ХРОНИКА НА ПРОЛЕТ 2024 С ЧЕТИРИ ТРАДИЦИИ

В рамките на малко повече от месец се случиха пет събития, четири от които се провеждат не за първи път по това време на годината. Последното от тях се състоя на 22 март  - пролетният празник "Светиите", който се отбелязва от най-дълго време - от 95 години.  Този празник, който от около 20 години е и общински, беше предшестван от други четири събития. Във всички тях свое участие имаше и читалището ни.

   Хронологично ще започнем с традиционното отдаване на почит към делото на Васил Левски на 19 февруари. 151-та годишнина от гибелта на Апостола тази година беше отбелязана с шествие на ученици от СУ "Св. Св. Кирил и Методий". То започна  от училището и завърши пред  паметната плоча за Левски на пл."Петър Балевски" в центъра на Угърчин. От името на Общината и присъстващите ученици и граждани бяха поднесени венци и цветя, а учениците представиха и художествена програма, посветена на делото на Васил Левски. Деца от детската градина също поднесоха цветя пред паметната плоча.

   На 25 февруари танцьорите ни бяха поканени  в художествената програма на едно традиционно събитие, в което досега не са участвали - Празника на сланината и греяната ракия в гр. Априлци. И макар, че те се изявиха в края на двудневния празник, посетен от над 35 000 души, с изпълнението си събраха овациите на многолюдна публика, останала до края на този празник. 

   На 1 март традиционно читалищната Баба Марта раздаде мартеници на различни места в Угърчин, както и пред сградата на Общината и в дома за стари хора. Този път тя беше съпровождана от двама Пижовци/близнаци/ и две Пенди.

   Националният ни празник и 146 години от Освобождението на България от Османско иго на 3 март също отбелязахме с традиционното вдигане на националното знаме в центъра на Угърчин и поднасяне на цветя пред паметника с имената на опълченците. По-късно танцьорите ни се включиха със свое изпълнение и в тържеството при Руската скала край Лесидрен.

   Тази година пролетният празник "Светиите" се състоя в две части. Първата беше преди обяд и бе свързана с изяви на местни изпълнители от читалищата в Угърчин, Кирчево, Микре, Голец и Драгана, както и от детските градини и училищата от общината.Общо 15 състави и индивидуални изпълнители се включиха в програмата, която продължи близо два часа. Втората част на празника беше вечерта - концерт на народните певици Петя Панева и Галина Димитрова  със съдействието на Митко Денев. И двете части на празника преминаха в салона на читалището. Времето навън беше слънчево, с цъфнали джанки, казанлъшки понички, продавани на четири сергии и щъркели, пристигнали седмица по-рано в своето гнездо на паметника.

   А финалът на празника и хрониката ни беше такъв: "Съпругът" щъркел слезе на следващия ден от гнездото на поляната пред читалището, забелязал недоядена порция понички и я отнесе на "жена си". Катеричката от близкия орех беше сторила нещо подобно, а врабците дояждаха останалото. Лек югозападен вятър носеше цвят от  прецъфтяващите джанки и мирис на пролет.

Текстове на снимките

1. Пролет над Угърчин

2 и 3 Възпоменанието за Левски

4 На сцената в гр. Априлци

5 Баба Марта с помощниците си

6 и 7 На 3 март в Угърчин

8 При Руската скала край Лесидрен

9 Танцьорите ни на 22 март

10 Нашата вокална група "Угърчински славеи" пя на пролетния празник

11 и 12 Петя Панева по време на концерта на 22 март 2024 г.

13 Певицата и водеща Галина  Димитрова

14. Поглед към читалищния салон на 22 март

Снимки: Община Угърчин, Цветина Бамбова и Борислав Патарински 

ВАСИЛ ДЖАБАРСКИ - ПОСЛЕДНИЯТ ОПЪЛЧЕНЕЦ

146 години от Освобождението на България от Османско иго

В края на ноември 2023 г. във Фейсбук се появи една публикация на Росен Петров, водещ предаването „Операция история” по телевизия BG ON AIR. Тя беше свързана с една снимка на последните трима живи опълченци в България, направена на 22 февруари 1948 г. във Военното училище в София от  в. „Труд”. Единият от тези трима опълченци е Васил Джабарски от Угърчин /първият отляво/, а другите двама са Кръстю Попов, живял най-дълго и умрял на 104 г. през 1954 г. и Тодор Калоянов от Панагюрище, починал пет месеца след направата на снимката, на 96 години. 

Името на Васил Джабарски сме споменавали и в предишни наши публикации, но той със сигурност е заслужил да разкажем по-подробно за него. Ще започнем с написаното от Росен Петров, но ще добавим и друга информация и снимки, с които разполагаме.

Васил Джабарски е роден през 1848 година  в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, опитва късмета си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в     4-та дружина на Българското опълчение, участва смело в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „За храброст”. След  раждането на новата българска държава се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За кратко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо загиват в битките при Дойран. Дядо Васил е един от големите дарители на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година.  /Росен Петров/

От издадената преди 10 години книжка „Опълченци от Угърчин”, както и от  пълния текст на книгата „Из миналото на Угърчин”научаваме още някои подробности от неговото житие, за които ще разкажем накратко. 

Няколко години след като той се ражда, семейството на Васил Джабарски се премества да живее в Ловеч. Там той учи до четвърти клас, след което усвоява обущарския занаят  при единия си брат, а после  работи при един грънчар. Васил умеел хубаво да пее и веднъж, когато турци гостували на грънчаря, го накарали да изпее една турска песен, но вместо това запял бунтовна песен от песнопойката на Любен Каравелов. Заради това си своеволие го изгонили от работа, а малко по-късно заминал за Румъния. В Румъния Васил Джабарски работил на няколко места. Запознал се и с българските революционери емигранти и когато научава, че Христо Ботев събира чета се записва в нея. Преди самото заминаване на четата за България обаче, Васил Джабарски бил задържан от властите в гр. Зимнич и това му попречило да се включи в нея. Една година по-късно той вече е опълченец в 4-та дружина на Българското опълчение в започналата Освободителната война.      

Васил Джабарски е участвал в боевете не само на Шипка и Шейново, но и при Стара Загора, Хаинбоаз, Казанлък, Каяалтън, Беброво, Кръстец и Зелено дърво. В тежките боеве при Стара Загора през лятото на 1877 г. той се биел наблизо, когато командирът на 3-та дружина подполковник Калитин е ранен смъртоносно. Последните думи на Калитин били да спасят важните документи, намиращи се в кобури на седлото на коня му. Васил Джабарски откъснал кобурите и не позволил да попаднат при турците. В същото време друг опълченец от Угърчин - Нино Райновски, макар и ранен, изтръгва  Самарското знаме от турски войник, който го е взел от ръцете на умиращия подполковник Калитин. Брат му Вътю Райновски, както и още двама опълченци от Угърчин - Стефан Кулински и Енчо Пачаръзки  също участват в това тежко сражение, в което няколко хиляди българи и руснаци се бият с многократно превъзхождаща ги по численост турска войска.

За проявената храброст в сраженията по време на Освободителната война Васил Джабарски е награден с осем ордена и медала, сред които и Георгиевски кръст „За храброст”. След завършване на бойните действия Васил Джабарски е част от група от двадесет опълченци, на които генерал Столетов съобщава, че са избрани да отидат в Русия и да завършат военна академия, за да станат офицери в новата българска армия. Но тогава той научава за смъртта на баща си и единия му брат, който загинал като четник/ През лятото на 1877 г., преди нашият край да бъде превзет от руските войски,  известно време тук е действала четата на Илю Войвода, която е предавала  информация на руснаците за движението на турските войскови части в района. Има сведения, че при един сблъсък с турците е загинал четник с фамилия Джабарски, като се предполага, че това  е един от двамата братя  на Васил Джабарски/. След като научава тези тъжни вести той се отказва от поканата да учи военно дело в Русия.

След Освобождението Васил Джабарски се установява в Ловеч. Вероятно заради показаните качества по време на Освободителната война, той бил натоварен от управата с две специални задачи - откриване и залавяне на предателя на поборника Тодор Кирков и обезвреждане на бандата на братя Николови. И с двете се справя успешно.

Джабарски създава семейство, раждат му се четирима сина и пет дъщери. Освен с търговия се занимава и с обществена дейност. В периода от 1890 до 1900 година е народен представител, а през 1915-1916 г. е кмет на Ловеч. Дълги години е в ръководството на Почетното опълченско дружество. От 1923 г. е почетен гражданин на Габрово, а от 1947 г. - и на Стара Загора.

Вече близо век и половина след Освободителната война ние имаме имената на 15 опълченци от Угърчин, които са участвали в нея. Васил Джабарски е един от най-героично сражавалите се, участвал в най-много битки и най-дълго живелият опълченец от Угърчин.

НА ФОТОГРАФИИТЕ

1. Снимката от в. "Труд"

2. Младият Васил Джабарски

3. И през 1930-те години

4. Опълченецът ветеран говори с партизани по време на посрещане на съветските войски в Ловеч през септември 1944 г. 

ПОД ЗНАКА НА КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА , 1951 - 1960

 Важни събития в историята на Угърчин, част 17 

  

 Започналите през втората половина на 40-те години на ХХ век съществени обществено-политически промени в България, намират своето отражение върху живота в Угърчин и през следващото десетилетие. Това се изразява най-вече с промяната на собствеността върху земята и въведената кооперативна форма на стопанисването ѝ чрез създадените трудово-кооперативни земеделски стопанства/ТКЗС/. Всичко останало, което се случва през това време тук, като че ли минава под знака на този процес, който трае няколко години и не минава гладко и безболезнено.

1951 година

   От 15 февруари до 31 май кмет на Угърчин е Йочо Колев Присадашки.

   Започва радиофициране на селото, което приключва през 1952 г. Почти във всеки дом в Угърчин се появява малък радиоапарат, който е свързан с радиовъзела в пощата, помещаваща се тогава в сградата на общината. Освен Радио София, от студио в пощата се излъчват и местни радиопредавания, съобщения и поздравления. Сутрин радиовъзелът е бил ползван от местната управа и ръководството на ТКЗС да бъдат информирани хората за актуалните задачи на деня, а вечер срещу минимално заплащане е можело да се правят музикални поздрави/това било особено популярно преди появата на телевизията/. Макар да са останали много по-малко, радиоточките и днес все още работят в някои домове в Угърчин.

   Две години след създаването ТКЗС е увеличило значително броя на членовете си и те са над 700 човека, но ръководството на БКП и ОФ в Угърчин отчитат, че това е далече от масовото обхващане на угърчинци в тази нова форма на стопанисване на земята и развитие на селското стопанство като цяло, а такава била крайната цел на реформата. Набелязват се нови мерки за постигането ѝ. Създава се сериозен агитаторски апарат от хора, които тръгват по колибите да убеждават хората да влязат в ТКЗС. Задачата им не била лесна, защото кооперирането на земята е съпътствано и с проблеми, които трябвало да се решават в движение, липсвал и опит. 

Продължавала да действа нарядната система и хората трябвало да предават мляко, дори ако притежавали волове и т. н. Имало и немалко угърчинци противници на колективизацията. Повлияни от тях в края на февруари 48 човека напускат ТКЗС. Стига се и до априлските вълнения в няколко населени места в Ловешко, в това число и в Угърчин, срещу новата форма на стопанисване на земята и отглеждането на животни. Някои от новоприетите членове напуснат и искат да си вземат добитъка, запален е фураж в местността Равнището.

   За преодоляване на възникналите проблеми по колективизацията в Угърчин през октомври е върнат от София Печо Терзиев и на бурно събрание, на което присъствали 689 кооператори, бил избран за председател на ТКЗС. На 3 и 24 ноември следват още две общи събрания с остри дебати в търсене на решение на проблемите. Изключени са 103 членове на ТКЗС, които реално работели срещу него. Подменен бил бригадирският състав. Набелязани били редица организационни мерки, които постепенно стабилизирали стопанството. Помогнало и това, че годината била плодородна и кооператорите, които участвали редовно в работата на стопанството в края ѝ получили голямо количество зърнени и други продукти.

   От 15 юни 1951 г. до 16 април 1959 г. кмет на Угърчин е Лальо Илиев Богданов.

   Някои стоки от първа необходимост все още са с купони.   

1952 година

   Образувано е Държавно земеделско стопанство/ДЗС/ с разсадник на плодни дръвчета, намиращ се западно от Угърчин. Там са построени административна сграда и четири типови къщи за работещите в стопанството.

   В Угърчин е докаран първият зърнокомбайн марка „Чепел”, управляван от Нешо Добревски.

   През 1952 г. ръководството на ТКЗС набелязва още мерки за отстраняване на допуснати слабости и подобряване на работата. Създават се няколко полевъдни и зеленчукови бригади, овцеферма, кравеферма и строителна група, която да изгражда  нови стопански сгради с оглед разширяване дейността на стопанството. От земята на кооператорите се оформят блокове, които да позволят  механизираното ѝ обработване, макар че към този момент машините са все още  малко. Ръчният труд на стотици кооператори и животинската тяга преобладават. При оформянето на блоковете се събарят и колиби. Тези процеси продължават и през следващите години.

   Всестранната потребителна кооперация се преименува в Селска потребителна кооперация - Селкооп. Започва производството на хляб в новопостроената фурна и на газирани напитки в национализирания цех на Кочо Илиев, разкрит е и пункт за изваряване на ракия.

1955 година

Открит е клон на Държавна спестовна каса -  единствената банка в България, която до 1990 г. обслужва населението.

Пътническите превози вече се извършват от държавната фирма ДАП. Поддържат се редовни автобусни линии до Ловеч, Плевен и София.

На 1 февруари общото събрание на ТКЗС одобрило решение за отпускане на парична и натурална помощ на 139 неработоспособни кооператори. Добрата реколта позволила и през следващата година да се отпусне помощ на 170 такива кооператори.

1956 година

   На 31 март общото събрание на ТКЗС одобрява приемането на още 1132 членове, като общият брой на кооператорите надхвърля 2000 души.

   Иван Пашов е първият притежател на личен автомобил в Угърчин - един трофеен „Опел Кадет” от войната.

   Читалищната дейност през този период е активна и е в областта на театралното, певческото, музикалното и танцовото изкуство.

1957 година

    Създадена е Машино-тракторна станция/МТС/ като държавна структура, която да помага на ТКЗС при обработката на земята. През следващите години започва насищането ѝ с техника, която все повече измества ръчния труд на полето. Изграждат се ремонтна работилница и хангари за машините, административна сграда, столова и зъболекарски кабинет. 30 години по-късно в МТС работят над 380 човека.

   Завършва изграждането на 20 километров водопровод от извора Топля край с. Голяма Желязна до Угърчин. Изкопните работи се извършват на ръка от всички трудоспособни угърчинци под строгия и безкомпромисен контрол на запасния фелдфебел Петко Йочев. За около 10 години след това приключва водоснабдяването на всички къщи в Угърчин.

1958 година

   На състоялото се на 8 февруари общо събрание на ТКЗС са приети нови 254 членове и с това се отчита, че са обхванати почти всички земеделски стопани от Угърчин. Така приключва един десетгодишен процес по трансформирането на частната земеделска собственост в кооперативна. Процес, който не минава гладко и безболезнено и дава своето сериозно отражение върху живота на хората в Угърчин през следващите години. ТКЗС става стопанин на 107 077 дка земя, 54 824 дка от която обработваема. Развиват се зърнопроизводство, овощарство, лозарство, зеленчукопроизводство. Към този момент в стопанството има 1 400 глави едър добитък и 6 500 овце, а основните средства възлизат на 2 800 000 лева. За членовете на стопанството е предвидено да им се предоставят по около 10 дка обработваема земя и ливади в близост до Угърчин за лично ползване, като могат да отглеждат и домашни животни - крави, биволи, овце, кози, прасета и кокошки за задоволяване на собствените им нужди от животинска продукция. Една част от колибите са съборени - тези които пречат на образуването на блоковете, а други остават и попадат в земите за лично ползване. Към този момент са изградени два стопански двора със зърноплощадки и складове в горния и долния край на Угърчин и няколко обора, но строителството на обори продължава, защото построените са недостатъчни. Изграждат се дърводелска и автотранспортна работилница. Увеличава се броят на притежаваните от стопанството товарни автомобили. Мелниците в Угърчин също минават към ТКЗС.

   Край Железния мост на река Каменица е построена сграда с гараж за противопожарен автомобил за разкритата противопожарна служба.

1959 година

   Извършено е ново административно-териториално деление на страната и Угърчин попада в новообразувания Ловешки окръг.

   Закрито е Държавното земеделско стопанство/ДЗС/ и принадлежащата му  6500 дка земя е предадена на ТКЗС.

   От 1 май 1959 г. до 30 август 1960 г. кмет на Угърчин е Петър Петков Ковачев.

1960 година 

   Към 1960 г. болницата в Угърчин разполага с 30 легла, хирургическо и родилно отделение и линейка „Шкода”. Отделно има поликлиника, където ежедневно се преглеждат хора, които имат здравословни оплаквания, детска консултация, зъболекарски кабинет за граждани и друг за ученици в средното училище.

   От 1 септември 1960 г. до 30 юни 1971 г. кмет на Угърчин е Гачо Даков Герганов.

   Три години след създаването си МТС разполага с 27 трактора от различни марки, няколко зърнокомбайна, 13 сенокосачки и друга техника, а ТКЗС  има 16 товарни камиона. Започнало е използването на изкуствени торове в земеделските работи и през 1960 г. са употребени 3000 тона.

   По-ниското заплащане на труда в ТКЗС и навлизането на все повече земеделската техника в земеделието, както и изграждането на много нови промишлени предприятия в градовете, предизвикват миграция от селата към градовете, основно на млади хора. Те запълват недостига от работна ръка в новите предприятия. Това поставя началото на една трайна тенденция за намаляване на населението и на Угърчин през следващите години и десетилетия.

ТЕКСТОВЕ ЗА СНИМКИТЕ

1. Първомайска манифестация в Угърчин - началото на 50-те години.

2. Първият зърнокомбайн - 1952 г.

3. По примера на Стойко Скачката, който завел бика си пред общината в началото на 50 те години и предложил на общинарите да го издоят, ако могат, за да си покрие наряда за мляко.

4. Общинската управа и кметът Лальо Богданов/третият отляво надясно/ - 1954 г.

5. Читалищният ансамбъл за народни песни на областен фестивал в гр. Плевен - 1956 г.

6. Вършитба през втората половина на 50-те години. На преден план механизаторът Стефан Бочевски, наричан Фото Америка, с децата си върху мотоциклет "Сакс".

7. В началото на 50-те "Марийка" на Атанас Коларов все още извършва пътнически превози, макар често да се поврежда.

8. Сбирка на литературния кръг "Друм" - 1957 г.

9. Учредителите на Машино-тракторната станция - 1957 г.

   При изготвянето на този материал са използвани книгите „История на Угърчин” от Марин Мяшков, „Книга за Угърчин и Присадашкия род” от Стоян Присадашки, пълният текст на книгата „Из миналото на Угърчин” от Георги и Петко Радоеви и притурката на в. „Стремление” от 2005 г. „520 години с името Угърчин”.