КЪРДЖАЛИИ И ПАНЧООЛУ

Важни събития от историята на Угърчин - част 4

   След 1790 г. и в угърчинкото землище започнали да нахлуват кърджалийски шайки и да грабят и подлагат на тормоз местното население. На този тормоз били подложени не само българите, но и турците в района. В продължение на 2-3 години угърчинци се криели от набезите на разбойниците из горите около Угърчин. Тук потърсили убежище и хора от съседни села. Хранели се с каквото намерят, но гладът бил постоянен техен спътник. Добитъкът се пръснал, а една част от него била изклана от разбойниците. Хора от долния край на Угърчин се изселили в местността Труфек и там си направили примитивни къщи копаници. На това място те останали 3-4 години.
   За да въведе известен ред и запази мирното население от набезите на шайките султанът наредил във всяка кааза/област/ населението да избира  аянин - управител на каазата, в ръцете на който е била съсредоточена административна и военна власт. Малко преди 1800 г. за аянин на Ловчанската кааза бил избран Панчо-олу/в превод - син на Панчо/. Той бил етнически сърбин, приел исляма. Бил доведен в Ловеч от Сърбия още като дете от местен  големец и отгледан тук. За избора си Панчоолу получил силна подкрепа от помашките села.
   Панчоолу бил умен и физически силен, изглеждал внушително. Не минало много време и усещайки, че централната власт е слаба, по примера на други паши и аяни, станал самозванец и спрял да внася събраните данъци в хазната. Заграбил много имоти, воденици по Осъм, Вит и Панега, завъдил и доста добитък, а хората от селата му работели ангария /безплатно/. В Ловеч имал големи постройки, изградени с особен вкус, а към Гозница и чифлик.

   Панчоолу харесал угърчинския район и наредил в Угърчин да му построят конак - внушителна постройка с кула, върху която имало фигури на гълъби и чардак от дебели греди. Лятно време обичал да дохожда тук. Сядал на високия чардак, облечен в дълга бяла дреха, пиел кафе и пушел тютюн с наргиле, водейки духовити разговори с угърчинци.
   Междувременно на местността Бели камък му засадили 20 дка лозе, оградено с висок плет. Угърчинци работели ангария не само на това лозе, но и на нивите му, събирали сено за многобройния му добитък, който бил отглеждан в местността Гущера и за голямата биволска черда в Угърчин. Освен това от населението събирал и доста тежки данъци.  По тази причина някои хора се изселили от Угърчин и заедно с изселници от Торос, Брестница и Батулци  поставили началото на с. Ракита. Вероятно  по това време  са се изселилии семейства от Патаринския род и в с. Радовене, Врачанско.
   В същото време Панчоолу организирал отряди за самоотбрана от помаци, българи и турци, с които попречил на кърджалиите да нахлуват по нашите земи и така в периода на неговото управление опазил района от кърджалийските набези. През февруари 1800 г. той успешно отблъснал едно нападение на  друг  известен самозванец - видинският паша Пазвантоглу, който искал да превземе Ловеч и да събира данъците на каазата. В сблъсъка участвали по няколко хиляди души от двете страни.
   Панчоолу няколко пъти се помирявал със султана, добивал прошка за непокорството си и давал дума, че ще бъде верен на централната власт, Но той се отметнал от тези си обещания, когато властта започнала реформи, които по същество отменяли крепостничеството на селяните. Той бил против тези реформи. Това станало малко преди Руско-турската война от 1810-1812 г. Междувременно властта на султана укрепнала и били пратени войски да усмирят непокорните паши и аяни. Султанските войници влезли без особена съпротива и в Ловеч. А на Панчоолу съобщили, че султанът го вика в Цариград. Панчоолу знаел какво го очаква там и затова вечерта преди да замине погълнал отрова. На сутринта го намерили мъртъв в леглото. Малко преди това да се случи той идвал в Угърчин, казал, че го викат в Цариград да го съдят и едва ли ще се върне жив. Взел си сбогом с някои угърчинци, които познавал и дал по една жълтица на 60-те си ратаи... След смъртта му конакът в Угърчин бил разрушен, а имотите и добитъкът му - разграбени. Останал само един геран, който дълги години след това бил ползван от угърчинци.
  Така приключило Панчовото управление по нашите земи, продължило около 10 години. То е оставило трайна следа в историята на Угърчин и в паметта на угърчинци чиито спомени е записал Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището от 1936 г.

Борислав ПАТАРИНСКИ
Следва продължение.

Текстове към снимките:
- Това е улица "Васил Левски" в Угърчин. На мястото на къщите в средата на снимката трябва да се е намирал конакът на Панчоолу.
- Угърчинска къща от средата на XIX век - снимка от юбилейния сборник на читалището.
- Една от малкото запазени стари къщи в Угърчин/на ул. "Христо Боотев"/, която вероятно е строена още преди Освобождението.

НОВОТО ЗАСЕЛВАНЕ - ХАЙДУШКОТО СЕЛО УГЪРЧИН

Важни събития в историята на Угърчин - част 3

Един от периодите в историята на Угърчин, и то немалък, за който няма почти никаква информация, е времето от края на XVI до края на XVIII век. С не по-малка сила това важи разбира се и за периода XV - XVI век, но за това вече стана дума в предишната публикация. А тук ще разкажем за новото заселване на Угърчин през XVII и XVIII век. Наш основен източник  отново е написаното от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. и притурката на в. "Стремление" от 2005 година.

И на днешната сателитна карта на землището на Угърчин се виждат немалко гори.

През 1485 г. жителите на Угърчин са били пазачи на проход на важен път от Търново и Ловеч за Видин и София. Но през следващите векове изглежда нещата се променят и Угърчин остава встрани от главните пътища. Районът около Угърчин е бил слабо населен, имало е пасища, но една огромна част е била покрита с гори. И още в ония времена се оформя едно доста голямо землище, обхващащо територия до 10 км около Угърчин. Днес то продължава да е голямо - 135 000 дка. Тази територия и най-вече самият Угърчин, стават притегателно място за заселване на много непокорни на турската власт хора. През XVII - XVIII век тук се заселват хора, станали родоначалници на немалко от днешните угърчински родове. Освен няколкото най-стари родове - Пиянковски, Пашовски,Ичовски, Кележовски, Топузовски и Вълковски, които днес са на около 400 - 450 години, немалко от другите 184 родове в Угъчин са на около 250 - 300 години. Мнозина от родоначалниците на тези родове са непокорни българи, избягали от родните си места, след като са отмъстили на турци за поругана чест или непосилни данъци. Повечето от тях са от съседни балкански села, но има и от по-далечни места - от Южна България и дори от Македония.

Родоначалникът на Шойковския род Стойчо дошъл от с. Реселец, след като убил турчин, който се погаврил с честта на сестра му. Двама братя от с. Голяма Желязна убиват турчин, който им отнел воденицата, бягат в Угърчин и стават родоначалници на Джабарския род. Поп Стойко от с. Рибен убива турчин за защита на честта и живота си, избягал в Угърчин и става родоначалник на Папазовския род , от който произлизат после Кисовци, Крушовци, Луловци и др. Петко от с. Ломец убил турчин, след като се е погаврил с дъщеря му, заселва се в Угърчин и е родоначалник на Патаринския род. Друг жител на с. Ломец Съботин слага началото на Съботинчовския род, от който се разклоняват Дочовци, Гергановци, Вълковци, Йовински, Сираковци и др. Добри от Карловско убива турчин беглигчия, заселва се в Угърчин и е родоначалник на Коевския род. Тодор от Охрид бяга от отмъщение на албанци и се заселва в Троян, а единият от синовете му Цоко се установява в Угърчин - те слагат началото на Балевския род. Македонецът Краю, след като защитава семейната чест, бяга от родната си земя, зеселва се в Угърчин и е родоначалник на Голийковския род. Друг подгонен от турците македонец Богдан е родоначалник на Богдоновския род. От Македония са и родоначалниците на Пеловския и Щрегарския род. Родоначалниците на Кулинския род Георги и Петко дошли от с. Костенец, Софийско, а на Бамбовския род от Якоруда. Родоначалникът на Гечевския род Гечо бяга от колиби край Габрово...

В читалището ни има уникална изложба на  родословни дървета на родовете на Угърчин.

Това са само част от хората, заселили се в Угърчин преди 250 - 300 години и станали родоначалници на много от родовете тук. Хора непокорни и свободолюбиви заради които наричали Угърчин хайдушко село. Но не защото е свърталище на разбойници, а защото е приютил хора, които не са търпели турчин да беснее над бащино им огнище, както пише Ботев. Отдалечеността на Угърчин от главните пътища, неизбродимите гори в района и това, че турското правосъдие тогава не е преследвало хора, ако те напуснат родните си места, е благоприятствало той да се превърне в притегателно място за тези хора. При тези обстоятелства, след почти пълното му изчезване в края на XVI век, за около 200 години Угърчин се превръща в едно от големите села в района, а през 1880 г. вече наброява 3316 жители.

Може би заради откъснатостта му от главните пътища, а и заради непокорното му население, Угърчин е подминат от опит да бъде ислямизирано населението му, както се случва с други съседни села по това време. Отделно османската власт заселва в района турци юруци. Така възниква и турското селище Махала Угърчин на около 10 км северно от Угърчин, което просъществува до Освобождението,

След 1790 г. централната власт  в Османската империя отслабва. Предприемат се някои реформи, но започват и междуособни борби, които оставят еничарския корпус на собствената му съдба. Еничарите престават да бъдат една от главните опори на властта и тогава те се обръщат срещу самата нея. Еничарите формират разбойнически шайки, към които се присъединяват всякакви други хора. Пръскат се по села и градове. Грабежите, плячкосването и насилието стават основно тяхно занимание, от което най-много страдат обикновените хора. Настъпва така нареченото кърджалийско време, продължило близо 25 години. Но какво се е случило по това време в Угърчин ще разберете в следващата част. 
(Следва продължение.) 

ИЗСЕЛВАНЕТО В РУМЪНИЯ 1596 г.

Важни събития в историята на Угърчин, част 2

Румънки в национални носии, картичка от от Добруджанския фронт, 1917г.

Повече от век след появата на Угърчин  в турските данъчни документи през 1485 г. няма никаква информация какво се е случвало тук. Най-старите запазени спомени, записани от Никола Русковски, са за изселването на угърчинци в Румъния през 1596 г. След нахлуванията по нашите земи през 1595 - 96 г.  на румънския воевода Михаил Витяз с неговата войска и опитите да се вдигне въстание от Варна до Търново и Плевен, турската власт предприема репресии срещу местното население. От 50 до 60 хиляди българи се изселват в Румъния, бягайки от репресиите и от наложените им преди това тежки данъци. Русковски е записал разкази на стари угърчинци, предавани от поколение на поколение, че  сред изселилите се са били и хората от Угърчин, Каменица, Орешене, Садовец и други околни села. Предполага се, че по това време са изчезнали и други близки до Угърчин села, като Батово и Каяджикбунар, макар за това да не пише в юбилейния сборник. Но името на Батово излиза в описа на Никополския санджак от 1485 г. , а по-късно изчезва. Каменица, Батово и Каяджикбунар са били най близките до Угърчин села преди да изчезнат при упоменатото по-горе изселване или по-късно. Те са отстоели на около 7-8 км от Угърчин. Каменица се е намирало след местността Пъшковото, близо до сегашното шосе за Ловеч. Батово е било в сегашната местност Батово, на границата между землищата на Угърчин и Дерманци, а Каяджикбунар се предполага, че е било около Камен кладенец, край сегашното шосе за Сопот.

Артилеристи от батареята на подпоручик Печо В. Райновски от Угърчин на Добруджанския фронт, 1917 г.

Разказът за изселването на угърчинци в Румъния и възникването на село там със същото име, е подкрепен косвено от съвременници на Никола Русковски. Угърчинецът Радю Колев Кюсето, който няколко години живял в Букурещ и се занимавал с бозаджилък, разказвал, че е разговарял със стари хора българи, заселили се отдавна в Румъния. От тях научил, че във Влашко има село Угърчин с българско население, език, носия и обичаи и хората му дошли от с. Угърчин в България. Друг угърчинец - Стоян Петков Присадашки по време на Първата световна война бил войник на Добруджанския  фронт. Настъпвайки в Румъния,  на два дни път пеш от Букурещ, през една лятна вечер спрели да пренощуват край пътя и с войниците от неговото подразделение напалили огън. Не след дълго при тях спрял обоз. Когато започнали да се разпитват кой от къде е и Стоян Присадашки казал, че е от Угърчин, войниците от обоза възкликнали, че преди два дни нощували в село с името Угърчин. То се намирало на север от Букурещ.

Иван Велков в книгата си "Стари селища и градища по долината на р. Вит" пише на стр. 35, 43 и 45 за преселването на Орешене и Садовец в Румъния, северно от Букурещ, някъде около румънския град Търговище, като подчертава: "От тези места са станали най-големите преселвания във Влашко след второто несполучливо нахлуване на Михаил Витяз през 1596 г.". Предполага се, че и Угърчин е споделил тази съдба...

Всичките тези предания за изселването на Угърчин сигурно не са  измислица и те се потвърждават от разказите на угърчинци, пребивавали много по-късно в Румъния. Но дали изселването се е случило точно през 1596 г. или по-късно е открит въпрос. Защото  през 1605 г., девет години по-късно,Угърчин фигурира в турските данъчни регистри като населено място, което е тимар/пожизнено владение/ на някой си Ахмед и в което живеят 70-80 семейства. Селото давало приход 6000 акчета. Това подсказва, че ако е имало изселване, то не е било толкова масово, че Угърчин да изчезне завинаги от географската карта. Някои хора или семейства вероятно са останали и към тях може би са се присъединили и такива от изчезналите села Каменица, Батово и Каяджикбунар. В подкрепа на тази версия е и разказът на дядо Христо Вълов Пиянковски, че някои от тръгналите да се  изселват в Румъния угърчинци са се върнали, тъй като не могли да минат Дунав заедно с добитъка си. Един от тях бил Степан от Пиянковския род. Този род и родът Тошовци, който сега не съществува, са едни от най старите родове на Угърчин, съществували още преди изселването, а името Ичо, което е типично угърчинско, също е много старо.

Картичка от Браила, Румъния, изпратена от Добруджанския фронт до дома в София на 22.02.1917г. от Ал. Дунгаров, фелдфебел- знаменосец на 42 пехотен полк от Желязната шопска дивизия

Остава разбира се и вероятността изселването да не е станало през 1596 г. , а по-късно, защото в много малки периоди от многовековното робство угърчинци са живели относително спокойно като рая и е имало още много поводи да напуснат родната си земя, заради теглото, което е било тяхно ежедневие. Освен голямото изселване, за което ставаше дума дотук,  отделни изселвания е имало и по-късно през робството. Угърчинци от рода Бочовци са едни от основателите на с. Смоляновци в област Монтана преди повече от 200 години. Други угърчински изселници са сред основателите на селата Ракита и Драгана в средата на XIX век.

В центъра на Угърчин, в двора на дома за стари хора има два огромни вековни дъба. Може би те и изворът на чешмата в центъра, около който преди 550 години е възникнал днешният Угърчин, са останали единствените свидетели на случилото се в онези тъмни векове. Но за съжаление те не могат да говорят.

А какво е станало с другия Угърчин - в Румъния, дали все още съществува това село и под това име? По.вероятно не. След толкова поколения може би вече никой там не пази спомена за  Угърчин в България, а селото, ако го има, вероятно носи друго име, защото на днешната карта на Румъния не излиза населено място с такова име.

Вековните дъбове в двора на дома за стари хора в Угърчин.
Борислав ПАТАРИНСКИ