актьори от Ловешкия театър.

    Във връзка с описаните по-горе събития ще ви разкажем и някои любопитни подробности около построяването на читалищната сграда и какво тя е представлявала към момента на откриването й.

    В проекта, който започва да се реализира в средата на 70-те години, е записано, че това е културен дом и така се води в кадастъра и до днес. Въпреки големите си размери, в този културен дом не е отредено място за библиотека. Причината е, че се е предвиждало да се изгради и младежки дом, който да е свързан с културния дом от страната, където сега е мемориалът и в него да бъде библиотеката. Но до изграждането на младежкия дом не се стига, най-вече заради започналите дълбоки политически и икономически промени в страната през 1989 г. Този културен дом, в който се настани читалището ни, беше построен и като една втора сцена на Ловешкия театър и в първите години от функционирането му театърът често гостуваше със свои постановки. През 1990 г. тук Младен Пенков и големият български актьор Георги Калоянчев поставиха пиесата "Големанов" от Ст. Л. Костов и на 10 април 1990 г. я представиха пред угърчинската публика.

   Сградата се отопляваше от парно, а за салона беше предвидена климатична инсталация - огромно съоръжение, инсталирано в приземния етаж, където беше и парния котел. Имаше и втори парен котел, който по тръби през площада отопляваше спортната зала. Днес тези съоръжения вече не работят. След като през 1991 г. беше спряно парното отопление на сградата по икономически причини, започнаха да се появяват течове от плоския покрив, най-вече след замръзвания през зимата. През 90-те години стана много трудно поддържането на сградата заради икономическия срив в страната. Положението започна да се променя след 2000 г., но едва през 2013-2014 г., след основен ремонт за около 900 000 лв. по една от европейските програми, читалищната сграда можеше да се използва пълноценно.

   И още два любопитни факта. При строителството на културния дом в края на 70-те години възникнал проблем - трябвало да се положат огромни панели над читалищния салон, а в Ловешко нямало кран като за тях. Затова докарали чак от АЕЦ "Козлодуй". Шофьорът Доко Крайчев пък разказва, че когато копаели, за да бъде отлята бетонната основа на сградата, попаднали на други основи на сграда и те били на повече от 100 кв. метра площ. Намерили и дървени трупове, които изглеждали като овъглени, но отвътре дървесината била здрава. Никой тогава не се е замислил, че това може да е ценна археологическа находка. Просто изринали камъните от тези основи и ги изхвърлили край строящия се хранително-вкусов комбинат... 

    Интересно е също, че 16 октомври е не само датата, на която през 1985 г. е издаден указът на ОНС за преименуване на читалището, но това е и датата в съдебните регистри и Агенцията по вписванията, на която е регистриран първият учредителен протокол на читалището ни през 1894 г.

   35 години - пренебрежимо малко време, ако вземем предвид  колко хилядолетия тук са живели и градили хора, но за такъв градеж като културния читалищен дом заслужава да отдадем дължимото, както на човека, който го  проектира - арх. Петко Еврев, така и на хората, които имат решителността да го осъществят - Петър Балевски, Георги Ненов и др., а също и  десетките строители, които в продължение на десет години участват в изграждането му.  

   
Текстове за снимките: На снимките може да видите сградата преди ремонта от 2013-14 г., основата на въртящата се сцена при изграждането й през 1978 г. и днешният изглед на читалищния дом отвън и отвътре.

Борислав ПАТАРИНСКИ

КОВАРНИЯТ ВИРУС ПРОМЕНИ И ОБЪРКА ЖИВОТА НИ, НО...

 КУЛТУРНА ХРОНИКА

Небивалото ограничаване на провеждането на масови културни, спортни и други прояви заради ковидвируса, доведе до отмяната и на много празници и фестивали в страната. Отменени бяха такива и в нашата община. Но времето показа, че при спазване на някои, дори елементарни противоепидемични мерки, могат да се провеждат и  събития с участието на повече хора, без това непременно да доведе до рязко увеличаване на заразените с вируса.

Затова, след като в общината беше отменен пролетният празник на 22 март, честването на 24 май, провеждането на детския фестивал "Вярвай в чудеса" и съборите в селата на общината, през септември ръководството на общината реши все пак да се състои традиционния есенен панаир в Угърчин, но без провеждането на трюфелфеста.   

За пръв път от началото на март танцьорите ни имаха своя изява при откриването на панаира на 18 септември. Те представиха четири танца, като в изпълнението им се включиха и най-малките танцьори с нов танц. Между танците свои песни представи носителят на награда от тазгодишното издание на "Пирин фолк" Денислав Нанков, който има родова връзка с Угърчин. След това популярната в цяла България певица Николина Чакърдъкова изнесе концерт. Всичко това се случи на площада пред общината. Близо хиляда човека присъстваха на откриването, а стотици от тях се хващаха на хорото по време на песенните изпълнения на известната певица. Сред тях бяха и 95-годишният учител Никола Бамбов и  малко по-младата от него Пенка Нешева - и двамата дългогодишни участници в читалищната дейност, играли на този площад хора и преди 70 години. Концертът завърши със заря, а на запад от Угърчин на хълма Голи рът беше огрян от светлина поставеният няколко дни преди това огромен кръст от неръждаема стомана, дарение за жителите на Угърчин от кмета на общината Станимир Петков. Вирусът - той може би също беше на площада, но  никой след това не се оплака да е имал контакт с него.

През следващите два дни панаирът премина по традиционния начин - с люлки и сергии на центъра и гости по домовете. Гостите бяха посрещани с традиционни "дезинфектанти", като  ракия, вино и бира, а за мезета, освен салатите, се приемаха и много ястия с месо, което е богато на цинк и други елементи, укрепващи имунната система.

Две седмици по-късно по предложение на местната инициативна група Троян, Априлци, Угърчин, в която читалището ни е партньор, на 3 октомври в Угърчин се състоя фестивал на традиционната местна кухня. Събитието се проведе на поляната пред читалището. Тук бяха разположени няколко шатри, където хора от Угърчин и общината представиха традиционни местни ястия. А под ореха до читалищната сграда бай Мирчо Моновски приготви в два големи съда традиционната за Угърчин пъльовска яхния и чорба. Над 200 човека присъстваха на фестивала и можаха да опитат от предложените ястия. Неизменна част от програмата при откриването на фестивала и представяне на участниците в него бяха и няколко танцови изпълнения на танцьорите от читалището ни. Особено впечатлени останаха  организаторите  от Троян, които за първи път гледаха нашите танцьори. Те останаха доволни и от цялостното провеждане на фестивала, който ще се превърне в традиционен.

Междувременно отложеният детски фестивал "Вярвай в чудеса" от 24 септември стартира в по-друг формат, като в детските градини и училищата започна организиране на мероприятия с участието на писателката Милена Димова. Фестивалът ще приключи в края на октомври. В него ще се включат и малките артисти при читалището ни под ръководството на Милена Найденова.

След повече от половин година за първи път публикуваме информация, която ви запознава с някои културни събития в Угърчин, защото невидимият и коварен вирус промени и обърка живота ни за няколко месеца, но животът е по-силен и ще бъде намерен начин да се преодолее тази заплаха, която се оказа не по-сериозна от много други, с които човечеството се е сблъсквало. В  Угърчин засега няма регистрирани случаи на заразени с COVID-19 и дано така бъде и занапред. Това ще ни даде възможност и в читалището да работим малко по-спокойно.

МИНА МЕСЕЦ, МИНА ДВА

 След като в началото на март коронавирусът накъкли едва ли не целия свят и всички трябваше да се затворим по домовете си под  домашен арест, животът в читалището ни замря, както и на много други места. Но мина месец, мина два и се видя, че вирусът не е по-опасен от много други негови предшественици и ще трябва да се научим да живеем с него докато не се намери средство, което да го унищожава. 

   Макар и при спазване на противоепидемични мерки, от юни читалището ни възобнови дейността си що се отнася до библиотеката и танцовия ансамбъл. Танцьорите отново започнаха да се събират на репетиции, но нещо  важно им липсваше - участието във фестивали, съвместните пътувания, които бяха единствената награда за труда им. Затова ръководството предложи на танцьорите да се присъединят към една инициатива на ансамбъл "Мизия" от Плевен и танцова формация "Пъргавелче" от гр. Шумен да прекарат заедно няколко дни в началото на септември на брега на морето в Балчик. Ще спрем до тук с думите и ще дадем по-надолу възможност на снимките да разкажат останалото.

Снимки: Цветина Бамбова и Борислав Патарински

ЛЕВСКИ ОТСЯДА В КЪЩАТА НА ПОП МИХАЛ ВОЙНИКОВСКИ

 Важни събития в историята на Угърчин - 8

   В "Епопея на забравените" за бурните години на национално - освободителната борба Иван Вазов казва : "Народът порасте на няколко века"... Времена, неразривно свързани с името и делото на Васил Левски - Апостола на свободата.

   Не са много източниците, от които черпим информация за пребиваването на Левски в Угърчин. Но те изглеждат достатъчно достоверни. Това са основно спомените на двамата свещеници Петко поп Георгиев и Михал Войниковски, при които е отсядал Левски, когато е идвал в Угърчин. Спомените са достигнали до нас чрез техните внуци Георги Радоев и Иван Войников. Но тъй като и те вече не са живи, до записаното от Георги Радоев достигаме благодарение на това, че в читалището се намира пълния текст на книгата му "Из миналото на Угърчин" и течението на вестник "Друм"от 70-те и 80-те години на ХХ век, а записаното от учителя и общественика Иван Войников ни предостави неговият роднина писателят и режисьорът Павел Павлов.

   Георги Радоев  описва във в. "Друм" от 28.02.1976 г. разказаното от дядо му Петко поп Георгиев за идването на Левски в Угърчин и опита му да изгради революционен комитет.

   Било преди Петковден, не се споменава годината.  Двама калугери дошли на коне в Угърчин и казали, че идват от Троянския манастир да събират помощи. Настанили ги  в къщата на поп Михал Войниковски. И там, в присъствието и на  Петко поп Георгиев, единият от калугерите им казал, че е Васил Левски и истинската му цел е да основе революционен комитет в Угърчин. Двамата свещеници откликнали с готовност на предложението на Левски и се уговорили вечерта в къщата на Пеньо Патарински в края на Угърчин да поканят някои по-важни хора от селото, където да се учреди комитетът. Всичко се случило според уговорката, но на срещата двама долнокрайски чорбаджии се противопоставили на изграждането на комитета, опасявайки се от репресии на турците, станали и си тръгнали. Така те провалили изграждането на комитета. Левски обещал да дойде повторно и да изгради комитет, но не с такива "страхливи кръчмари". На следващия ден, на Петковден, Левски пял великолепно на литургията в църквата, но само двамата свещеници знаели кой е той. Угърчинци останали възхитени от русия калугер. 

   В спомените на поп Михал Войниковски, записани от учителя Иван Войников, е описана още една сцена от същия Петковден. След литургията при двамата свещеници и калугерите дотърчал беят и започнал да се оплаква на поп Михал от сина му, който набил едно турче. Поп Михал се завайкал, че и него самия бие, но че ще му даде разбере на този побойник. Почерпили бея едно кафе и той си тръгнал. Левски и другият калугер едва сдържали усмивките си при разигралата се сценка, но останали сериозни, като същински божии служители. Иван Войников неведнъж разказвал тази история, като изрично е подчертавал, че Дякона е нощувал в къщата на дядо му. В тези спомени е записано, че годината е 1872 г. Така е отбелязано и на паметната плоча, на мястото, където е била църквата, в която е служил Левски. Но Пламен Мяшков от Историческия музей в Ловеч счита, че годината не е тази, защото няма как Левски по това време на 1872 г. да е бил в Угърчин.

Снимка на центъра на Угърчин от 1940 г., на която се вижда и къщата/посочена със стрелката/ на свещеник Петко поп Георгиев, където неведнъж е отсядал Апостола.

  В приложението към книгата "Рой Пищова" авторът Петко Еков, един от наследниците на свещеник Петко поп Георгиев, пише, че Левски неведнъж е бил в Угърчин и е отсядал или в къщата на свещеника, или у друг доверен човек при когото поп Петко го е водил. В потвърждение на това, можем да посочим, че в романа "За свободата" от Стефан Дичев  има пасаж на стр. 419, в който  пише, че нарочен куриер е намерил Левски в Угърчин и му е предал писмо от поп Кръстьо. Освен това и в пълния текст на книгата "Из миналото на Угърчин" също пише, че Апостола неведнъж е бил в Угърчин. Иван Войников  разказвал, че Левски е имал среща и с бояджията Райко Горански, който се преселил от Тетевен в Угърчин и заедно със синовете си Христо и Аврам, отворили дюкян и боядисвали прежди. Под прикритието на на тази дейност те произвеждали патрони, с които снабдявали околните революционни комитети. Даскал Минко, а след него и даскал Иван Тодоров, и двамата от Троян, също се предполага, че са имали срещи с Левски в Угърчин. Кольо  Шапков пък разказва за среща в къщата на Владовци, на която, освен Левски, е бил и Димитър Пъшков, от когото по-късно Шапков вероятно научава за тази среща. Марин Кръстев в книгата "Дерманци. Бележки по историческото минало" пише, че при последното минаване на Левски през Дерманци дядо Стоян Тетевенски го изпроводил до угърчинското землище. Скоро след това Апостола бил заловен при Къкринското ханче.

   Левски и Угърчин. Не са много източниците, от които черпим информация за неговото пребиваване тук. Но и малкото запазени спомени, ни говорят за това, че този велик българин е имал свои доверени хора в Угърчин и дори да не успява да създаде комитет, той винаги е можел да намери тук подслон. А  близостта на Угърчин до революционната столица Ловеч вероятно често е налагала Левски да минава от тук, пътувайки по неговите комитетски дела. Освен това Угърчин по това време вече е имал над 3000 души население и е бил едно от най-големите населени места в района, което също не трябва да се пренебрегва като фактор, определящ интереса на Левски към Угърчин.

   Когато идва Освобождението на един от малкото останали живи най-близки съратници на Левски - Димитър Пъшков, са дадени безвъзмездно около 3000 дка земя в угърчинското  землище и по тази причина той неведнъж е идвал в Угърчин, а по-будни хора, като учителя Иван Войников, са го карали да разказва за Левски и съвместната им дейност. Иван Войников имал възможност да общува и запише спомените и на една от най-доверените укривателки на Левски в Ловеч Марийка Сиркова.

След като загубва и втория си съпруг, през 1904 г. тя се преселва при дъщеря си в Угърчин и живее тук до смъртта си през 1911 г. Учителят се сближава с възрастната вече жена и тя му разказва за онова паметно време, в което Апостола често е посещавал дома им в Ловеч. По-късно тези записки са предадени на Държавния архив в Ловеч. Чрез тези двама близки сподвижници на Васил Левски духът и споменът за неговото велико дело още дълги години живее в Угърчин. Жив е и днес.

Горе: Портрет на Васил Левски, рисуван от угърчинския художник Мариан Маринов

НОВАТА ЦЪРКВА БИЛА ВКОПАНА ЧЕТИРИ СТЪПАЛА В ЗЕМЯТА, 1866

В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин

Важни събития в историята на Угърчин, част 7

   Християнството като религия е било широко разпространено по нашите земи още по времето на Втората българска държава. Преди нахлуването на турците в землището на Угърчин е имало манастир в местността Калугерица, за което говори и самото име на тази местност. Освен това на юг от Угърчин, на границата между угърчинското и микренското землище допреди 70 години са личали останки от друг манастир. До нас е достигнало преданието, че е носел името на Света Петка. Нейното име носи и настоящият църковен храм в Угърчин.

   В мрачните години на петвековното турско иго християнските владици и свещеници са били подчинени на гръцкия патриарх в Цариград и гърците са доминирали при разпространението на християнството по нашите земи. От падането ни под османска власт в края на XIVвек до средата на ХIХ век християнството сред населението на Угърчин е било слабо разпространено и ако го е имало, то често е било премесено с различни суеверия. Тук не е имало църковен храм. Религиозни обреди се изпълнявали обикновено по време на големи празници от дохождащи от Тетевен или други съседни населени места свещеници. На старото игрище/където се играели хора/, срещу Патаринската махала, имало нарочно забит четвъртит обреден камък, наречен черковния камък. Там, прихождащите свещеници извършвали религиозните обреди под импровизирана палатка от черги. Понякога идването на свещениците доста се забавяло и някои от новородените деца прохождали, докато дойдел ред да ги кръстят.

   Между 1830 г. и 1835 г. Георги Петков от Угърчин, който бил женен за дъщерята на поп Марин от с. Малка Желязна, бил "упопен" и станал първият свещеник от Угърчин. По-късно неговият син Петко, който през 1847-48 г. учи в Ловеч при Петко Славейков, също е ръкоположен за свещеник през 1854 г. Междувременно през 1852 г. от с. Малка Желязна в Угърчин се преселва поп Михал Колев Михов. Тук той започнал да се нарича Михал Войниковски. Между двамата свещеници се установили приятелски отношения не само заради религиозната им служба. Допаднали си и като характери.Извън църковните дела не били чужди на тежненията на българите към свобода. Те станали и най-доверените хора на Левски, когато идвал в Угърчин.

    През 1852 г. в Ловеч за първи път българин е назначен за владика - Иларион Ловчански, до тогава владиците  били все гърци. Той заработил за религиозното  и просветно издигане на епархията. Обикалял селата и насърчавал народа да строи църкви и отваря училища. В Угърчин идвал няколко пъти и убеждавал хората да построят църква. Противопоставял му се кмета Стайко чорбаджи, който бил слабо грамотен и не искал да си разваля отношенията с турците. Но Иларион Ловчански след няколко идвания в Угърчин успял да привлече на своя страна и свещениците  поп Георги, поп Петко и поп Михал и  немалко угърчинци. Стайко чорбаджи вече не можел да се противи. Скоро се разболял и  починал. Владиката оставил за църковен настоятел Пено Патарински. Нему и на свещениците поръчал да организират населението и започнат построяването на църква. Градежът на църквата се извършил за около година време и в него взели участие немалко угърчинци, като всеки помагал според възможностите си. През 1866 г. църквата била построена, а на следващата година - осветена.

    Църквата не била голяма. Тя се намирала на горния площад, малко пред и встрани от сегашната спортна зала. Изградили я от камък и я покрили с плочи от син пясъчник. Нямала кубе. Турците не разрешавали да се изграждат кубета, за да не се поставят камбани, биенето на които придавало голяма тържественост на литургиите. Новосъградената църква била вкопана на четири стъпала в земята, за да не изглежда твърде внушително външно, което би дразнило турците. Вместо камбана на намираща се наблизо черница окачили клепало, което биели, за да събират богомолците.

   Наименували църквата "Света Петка". Името на тази българска светица тук се почитало от векове, още от предците ни по време на Втората българска държава. Тя била считана за покровителка на Угърчин.

Горният площад на Угърчин преди построяване на спортната зала. Според Никола Русковски първият църковен храм се е намирал на мястото, вдясно от високата къща.

   В началото нямало много желаещи да посещават новооткрития храм. Налагало се кеята в неделен ден да се изкачи на хълма Бели камък, върху който тогава не е имало  гора, и от там, провиквайки се, подканял богомолците да отидат на църква или пък обикалял от къща на къща да ги призове в храма. След време хората свикнали и църквата започнала да се пълни.

   След решаването на църковния въпрос през 1872 г. станало по-лесно да се извършват богослужения. По това време епископският престол заел Дионисий. Той посетил и Угърчин. Идвайки от Торос той бил посрещнат още на около 2 км от Угърчин при Игнатовските колиби от голямо множество от населението. Сред посрещачите били и 40-те ученици на даскал  Иван Колев, които пеели църковни песни.

   В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин. Поп Михал разказва, че на Петковден 1872 г. Апостола бил в Угърчин заедно със свой сподвижник. Били облечени като монаси и официално заявили, че събират помощи за Троянския манастир. Но тук те били и по комитетски дела. На тържествената литургия в църквата Левски пял великолепно. Угърчинци останали възхитени от този рус монах. Но само двамата свещеници знаели, че това е Васил Левски.

Свещеник Петко поп Георгиев/с бялата брада/ с фамилията си.

   Три години и половина по-късно, през пролетта на 1876 г., след потушаване на Априлското въстание в Ново село, през Угърчин минали част от башибозука и черкезите, участвали в жестокото му потушаване. Озверели те се нахвърлили върху църковния храм и го опустошили. След две години дошло Освобождението и помен не останал от тези злодеи, но минали още четири години преди да се съгради нов храм недалече от първия. И тогава, през 1882 г., за пръв път се чува звънът на църковната камбана в свободния вече Угърчин.

  При написването на този материал беше използвана информация от юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., текстове от в. "Друм" и книгата "Из миналото на Угърчин" на Георги и Петко Радоеви, документалният разказ "Белият япанджак" на Павел Павлов в книжката "Левски в Угърчин" и приложения към книгата "Рой пищова" на Петко Еков.

Горе: Паметната плоча, открита на мястото на първия църковен храм в Угърчин, където е служил и Левски. 

"БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ" - 22 РАЗКАЗА ЗА УГЪРЧИН И ЛОВЕЧ

Наскоро  излезе от печат книгата "Белите брястове" от Тодор Еврев. 

Под заглавието пише, че това са разкази за село Угрен. Но всъщност отзад на корицата, където е представен авторът, е написано:"В тази книга са събрани негови разкази, в които представя живота и борбите на хората от Угърчин и Ловеч в годините преди и след 9 септември 1944 г.". Книгата ни бе предоставена любезно от брата на автора г-н Петко Еврев и тя вече заема едно по-специално място в читалищната библиотека. Беше разпространена и сред някои хора от Угърчин.
   В  "Белите брястове" има 22 разказа. Това не са документални разкази, но в сюжетите им, зад художествените образи и събития, прозират историите на известни лица от близкото минало  на Угърчин и Ловеч. "През художествено плътния разказ на Т. Еврев прозира богатата документална основа на авторските впечатления, затова редица страници се възприемат с достоверност на документ." - пише Банко Банков в предговора към книгата. И още: "Впечатляващо сетивно усещане за природа, за звук, цвят, дъх, жилав троскот, класила нива, жужаща животинка. Сочен език с катадневно втъкани диалектни думи... Свят, съживен за читателя с изненадващо зряло белетристично можене, осветен с дълбок аналитизъм, философски осмислен, "повдигнат" над политическите клишета и шаблонните етикети на преживяното."
   Но кой е Тодор Еврев и какво общо има той с Угърчин? Тодор Илиев Еврев е роден в Ловеч през 1934 г. Баща му е лекар и е роден в с. Изворче, но майка му е от Угърчин и е дъщеря на един от най-известните в миналото угърчинци - Петко Владов - популярен учител и изявен общественик, който между другото е и председател на първото учредително събрание на нашето читалище, състояло се на 26 октомври 1895 г. В детството си, а и по-късно, Тодор Еврев често идва в Угърчин при дядо си и е свидетел на много събития от онова време, станали основа на много от разказите му. Своите литературни наклонности проявява още в гимназията в Ловеч, която завършва с отличие, но се ориентира към медицината. През 1961 г. вече е асистент в катедра Биология на Медицинската академия в София. Започва да работи в областта на генетиката. Специализира в Копенхаген и Москва. От 1984 г. е доктор на медицинските науки, а от 1986 г. - професор. Разработва редица проблеми на генетиката и получава международно признание. От 1987 г. е професор в гр. Хараре - Зимбабве, а след това и в гр. Дърбан - ЮАР. Загива трагично при автобусна катастрофа в ЮАР през 1994 г.
   До края на живота си, наред с професионалните си занимания, той продължава да пише стихове и проза. Години преди излизането на настоящата книга  Тодор Еврев издава сборника с талантливи стихове "Животът - кратък като въздишка". На тази наша страница в интернет  преди около две години публикувахме един разказ на Тодор Еврев "Евреите", който не е в книгата "Белите брястове", но може да бъде открит, ако потърсите в нашите публикации от това време.
   Заслугата за издаването на книгата "Белите брястове" безспорно е на г-н Петко Еврев, архитект Петко Еврев, проектирал нашата читалищна сграда, внукът на дългогодишния читалищен деятел и общественик от Угърчин Петко Владов. Той ни беше предоставил екземпляр от набраната на компютър книга и в Угърчин сме обсъждали възможността да я издадем, но г-н Еврев ни изпревари, за което можем само да му благодарим. Ще се постараем на есен да направим подобаващо представяне на книгата "Белите брястове" в читалището ни.
   По-надолу поместваме последния  разказ от книгата, който носи същото заглавие.

БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ

От Угрен излиза шосе, върви право на юг и при чешмата Димановец се разклонява – единият път води към Микре и Ловеч, а другият минава покрай селското гробище и отива за София. Над чешмата при разклона се извисява вековен бял бряст с дебела напукана кора и усукани жилести корени. Някой се беше опитвал да пресече единия от корените му, скитници бяха палили огън под него, гръм го беше удрял и овъглил един от клоните му, но дървото беше издържало на всичко.
Като излезе от гробището, Найда се отби да пие вода. Беше краят на юли и хората бяха по къра. Беше горещо и в изгорялата трева до припадък стържеха скакалци. От смъртта на баща й бяха изминали 11 години. Колко много се промени животът й. Като че ли старият комунист я беше закрилял от всички нещастия и несгоди, които я сполетяха след неговата смърт. Бракът й с прокурора Беев стана непоносим и след дълги колебания тя подаде заявление за развод. Беев не искаше да се развежда – в ЦК не гледаха с добро око на разведените. Той беше достатъчно влиятелен, за да попречи на делото. След падането на Тодор Живков той остана член на ЦК, защото на онзи паметен пленум на 10-ти ноември 89-та година беше гласувал против своя благодетел в полза на неговия приемник. Той се надяваше да стабилизира още повече положението си, но в пресата започнаха да излизат материали за лагерите в Белене, Скравена и Ловеч. Новият го извика и му каза:
-  Другарю Беев, докладваха ми, че вие сте един от организаторите на лагера край Ловеч. Това не може да се опази дълго време в тайна. Освен това в досието ви пише, че сте женен за дъщеря на отявлен сталинист. Ще се наложи да преминете на друга длъжност по целесъобразност. Сега в ЦК трябва да останат само хора с чисти досиета.
Назначиха го за заместник директор на “Техноимпекс”, организация, която изнасяше български специалисти в чужбина и използвайки член 13-ти от трудовия кодекс, ограбваше труда им.
Беев не забрави забележките на първия, че е женен за дъщеря на сталинист и направи така, че да бъде даден ход на бракоразводното му дело. Беше достатъчно щедър да остави жилището на Найда и Владко, защото получи нов тристаен апартамент в кооперацията на ЦК в Лозенец. Когато започна приватизацията, той откупи държавно имущество на безценица и разкри частна търговска фирма за цигари. "Как лесно се приспособява този човек към всяка обстановка!”
Това си мислеше Найда, когато се отби от пътя. Чешмата имаше три чучура. Горният беше сух, той течеше само напролет или след обилни дъждове. От долните два цъцреше слаба водица и пълнеше зеленясалото корито, над което играеха две сини водни кончета. Тя пи жадно, намокри челото и слепоочията си и чак тогава забеляза, че под бряста беше седнал човек. Позна го, след като поздрави. Беше старият й учител Радьо Даскалов – отслабнал и брадясал. Стана й неловко. Трябваше да го заговори, той я беше учил да чете и пише.
-   Как сте със здравето, господин Даскалов?
Той като че ли се сепна от дрямка.
-  А, Найда, ти ли си? Ами какво да кажа: аз никога не съм боледувал. Физически съм добре, но мъката ми е голяма.
-    Е, хубаво е човек да доживее почтена възраст като вашата.
-   Напротив, това е най-лошото. Мразиш ли някого, пожелай му дълбока старост.
После, като помълча малко, той каза:
-    Ти знаеш какво значи да загубиш близък човек…
Найда си спомни, че Ганушка, дъщеря му, беше загинала преди години при катастрофа.
-  Да загубиш близък е тежко, но да не дава Бог никому да загуби детето си…
Гласът му стана хрипкав и сълзи го задавиха. Той извади кърпа да ги избърше.
-   Няма как, колкото и да ни е мъчно за покойниците, трябва да живеем – опита се да го успокои тя, а в същото време мислеше за баща си и за своя провален живот. А учителят продължи:
-  Отдавна съм свикнал с мисълта, че ще умра, но никога не ще се примиря с мисълта, че дъщеря ми не е жива. Тя беше единственият светъл лъч в моя живот. Сега съм сам и разочарован от всичко и от всички, дори от смъртта, която не знае кога и при кого да отиде. Вече нищо не ме радва. И хората, и идеите, за които живях, се оказаха фалшиви. Достойните умряха. Простреляха ги полицейските куршуми. Честните, които се разминаха със смъртта, станаха неудачници. Преуспяха подлите и неискрените, които превърнаха идеалите във вили и леки коли. Отказаха се от партията. Станаха бизнесмени…
Найда потръпна, защото тя също беше върнала партийния си билет. А старият учител продължаваше да говори като че ли на себе си:
- Нали аз ги учих всичките! Те не са били никога комунисти, щом превърнаха социалистическия идеал в капитал. Довчерашни партийни секретари сега са собственици на фирми. Бил съм лош учител. За кого умряха героите? За тях ли? Какво ще стане с този народ? Накъде отиваме?
Найда не знаеше какво да му отговори. Учителят стана с мъка. Пийна още малко вода, сбогува се и потегли към селото с дребни старчески крачки.
Тя продължаваше да си мисли за убитите партизани, за баща си, за стария учител – комунист. Над главата й прелетя някаква голяма птица и сянката пробягна по тревата. Тя вдигна глава да я види и остана поразена. Клоните на бряста бяха отдавна изсъхнали и стърчаха като разперени ръце на скелет. Там на най-високото имаше гнездо на щъркели. Тя не беше забелязала преди това, че дървото е изсъхнало. И като че за подигравка някой беше заковал на стъблото му табелка: “Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата”.
Някаква болест се беше появила през последните години и беше унищожила белите брястове в България.

КИЛИЙНОТО УЧИЛИЩЕ ПРЕЗ 1850-а

Важни събития в историята на Угърчин - част 6

   Последните 35 години от османското иго в Угърчин са наситени освен със събития, свързани с Кримската война и заселване на татари, черкези и абхазци, но и с подем на образованието, църковната дейност и освободителните борби.

Къщата на Недялко Пастухов, в която се е помещавало училището през 1850 г.

   В една по-голяма одая на покритата със слама дървена къща на Колю Райнов Терзийски  по инициатива на свещеник Георги Петков, Христо Шойков и Колю Терзийски  през 1842 г. даскал Цвятко Каракишков от с. Торос събира 10-12 деца и започва да ги учи на четмо и писмо. Така се слага началото на образователното дело в Угърчин. Децата седели по турски край сандъчета с пясък, върху който се учели да пишат с пръст. Букварът, наустницата и псалтирът били техните учебници, а обучението ставало по килийната метода.

   След двегодишно съществуване, по неизвестни причини, училището било закрито. То е открито отново шест години по-късно и за учител е спазарен Петко поп Георгиев. Той е първият учител от Угърчин. Но скоро става свещеник и училището пак е закрито. Открива се отново през 1866 г., когато за учител е назначен даскал Тодор от Дерманци. Но не минало много време и турците го убили. Защото Бойчо Огнянов не е само книжен герой от "Под игото". Той е имал своите реални прототипи от живота. И даскал Тодор вероятно е един от тях. След него идва даскал Доротей от Троян, който се занимавал и с кожарство и учениците му помагали в свободното от занятия време. През 1871 г. го наследява даскал Минко, също от Троян. Той бил даскал бунтар, говорел на децата за бунт, за борба, за свобода... Местни чорбаджии донесли на властта за тези негови слова и през 1873 г. го прогонили. Но на негово място дошъл друг Бойчо Огнянов. Той също бил от Троян и се казвал Иван Тодоров. Освен на четмо и писмо, започнал да учи децата и на революционни песни. Станал трън в очите на управата и местните турци. След разгрома на Априлското въстание  в Ново село и последвалия погром на църковния храм  и дюкяна на братя Горански в Угърчин през 1876 г., даскал Иван усещал, че  го грози все по-голяма опасност. В ранната пролет на 1877 г., малко преди началото на Руско-турската освободителна война, даскал Иван приключил по-рано учебната година и потеглил за Ловеч. Но по пътя, край Больовското езеро, бил застигнат от турци и убит. Отрязали му главата и я закачили на едно дърво в израз на безсилна злоба и невъзможност да предотвратят задаващата се война, която ще ги помете от нашите земи след петвековно "присъствие"...

На следващата 1878 година друг даскал, Радой Сираков от Угърчин, ученик на Петко Славейков, ще продължи делото на даскал Иван Тодоров, но това вече ще е в свободен Угърчин на свободна  България.

През 70-те и 80-те години на ХХ век почти всяка година на лобното място пред малкия паметник на даскал Иван Тодоров при Бальовското езеро/извор/ се събираха ученици от двете училища в Угърчин на възпоменателни тържества. Днес паметникът вече го няма, не се организират и възпоменателни чествания...

( По материали от Държавен архив, предоставени от Пенка Чернева и пълния текст на книгата "Из миналото на Угърчин")
Следва продължение

ЧУМА, ВОЙНИ, ЗАСЕЛВАНЕ НА ТАТАРИ, ЧЕРКЕЗИ И АБХАЗЦИ, 1810 - 1866 г.

Важни събития в историята на Угърчин - част 5

   След края на кърджалийското време и Панчовото управление от 1810 г. до 1866 г. следват няколко руско-турски войни, чумни епидемии и разселване по нашите земи на татари, черкези и абхазци, които по един или друг начин засягат и живота на угърчинци. В този период те живеят "интересно" според китайската представа за проклятие.
   През 1810 г. започва руско-турска война. Първоначално военните действия се развиват в Молдова и Влашко, но после се прехвърлят и на юг от Дунав. Три пъти руските войски превземат Плевен и два пъти Ловеч. Тогава те достигат и Угърчин и през зимата на 1810-1811 г. тук квартирува руски отряд. Една част от войниците се разположили близо до днешния площад "Ал. Стамболийски", а друга - в района, където сега са останките на хранително-вкусовия комбинат. За русите били направени землянки, в които прекарали зимата. Главната цел на отряда била да събира храни. Турското население не се разбягало, но върху него паднала основната тежест при набавянето на храните. Мнозина от българите се сближили с русите и завързали приятелство. Заради очакваната война с Наполеон обаче, руснаците през пролетта на 1811 г. се оттеглили отвъд Дунав. Озверелите турци си отмъщавали на българското население, а някои от угърчинците, които имали по-тесни връзки с руснаците, известно време се криели по горите, за да избегнат репресиите.
    Последвал период от 14-15 години, който бил относително спокоен за угърчинци. Но делибашии обикаляли селата уж да пазят хората от кърджалиите, а самите те били бивши кърджалии и по стар навик обирали населението. Това продължило до 1828 г., когато започнала следващата руско-турска война. Тя се водила и през 1829 г. и донесла нови изпитания за раята.

Родната къща на генерал Сираков, строена около 1860 - 1865 г.

    Междувременно през 1814-1815 г. в района се появила чума и взела много жертви, но Угърчин избягнал тази съдба. Не така било обаче при следващата епидемия през 1836-1837 г. Тогава жертвите били много, но предимно сред турското население. Това се обяснява с хигиенните  навици и начина на живот на турците, които си останали по къщите. За разлика от тях българското население напуснало Угърчин и се пръснало в околните гори. Там хората си направили колиби-копаници и прекарали от пролетта до Коледа на 1836 г. Това социално дистанциране, както е модерно да се казва сега, ги спасило от опасната зараза и само 12 души от Банковския
род се заразили и умрели. Докато в турското село Махала Угърчин на 10 км на север от Угърчин всеки ден погребвали умрели на гробищата. Може и чумата да е една от причините  много угърчинци да възприемат колибарския начин на живот и да се разселят в цялото му землище.Този начин на живот продължава до средата на ХХ век.
    Руско-турската война от 1853-1856 г., наречена още Кримска война, е оставила доста траен отпечатък и в живота на угърчинци. Русия имала намерение да завладее Молдова и Влашко и да помогне на българите да се освободят. Войските й стигат до Силистра и я обсаждат. Но тогава във войната се намесват Англия и Франция. Това попречило на Русия да навлезе по българските земи и конфликтът се пренася на полуостров Крим, където около Севастопол три години се води сериозна война. Русия губи войната, но и нейните противници не извлекли особена полза от нея. Надеждите на българите за освобождение отново били попарени.
   През лятото на 1854 г. през Угърчин минала турска артилерийска част от Турски извор/Български извор/ през Шаханките/Соколово/ за Ловеч. По това време за около 10-15 дни в Угърчин се установил и голям войскови отряд, съставен от албанци. Те направили впечатление на угърчинци с необичайното си облекло - носели фустанели. Освен пушки, били въоръжени с ножове и брадви. Техният водач яздел кон и носел особена шапка с лисича опашка. Пред войската се движел войник, който давал такт с малко барабанче - тюлюмбече.Те спрели тук, за да се снабдят с храни. От всяка къща реквизирали по едно говедо, отделно събирали и друга храна. Натоварили 30 коли с продоволствие и този обоз трябвало да прекара реквизираното до Шумен. Взели със себе си и 60 мъже от Угърчин салаори. Салаорите били българи, които турската войска принудително мобилизирала като помощен персонал. Общо за Северна България салаорите били над 25 000.
   През лятото и есента на 1854 г. нашите угърчинци копали окопи и вършели и друга черна работа край Шумен. В началото на зимата някои от тях били пуснати да се приберат в Угърчин. Но друга част били задържани и изпратени в Крим. Сред тези угърчинци бил и Кольо Ступоля. Той бил колар и поправял колите от обоза. Престоял в Крим две години. Получавал 40 гроша месечна заплата. След превземането на Севастопол салаорите влачели с куки труповете на убитите и ги изхвърляли в морето. През тези две години много от другарите на Кольо измрели. Когато той се завърнал в Угърчин добил прозвището Ступоля, защото угърчинци наричали тази война Ступолското мурабе/Севастополската война/.Той става родоначалник и на фамилията Стополски.

Типична угърчинска къща от втората половина на XIX век

   По време на Кримската война пътищата и околностите на  Угърчин отново станали несигурни. Започнали  грабежи от завръщащи се войници и разбойници. За да е по-безопасно изсекли част от горите край пътищата.
   Когато се завърнали от войната мобилизираните турци-юруци от Махала Угърчин  пренесли част от видяното по онези земи в своя бит. Започнали да строят двуетажни къщи и чифлици из имотите си и  да се занимават и със земеделие, освен със скотовъдство. А в самия Угърчин българите започнали да строят къщи с каменни зидове и да ги покриват с плочи. Дотогава  къщите на угърчинци били с дървена конструкция, стени от плетеж, измазан с кал и покриви от слама.
   Кримската война се отразила по един неочакван и неприятен начин на угърчинци дори няколко години след приключването й. Русия и Турция сключили изселническа спогодба за размяна на население. Българи се изселват в Южна Русия, а татари, черкези и абхазци, които изповядват исляма, са изселени от Русия в Османската империя. Една немалка част от тях попадат по българските земи. 12 000 татари са настанени в Плевенско, Ловешко и Севлиевско. След тях идват още повече черкези и абхазци.
   През 1860-1861 г. в Угърчин били настанени 20 татарски семейства, които българското население било задължено да изхранва, както и добитъкът им. А те дошли с един доста особен добитък - камили, които теглели талиги с багажа им. Нито камилите като впрегатни животни, нито талигите като превозни средства били познати на угърчинци дотогава и това предизвиквало силното им любопитство. Българи и турци се събирали на групи да гледат новото превозно средство, теглено от тези необичайни дългокраки животни с гърбици на гърба. По време на едногодишния си престой татарите не оставили лоши спомени у угърчинци, макар, че трябвало да ги изхранват. Някои от татарите били заможни и много неща купували с пари. На Батово възникнало татарското село Лешница, което просъществувало до 1877 г. А татарите от Угърчин през 1861 г. били изселени някъде към Никопол.
   Не минало много време и през 1864 г. в Угърчин пристигнали нови заселници - 50 - 60 черкезки семейста, които наброявали между 250 и 300 човека. Угърчинци били задължени да ги изхранват безплатно, а по-заможните български семейства да им дадат по една коза. Водачът на черкезите Ахмед Бей се настанил в къщата на Цоко Анджарски. Ахмед Бей водел жена рускиня на име Елена. Понякога, когато Ахмед Бей отсъствал от Угърчин, тя ходела при баба Стойна Михнева и баба Въла Диковска. Разказвала им, че била взета насила от него. По-късно успяла да избяга и се върнала в Русия.

Къщи в центъра на Угърчин от края на XIX век - сега там се намира домът за стари хора

   След едногодишен престой в Угърчин властта заселила част от черкезите в местностите Кукян и Черкезкото, а други в селата Драгана и Телиш. В Драгана били заселени и абхазци, сродна на черкезите народност. До 1865 - 1866 г. Драганското и Телишкото землище били ползвани от населението на Угърчин, Сопот и Славщица като пасища, но с настаняването на новите обитатели това било прекратено. Угърчинци били задължени да построят къщи на черкезите в новите места на обитаване, най-вече в Телиш, и да разчистят земи, които черкезите да обработват. Но черкезите изобщо не били навикнали да се занимават със земеделие. Те предпочитали скотовъдството, но под формата на кражба на добитък. Скоро разбойничеството на това хищно кавказко племе, накарало дори турците да съжаляват, че са ги заселили  тук. Черкезите от района били част от башибозука, участвал в потушаването на Априлското въстание в  Ново село през 1876 г. и се прочули със своята жестокост. На връщане част от тях минали през Угърчин и извършили погром над църковния храм  и дюкяна на братя Горански, който опожаряват. По време на освободителната Руско-турска война от 1877 - 1878 г. черкезите се изселват в Турция, защото са знаели, че след това не ги чака нищо добро за извършените от тях злодеяния.
   Тази част от угърчинската история се оказа доста дълга, макар да обхваща период от само 56 години. Това е така защото, колкото по-близо до нас са описваните събития, толкова повече информация има за тях. Затова в следващите части ще описваме все повече събития с все по-малко думи. За събитията в тази част използвахме отново като източник написаното от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. и пълния текст на "Из миналото на Угърчин" от братя Радоеви.
 
Борислав ПАТАРИНСКИ
(Следва продължение)

КЪРДЖАЛИИ И ПАНЧООЛУ

Важни събития от историята на Угърчин - част 4

   След 1790 г. и в угърчинкото землище започнали да нахлуват кърджалийски шайки и да грабят и подлагат на тормоз местното население. На този тормоз били подложени не само българите, но и турците в района. В продължение на 2-3 години угърчинци се криели от набезите на разбойниците из горите около Угърчин. Тук потърсили убежище и хора от съседни села. Хранели се с каквото намерят, но гладът бил постоянен техен спътник. Добитъкът се пръснал, а една част от него била изклана от разбойниците. Хора от долния край на Угърчин се изселили в местността Труфек и там си направили примитивни къщи копаници. На това място те останали 3-4 години.
   За да въведе известен ред и запази мирното население от набезите на шайките султанът наредил във всяка кааза/област/ населението да избира  аянин - управител на каазата, в ръцете на който е била съсредоточена административна и военна власт. Малко преди 1800 г. за аянин на Ловчанската кааза бил избран Панчо-олу/в превод - син на Панчо/. Той бил етнически сърбин, приел исляма. Бил доведен в Ловеч от Сърбия още като дете от местен  големец и отгледан тук. За избора си Панчоолу получил силна подкрепа от помашките села.
   Панчоолу бил умен и физически силен, изглеждал внушително. Не минало много време и усещайки, че централната власт е слаба, по примера на други паши и аяни, станал самозванец и спрял да внася събраните данъци в хазната. Заграбил много имоти, воденици по Осъм, Вит и Панега, завъдил и доста добитък, а хората от селата му работели ангария /безплатно/. В Ловеч имал големи постройки, изградени с особен вкус, а към Гозница и чифлик.

   Панчоолу харесал угърчинския район и наредил в Угърчин да му построят конак - внушителна постройка с кула, върху която имало фигури на гълъби и чардак от дебели греди. Лятно време обичал да дохожда тук. Сядал на високия чардак, облечен в дълга бяла дреха, пиел кафе и пушел тютюн с наргиле, водейки духовити разговори с угърчинци.
   Междувременно на местността Бели камък му засадили 20 дка лозе, оградено с висок плет. Угърчинци работели ангария не само на това лозе, но и на нивите му, събирали сено за многобройния му добитък, който бил отглеждан в местността Гущера и за голямата биволска черда в Угърчин. Освен това от населението събирал и доста тежки данъци.  По тази причина някои хора се изселили от Угърчин и заедно с изселници от Торос, Брестница и Батулци  поставили началото на с. Ракита. Вероятно  по това време  са се изселилии семейства от Патаринския род и в с. Радовене, Врачанско.
   В същото време Панчоолу организирал отряди за самоотбрана от помаци, българи и турци, с които попречил на кърджалиите да нахлуват по нашите земи и така в периода на неговото управление опазил района от кърджалийските набези. През февруари 1800 г. той успешно отблъснал едно нападение на  друг  известен самозванец - видинският паша Пазвантоглу, който искал да превземе Ловеч и да събира данъците на каазата. В сблъсъка участвали по няколко хиляди души от двете страни.
   Панчоолу няколко пъти се помирявал със султана, добивал прошка за непокорството си и давал дума, че ще бъде верен на централната власт, Но той се отметнал от тези си обещания, когато властта започнала реформи, които по същество отменяли крепостничеството на селяните. Той бил против тези реформи. Това станало малко преди Руско-турската война от 1810-1812 г. Междувременно властта на султана укрепнала и били пратени войски да усмирят непокорните паши и аяни. Султанските войници влезли без особена съпротива и в Ловеч. А на Панчоолу съобщили, че султанът го вика в Цариград. Панчоолу знаел какво го очаква там и затова вечерта преди да замине погълнал отрова. На сутринта го намерили мъртъв в леглото. Малко преди това да се случи той идвал в Угърчин, казал, че го викат в Цариград да го съдят и едва ли ще се върне жив. Взел си сбогом с някои угърчинци, които познавал и дал по една жълтица на 60-те си ратаи... След смъртта му конакът в Угърчин бил разрушен, а имотите и добитъкът му - разграбени. Останал само един геран, който дълги години след това бил ползван от угърчинци.
  Така приключило Панчовото управление по нашите земи, продължило около 10 години. То е оставило трайна следа в историята на Угърчин и в паметта на угърчинци чиито спомени е записал Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището от 1936 г.

Борислав ПАТАРИНСКИ
Следва продължение.

Текстове към снимките:
- Това е улица "Васил Левски" в Угърчин. На мястото на къщите в средата на снимката трябва да се е намирал конакът на Панчоолу.
- Угърчинска къща от средата на XIX век - снимка от юбилейния сборник на читалището.
- Една от малкото запазени стари къщи в Угърчин/на ул. "Христо Боотев"/, която вероятно е строена още преди Освобождението.

НОВОТО ЗАСЕЛВАНЕ - ХАЙДУШКОТО СЕЛО УГЪРЧИН

Важни събития в историята на Угърчин - част 3

Един от периодите в историята на Угърчин, и то немалък, за който няма почти никаква информация, е времето от края на XVI до края на XVIII век. С не по-малка сила това важи разбира се и за периода XV - XVI век, но за това вече стана дума в предишната публикация. А тук ще разкажем за новото заселване на Угърчин през XVII и XVIII век. Наш основен източник  отново е написаното от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. и притурката на в. "Стремление" от 2005 година.

И на днешната сателитна карта на землището на Угърчин се виждат немалко гори.

През 1485 г. жителите на Угърчин са били пазачи на проход на важен път от Търново и Ловеч за Видин и София. Но през следващите векове изглежда нещата се променят и Угърчин остава встрани от главните пътища. Районът около Угърчин е бил слабо населен, имало е пасища, но една огромна част е била покрита с гори. И още в ония времена се оформя едно доста голямо землище, обхващащо територия до 10 км около Угърчин. Днес то продължава да е голямо - 135 000 дка. Тази територия и най-вече самият Угърчин, стават притегателно място за заселване на много непокорни на турската власт хора. През XVII - XVIII век тук се заселват хора, станали родоначалници на немалко от днешните угърчински родове. Освен няколкото най-стари родове - Пиянковски, Пашовски,Ичовски, Кележовски, Топузовски и Вълковски, които днес са на около 400 - 450 години, немалко от другите 184 родове в Угъчин са на около 250 - 300 години. Мнозина от родоначалниците на тези родове са непокорни българи, избягали от родните си места, след като са отмъстили на турци за поругана чест или непосилни данъци. Повечето от тях са от съседни балкански села, но има и от по-далечни места - от Южна България и дори от Македония.

Родоначалникът на Шойковския род Стойчо дошъл от с. Реселец, след като убил турчин, който се погаврил с честта на сестра му. Двама братя от с. Голяма Желязна убиват турчин, който им отнел воденицата, бягат в Угърчин и стават родоначалници на Джабарския род. Поп Стойко от с. Рибен убива турчин за защита на честта и живота си, избягал в Угърчин и става родоначалник на Папазовския род , от който произлизат после Кисовци, Крушовци, Луловци и др. Петко от с. Ломец убил турчин, след като се е погаврил с дъщеря му, заселва се в Угърчин и е родоначалник на Патаринския род. Друг жител на с. Ломец Съботин слага началото на Съботинчовския род, от който се разклоняват Дочовци, Гергановци, Вълковци, Йовински, Сираковци и др. Добри от Карловско убива турчин беглигчия, заселва се в Угърчин и е родоначалник на Коевския род. Тодор от Охрид бяга от отмъщение на албанци и се заселва в Троян, а единият от синовете му Цоко се установява в Угърчин - те слагат началото на Балевския род. Македонецът Краю, след като защитава семейната чест, бяга от родната си земя, зеселва се в Угърчин и е родоначалник на Голийковския род. Друг подгонен от турците македонец Богдан е родоначалник на Богдоновския род. От Македония са и родоначалниците на Пеловския и Щрегарския род. Родоначалниците на Кулинския род Георги и Петко дошли от с. Костенец, Софийско, а на Бамбовския род от Якоруда. Родоначалникът на Гечевския род Гечо бяга от колиби край Габрово...

В читалището ни има уникална изложба на  родословни дървета на родовете на Угърчин.

Това са само част от хората, заселили се в Угърчин преди 250 - 300 години и станали родоначалници на много от родовете тук. Хора непокорни и свободолюбиви заради които наричали Угърчин хайдушко село. Но не защото е свърталище на разбойници, а защото е приютил хора, които не са търпели турчин да беснее над бащино им огнище, както пише Ботев. Отдалечеността на Угърчин от главните пътища, неизбродимите гори в района и това, че турското правосъдие тогава не е преследвало хора, ако те напуснат родните си места, е благоприятствало той да се превърне в притегателно място за тези хора. При тези обстоятелства, след почти пълното му изчезване в края на XVI век, за около 200 години Угърчин се превръща в едно от големите села в района, а през 1880 г. вече наброява 3316 жители.

Може би заради откъснатостта му от главните пътища, а и заради непокорното му население, Угърчин е подминат от опит да бъде ислямизирано населението му, както се случва с други съседни села по това време. Отделно османската власт заселва в района турци юруци. Така възниква и турското селище Махала Угърчин на около 10 км северно от Угърчин, което просъществува до Освобождението,

След 1790 г. централната власт  в Османската империя отслабва. Предприемат се някои реформи, но започват и междуособни борби, които оставят еничарския корпус на собствената му съдба. Еничарите престават да бъдат една от главните опори на властта и тогава те се обръщат срещу самата нея. Еничарите формират разбойнически шайки, към които се присъединяват всякакви други хора. Пръскат се по села и градове. Грабежите, плячкосването и насилието стават основно тяхно занимание, от което най-много страдат обикновените хора. Настъпва така нареченото кърджалийско време, продължило близо 25 години. Но какво се е случило по това време в Угърчин ще разберете в следващата част. 
(Следва продължение.) 

ИЗСЕЛВАНЕТО В РУМЪНИЯ 1596 г.

Важни събития в историята на Угърчин, част 2

Румънки в национални носии, картичка от от Добруджанския фронт, 1917г.

Повече от век след появата на Угърчин  в турските данъчни документи през 1485 г. няма никаква информация какво се е случвало тук. Най-старите запазени спомени, записани от Никола Русковски, са за изселването на угърчинци в Румъния през 1596 г. След нахлуванията по нашите земи през 1595 - 96 г.  на румънския воевода Михаил Витяз с неговата войска и опитите да се вдигне въстание от Варна до Търново и Плевен, турската власт предприема репресии срещу местното население. От 50 до 60 хиляди българи се изселват в Румъния, бягайки от репресиите и от наложените им преди това тежки данъци. Русковски е записал разкази на стари угърчинци, предавани от поколение на поколение, че  сред изселилите се са били и хората от Угърчин, Каменица, Орешене, Садовец и други околни села. Предполага се, че по това време са изчезнали и други близки до Угърчин села, като Батово и Каяджикбунар, макар за това да не пише в юбилейния сборник. Но името на Батово излиза в описа на Никополския санджак от 1485 г. , а по-късно изчезва. Каменица, Батово и Каяджикбунар са били най близките до Угърчин села преди да изчезнат при упоменатото по-горе изселване или по-късно. Те са отстоели на около 7-8 км от Угърчин. Каменица се е намирало след местността Пъшковото, близо до сегашното шосе за Ловеч. Батово е било в сегашната местност Батово, на границата между землищата на Угърчин и Дерманци, а Каяджикбунар се предполага, че е било около Камен кладенец, край сегашното шосе за Сопот.

Артилеристи от батареята на подпоручик Печо В. Райновски от Угърчин на Добруджанския фронт, 1917 г.

Разказът за изселването на угърчинци в Румъния и възникването на село там със същото име, е подкрепен косвено от съвременници на Никола Русковски. Угърчинецът Радю Колев Кюсето, който няколко години живял в Букурещ и се занимавал с бозаджилък, разказвал, че е разговарял със стари хора българи, заселили се отдавна в Румъния. От тях научил, че във Влашко има село Угърчин с българско население, език, носия и обичаи и хората му дошли от с. Угърчин в България. Друг угърчинец - Стоян Петков Присадашки по време на Първата световна война бил войник на Добруджанския  фронт. Настъпвайки в Румъния,  на два дни път пеш от Букурещ, през една лятна вечер спрели да пренощуват край пътя и с войниците от неговото подразделение напалили огън. Не след дълго при тях спрял обоз. Когато започнали да се разпитват кой от къде е и Стоян Присадашки казал, че е от Угърчин, войниците от обоза възкликнали, че преди два дни нощували в село с името Угърчин. То се намирало на север от Букурещ.

Иван Велков в книгата си "Стари селища и градища по долината на р. Вит" пише на стр. 35, 43 и 45 за преселването на Орешене и Садовец в Румъния, северно от Букурещ, някъде около румънския град Търговище, като подчертава: "От тези места са станали най-големите преселвания във Влашко след второто несполучливо нахлуване на Михаил Витяз през 1596 г.". Предполага се, че и Угърчин е споделил тази съдба...

Всичките тези предания за изселването на Угърчин сигурно не са  измислица и те се потвърждават от разказите на угърчинци, пребивавали много по-късно в Румъния. Но дали изселването се е случило точно през 1596 г. или по-късно е открит въпрос. Защото  през 1605 г., девет години по-късно,Угърчин фигурира в турските данъчни регистри като населено място, което е тимар/пожизнено владение/ на някой си Ахмед и в което живеят 70-80 семейства. Селото давало приход 6000 акчета. Това подсказва, че ако е имало изселване, то не е било толкова масово, че Угърчин да изчезне завинаги от географската карта. Някои хора или семейства вероятно са останали и към тях може би са се присъединили и такива от изчезналите села Каменица, Батово и Каяджикбунар. В подкрепа на тази версия е и разказът на дядо Христо Вълов Пиянковски, че някои от тръгналите да се  изселват в Румъния угърчинци са се върнали, тъй като не могли да минат Дунав заедно с добитъка си. Един от тях бил Степан от Пиянковския род. Този род и родът Тошовци, който сега не съществува, са едни от най старите родове на Угърчин, съществували още преди изселването, а името Ичо, което е типично угърчинско, също е много старо.

Картичка от Браила, Румъния, изпратена от Добруджанския фронт до дома в София на 22.02.1917г. от Ал. Дунгаров, фелдфебел- знаменосец на 42 пехотен полк от Желязната шопска дивизия

Остава разбира се и вероятността изселването да не е станало през 1596 г. , а по-късно, защото в много малки периоди от многовековното робство угърчинци са живели относително спокойно като рая и е имало още много поводи да напуснат родната си земя, заради теглото, което е било тяхно ежедневие. Освен голямото изселване, за което ставаше дума дотук,  отделни изселвания е имало и по-късно през робството. Угърчинци от рода Бочовци са едни от основателите на с. Смоляновци в област Монтана преди повече от 200 години. Други угърчински изселници са сред основателите на селата Ракита и Драгана в средата на XIX век.

В центъра на Угърчин, в двора на дома за стари хора има два огромни вековни дъба. Може би те и изворът на чешмата в центъра, около който преди 550 години е възникнал днешният Угърчин, са останали единствените свидетели на случилото се в онези тъмни векове. Но за съжаление те не могат да говорят.

А какво е станало с другия Угърчин - в Румъния, дали все още съществува това село и под това име? По.вероятно не. След толкова поколения може би вече никой там не пази спомена за  Угърчин в България, а селото, ако го има, вероятно носи друго име, защото на днешната карта на Румъния не излиза населено място с такова име.

Вековните дъбове в двора на дома за стари хора в Угърчин.
Борислав ПАТАРИНСКИ