ШАРАН ОТ АПОСТОЛА ЗА АЛИ ЧАУШ

 150 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

   Вече сме писали за пребиваването на Васил Левски в Угърчин, за опита му да създаде революционен комитет тук, за участието му в празнична литургия в църквата, представяйки се за монах от Троянския манастир и др. 

   150-годишнината от гибелта на Левски е повод за пореден път да обърнем поглед към неговата светла личност и святото дело, за което е отдал и живота си - освобождението на България от петвековното османско иго. 

   Този път ще го направим като публикуваме документален разказ, поместен в бр. 6 на в. "Друм" от 1987 г. с автор д-р Радой Еков. В него е описано преживяване на сподвижника на Левски Димитър Пъшков, заедно със самия Левски в Ловеч, от което на Пъшков... му омекнали краката.

   Но преди преживяването на  Пъшков, нека кажем няколко думи за самия него. Роден е в съседното село Сопот през 1840 г.. В средата на 60-те години на 19-ти век е бил учител в Ловеч, а после се отдава и на търговска дейност. През 1869 г. е един един от учредителите на тайния революционен комитет в Ловеч и е един от доверените хора на Левски тук. След обира, извършен от Димитър Общи в Арабаконашкия проход, Димитър Пъшков е арестуван и осъден през 1872 г. на вечно заточение в Диарбекир, заедно с други дейци на Ловчанския комитет. През 1876 г. обаче успяват да избягат от заточението и отиват в Румъния, където отново се включват в освободителната борба.

   След Освобождението Пъшков нееднократно е избиран за народен представител, занимавал се е активно с обществена дейност още редица години. Умира през 1926 г.

  Като поборник и сподвижник на Левски на Димитър Пъшков е дадена земя в землището на Угърчин, която и до днес се нарича Пъшковото.  Покрай стопанисването на тази земя  той неведнъж е идвал в Угърчин и е бил на почит сред тукашните хора, особено сред младите учители, на които той веднъж на чашка кафе разказал за въпросната случка в Ловеч. Но нека дадем думата на автора на разказа.

  ШАРАН ЗА АЛИ ЧАУШ

   В архивата на Иван Н. Войников от Угърчин, предадена на Ловешкия музей, четем:

   "Един ден след обед, пред кафенето под бряста бяхме насядали няколко учители и други хора и играехме табла. Ето, че към нас се зададе Димитър Пъшков от Сопот, идващ от чифлика си. Ние станахме, сторихме му място и му поръчахме кафе.

   Тогава аз рекох: 

   - Господин Пъшков, Вие бяхте приятел на Левски. Разкажете ни нещо за него, което не е писано по книгите. Ние сме млади учители и сме любопитни да научим повече за него, за да го разказваме на децата.

   Пъшков се усмихна, погали бялата си брада и рече:

   - То за Василя много е писано, но щом искате, ще ви кажа нещо, което не е писано. Аз бях учител като вас в Ловеч. Един ден преди обед към 10 часа ми се съобщи, че после обед, като пусна учениците, да отида у Никола Сирков, където ще да имаме съвещание с Левски. Какво беше моето учудване, когато малко после това на прага на класната стая се изправи Левски, облечен алафранга/по европейски/, засмян и сресан досущ, както е изтипосан на снимката, която се намира в джоба на Али Чауш , който го търси под дърво и под камък. Здрависахме се и аз му викам:

   - Василе, ти си луд!

   - Луд съм - казва, - но толкова, че да не повярва Али Чауш. Хайде, тръгвай да се разходим из чаршията. Ще те черпя боза.

   Пуснах децата да си вървят и тръгнах с него ни жив, ни умрял. Стигнахме до Покрития мост и си викам: ами ако сега се зададе от някъде Али Чауш? Точно в тоя момент го видях, че идва срещу нас. Идеше ми да има как да се отвори земята и да потъна. Извадих си кърпата и захванах да си бърща носа, за да скрия уплахата и смущението си. Левски се усмихна, ръгна ме в ребрата и рече: "темане". Бяхме се изравнили с Али Чауш. Той прие темането и отмина. Ох, божичко - рекох си аз -спасихме се! Но Али Чауш се беше спрял и обърнал към нас...

   - Господин Пъшков, - каза той - кой е негова милост, дето е с Вас?

   Левски ме превари:

   - За мене ли става дума, Али Чауш? Не ме ли помните?

   - Абе виждал съм Ви някъде, но не мога да се сетя къде?

   - Аз съм търговецът на риба от Свищов, дето лани, по това време, Ви проводих оня големия шаран. Чунким сега приближава Никулден и рекох малко алъш-вериш да направя. А с Пъшков се познаваме, та рекох да го черпя една боза.

   - А, добре. Като е така, гледайте да не ме забравите и тая година!

   - Рахат бъдете, Али Чауш! - отвърна Левски.

   Той направи темане и продължихме. Пихме боза. Левски беше весел и се смееше, че съм се уплашил. А на мен краката ми бяха омекнали и не можех да стана от стола.

Д-р Радой ЕКОВ

На архивните снимки:

- Последната снимка на Левски от 1872 г., която попада и у издирващите го турски заптиета.

- Димитър Пъшков - 1879 г.

- Ловеч, Вароша - 1930-те.