ПО БОЙНИТЕ ПОЛЕТА НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Пътуване под горния наслов осъществи група от 70 троянци в периода 18-21 април в Република Северна Македония. Заедно с тях за пореден път бяха двама представители на Угърчин - Борислав Патарински и Колю Терзиев.

Страцин - разказва полк. Павлевски.
 
Първата спирка на групата е край Страцин. Място, напоено с кръв и увенчано с войнска слава. Тук през октомври и ноември 1944 г. по време на Втората световна война се водят ожесточени и кръвопролитни сражения на българската армия с войските на нацистка Германия, които отбраняват подстъпите към долината на река Вардар. Нашата армия трябва да предотврати отстъплението на немската група армии «Е» от Гърция към Централна Европа. За всичко това увлекателно и подробно разказва полковник от резерва Иван Павлевски. Гледайки силно пресечената местност, където безпорядъчно се редуват хълмове и долчини, си даваме сметка, че бляскавата победа е постигната благодарение на безумната храброст и великата саможертва на българския войник.

След това спираме в центъра на Скопие, нагледно пособие на тема «Не правете като тях, за да не ставате за смях». Още със слизането от автобуса пред очите ни изскача гора от  кичозни паметници, скулптури, арки, колони, фонтани и дори … галеони. Последните ми напомнят за презастроеното ни Черноморие и може би са своеобразно доказателство, че македонците са чисти българи.

Разполагаме само с два часа, колкото да пием по кафе и да разгледаме нещо наистина стойностно, например, църквата «Възнесение господне» («Свети Спас»). Днешният си вид -  полувкопана, да не дразни окото на поробителя, църквата придобива в XIX век, но в зидовете и има вградени части от по-стара сграда от XIV век. Впечатляващ е иконостасът на църквата, уникално произведение на дърворезбарското изкуство. Гледам го и си мисля, че няма нищо по-съвършено от човешката ръка, но техническият прогрес по-скоро убива, отколкото развива това съвършенство. В двора на «Свети Спас» в каменен саркофаг са посмъртните останки на българския революционер Гоце Делчев, подарени на Югославия от българската комунистическа власт през 1946 г.

След обед вече сме в Охрид, столица на Първата българската държава по времето на цар Самуил. Умората от нощния преход не ни пречи след настаняването в хотела да се разходим из града, да побродим по зидовете на възстановената Самуилова крепост, да разгледаме античния амфитеатър, да се полюбуваме отвисоко на Охридското езеро и града, да посетим възобновената църква «Свети Климент и Пантелеймон» и да се поклоним пред намиращите се в нея мощи на Свети Климент Охридски.

На другия ден се отправяме към Дойран през Битоля. Малко преди да я достигнем, по предложение на полковник Павлевски, отбиваме вдясно, за да посетим селцето Цапари. Тук му е мястото да отбележим, че македонските села, които виждаме от прозорците на автобуса, са красиви и подредени, а къщите в тях- нови (в по-голямата си част) и безупречно поддържани. Цапари е разположено в полите на Баба планина. Към него води тесен криволичещ път. Тук срещаме и не чак толкова поддържани, а тук-там и изоставени къщи. Автобусът паркира пред малко магазинче в центъра на селото. От него излизат трима мъже и ни обясняват, че навремето на Цапари са му казвали «малката София».

По техни указания тръгваме към църквата «Св. Георги», осветена през юли 1888 г. и добре поддържана до ден днешен. В двора и, тревата на който е ниско окосена, се намира единственото запазено в съвременна Македония българско офицерско гробище от времето на Първата световна война. Седем гроба, четири зад и три встрани от църквата, напомнят за героизма на предците ни преди сто години.
Малко след края на селото се намира възстановено гробище на загинали през Първата световна война български офицери, подофицери и войници от 15-ти пехотен Ломски полк и 3-ти пехотен Бдински полк. Върху каменна плоча е изписано: «Това военно българско гробище се възстанови по инициатива на Лука Станчев и с благородното съдействие на: Свободни мъже, «Пловдивски граждански клуб», фондация «Пловдивско възраждане», Министерство на отбраната и Дипломатическите представителства на България. 2005 г. 2007 г. 2014 г.». Шест редици с по петнадесетина еднотипни безименни кръста, но всъщност тук са погребани 214 войници и офицери. Имената им са изписани на каменни плочи, закрепени върху оградата на гробището. С едноминутно мълчание и падане на колене почитаме паметта на героите.

Следващата ни спирка е в Църничане, на 11 км от Стар Дойран. Целта е да посетим изоставеното военно гробище на 9-ти артилерийски полк (базиран в Севлиево), в което са погребани загинали войни от ловешкия край. Гробището е открито от Христо Данов и Ангел Стойков през 2004 г. За изминалите петнадесет години то е обрасло още повече. По-лошо е, че през последните няколко години гробовете са поругани от вандали. Отчупени са части от кръстовете, други са съборени на земята. Това много ни разстройва. Парадоксът е, че най-запазени са най-обраслите гробове. Сред тях - гроб №41 на младши подофицер Вачо Иванов Хаджийски, 1-ва батарея на 9-ти артилерийски полк, от с. Бели Осъм, Троянска околия, убит за Отечеството край Дойранското езеро на 30 август 1916 г. Друг запазен гроб е на Йото Радоев Мичовски от Угърчин, канонир от 4-та батарея на 9-ти артилерийски полк, убит на 18 април 1917 г.

Пристигаме в Стар Дойран малко след 18 часа. Звъним на градоначалника и го молим за среща. Въпреки че работното му време е изтекло, а страната е в кампания за президентски избори, той се съгласява. Изчакваме го двадесетина минути да пристигне от с. Фурка, където е къщата му. Младият, интелигентен и усмихнат г-н Анго Ангов ни кани в кабинета си. На видно място е иконата на «Св. Илия», която му донесохме миналата есен като подарък от проф. Иван Гаврилов. Този път професорът му е изпратил копие от карта на региона на Кукуш, в който попада и Дойран. Картата е издадена през 1904 г. и е запазена от цариградските българи. Връчваме му и подаръци от кмета на Община Троян, а полковник Павлевски му подарява книгата си «58-ми, забравеният героичен полк 1915-1918 г.».

Дипломатично му разказваме за проблемите, свързани с опазване на паметта за нашите прадеди. Г-н Ангов ни уведомява, че е изпълнил даденото през септември обещание - постаментът за паметника на полковник Каварналиев е готов.
На третия ден сутринта, както обикновено, се отправяме към Кала тепе. Води ни Тотьо Ангелов. Той е подбрал най-късия път с дължина около 3,5 км и изходен пункт църквата «Св. Илия», като едновременно маркира маршрута. Пред командния пункт на полковник Пано Маринов г-н Павлевски ни разказва за героизма на 34-ти пехотен Троянски полк от идването му на позициите, до отстъплението му по вина на тогавашните политици. С едноминутно мълчание и падане на колене почитаме паметта на дедите си. След това слушаме химна на 34-ти пехотен Троянски полк. Правим си традиционната снимка с развети знамена на България и Троян на фона на Дойранското езеро. Спускаме се към Фердинандовата чешма, пред която поднасяме венец на признателност към загиналите герои от името на Община Троян. С печена сланинка и изстудена ракия поменаваме прадедите си.

В последния ден, тръгвайки за Троян, спираме на мястото, където е бил паметникът на полковник Каварналиев. Кметът на Дойран си е свършил отлично работата. Към възвишението води нов път, покрит с чакъл. В подножието му е направен паркинг. Постаментът е отлят, а пространството покрай него оформено. Готова е оградата. Поставени са 5-те кръста на неизвестни войници от 58-ми пехотен полк на 9-та Плевенска дивизия, направени от проф. Божидар Димитров и докарани от троянци преди десетина години. Браво, г-н Ангов!
И накрая - за времето. Случихме с него, не ни валя дъжд, имаше много слънчеви часове, но като цяло пролетта е по-студена от обичайното. Споделяме това свое наблюдение с домакините.
- Нормално е! Вече сме Северна Македония. - отговарят ни те.

Васил Радойчевски
Страцин - Скопие - Битоля - Дойран - Троян
18-21 април 2019 г.

* Оцелелият паметник на канонир Йото Радоев Мичовски от Угърчин в трънака край с. Црничани

* Пред командния бункер "Дяволското око" на 34-ти Троянски пехотен полк.

* Същият войнишки паметник в същия трънак край с. Цричани днес.

* Общият войнишки паметник край с. Црничани - 2014 г. /сн. Станимир Няголов/

* Венец от Троян на чешмата паметник на Кала Тепе.

* На войнишкото гробище в с. Цапарево

ЮБИЛЕЕН КОНЦЕРТ, ТЕАТЪР НА СЕНКИТЕ И РИТУАЛЕН ТАНЦ НА ПЛОЩАДА

Читалищна хроника

Това заглавие загатва за част от културните събития в Угърчин от началото на годината, в които читалището ни имаше водеща роля. Но то не изчерпва всички изяви, в които взехме участие като организатор или съорганизатор през този период.  По-надолу накратко ще разкажем за най-важните от тях.

Всичко започна със снежния Йордановден и ритуалното вадене на кръста от водите на река Каменица на 6 януари.. След като десетина момчета се хвърлиха в ледената вода и един от тях извади кръста, танцьорите ни изиграха няколко танца върху снега, като привлякоха и част от насъбралите се над 200 граждани.
На 14 февруари на празника Трифон Зарезан, отново танцьорите, на площада пред общината  изпълниха танц с ритуални елементи, преди самото зарязване на лозите. Публиката  хареса изпълнението с одобрителни аплодисменти.
На 19 февруари съвместно с Общината и сдружението на пенсионера "Цвятко Благоев" отбелязахме с прожекция на филм и поднасяне на цветя пред паметната плоча 146 години от гибелта на Васил Левски.
Баба Марта, с помощта на малките Пижо и  Пенда, раздаде над 150 мартеници на 1 март. Освен  Общината и Дома за стари хора, тя обиколи традиционно и други места, но включи в маршрута си и стана на механизаторите в края на Угърчин, където край огромен трактор малките Пижо и Пенда закичиха с мартеници няколко трактористи.

 

 

На 2 март Националният ни празник в Угърчин беше отбелязан по нетрадиционен начин в читалищния салон с рецитал и рок песни по текстове на Вазов, придружени със сцени, изпълнени в стила на театъра на сенките от танцьорите ни. После на площада под звуците на химна беше издигнато националното знаме и бяха поднесени цветя пред паметника, където са изписани имената на нашите опълченци.
На 3 март вечерта  танцьорите ни представиха своя програма в с. Борима, посветена на Националния празник.
А на 19 март в Троян беше показан филмът "Песента на генерала", посветен на генерал Радой Сираков.
Може би най-значимото събитие от тази тримесечна хроника, в което читалището ни взе сериозно участие, беше пролетният празник "Светиите" на 22 март. Тази година се навършиха 90 години от началото му, поставено от угърчинските учители. През деня беше представена традиционната програма от изпълнения на състави от читалищата на общината, училищата и детската градина. Нашето читалище се представи с детска сценка. А вечерта от 17.30 ч. в едно от фоайетата беше открита фотоизложба със 130 снимки от празника, основно от 60-те и 70-те години на ХХ век. На откриването се събраха над 50 човека. Мнозина останаха изненадани, че тези снимки съществуват,а някои дори видяха себе си или свои познати на тях.

Но най-важната част на празника беше накрая. След откриването на изложбата последва юбилеен концерт. В него взеха участие 40 танцьори от танцов ансамбъл "Фаворит" и 26 певци и музиканти от Националното училище за фолклорни изкуства в Широка Лъка. Час и половина се редуваха танцови, певчески и музикални изпълнения. За пръв път пред угърчинската публика бяха представени девет танца наведнъж от нашите танцьори, някои от които за първи път. И всичките подготвени от танцовия ръководител Михаил Денев. Динамични и трудни за изпълнение, но интересни за гледане. Най-дългият от тях, "Пролетни игри", продължи 12 минути и в него се включиха от най-малките до най-големите танцьори. А между танците излизаха музикантите и певците от училището в Широка Лъка. Два кавала, две гайди, четири гъдулки, четири тамбури, контрабас, тъпан и... още толкова певци. И сред тях угърчинката Невена Джахова. Пя песни, но свиреше и на кавал, когато не пееше. А директорката на училището Стоянка Тенова, седнала на един стол близо до сцената, наблюдаваше своите възпитаници, диригента им и правеше снимки, които по-късно се появиха на сайта на училището.
Улисани в подготовката на тези празници, не забелязахме как пролетта дойде, с нея и щъркелите, а джанките дори прецъфнаха. След 20 дни е Цветница и лазарките ни вече се готвят да лазаруват. Но за това ще ви разкажем в следващата хроника. А колкото до настоящата - тя бе написана на 1 април, но в нея няма нищо измислено.

 

 

 

СНИМКИ: Петя КЪРДЖОВА и Борислав ПАТАРИНСКИ

ПОЗНА ЛИ КОЙ БЕШЕ СИМПАТИЧНИЯТ РУС КАЛУГЕР?

Дирите на Левски в Угърчин

 

С такъв въпрос се обръща Петко поп Георгиев към сина си Радой, след срещата им с двама млади калугери на път за църквата  в Угърчин. Синът с голямо удивление разбира, че това бил самият Левски. Навсякъде гонен и навсякъде приет, както е писал поетът. Така било и в Угърчин в ония години. За това разказват братята Георги и Петко Радоеви в книгата "Из миналото на Угърчин". Те са внуци на поп Петко и синове на същия този Радой, който е имал щастието да се срещне с Левски. 

По-надолу ще поместим буквалният текст от нередактирания първоначален вариант на  книгата на братя Радоеви, който се пази в читалището.
 

Угърчин, в миналото най-голямото село в Ловчанска околия, взел активно участие  в освободителното движение. Населението му се намирало изцяло под влиянието на революционните идеи на Левски. 

Самият Дякон идвал нееднократно  в Угърчин, като е правил опити да се свърже с по-просветени и доверени хора и с тях да основе революционен комитет. Обаче раболепно подчинени на турската власт угърчински чорбаджии били против включването на угърчинските патриоти в революционното движение.
 

Синът на Петко поп Георгиев - Радой поп Петков разказваше, че една сутрин, отивайки с баща си на черква, срещнали двама млади калугери, облечени с дълги раса, които излизали от портата на Миховския поп. Те се спрели, ръкували се най-учтиво и тръгнали заедно за църквата. Калугерите преседели няколко дни в селото, срещали се и говорили с хората и след това си заминали. Чак тогава дядо поп Петко попитал сина си: "Позна ли кой беше стройният, симпатичен рус калугер? Това беше самият Левски."- добавил той на удивения си син.
 

Васил Левски е идвал и друг път в Угърчин. Влизал е във връзка с по-събудените селяни и с даскал Минко, който ревностно разпространявал революционните му идеи и ги проповядвал  сред учениците си и населението. Заради това по-късно угърчинските чорбаджии го изгонват от селото. Даскал Иван Тодоров от Троян, който учителствал четири години в селота, също бил по всяка вероятност във връзка с Левски, защото бил заподозрян и преследван от турците, а малко преди Освобождението - убит от тях при Бальовското езеро.
 

В романа "За свободата" от Стефан Дичев на стр. 419 е писано за Угърчин следното: "В село Угърчин нарочен комитетски куриер бе намерил  Левски да му предаде писмо от председателя на Ловчанския комитет. Поп Кръстю пишеше, че в града бил дошъл Димитър Общи по бърза, важна работа..."
 

През 2014 г. ви запознахме с разказа на единия от братята Радоеви, Георги, поместен в бр. 4 на в. "Друм" от 1976 г., където също се разказва за пребиваването на Левски в Угърчин. Там са дадени допълнителни подробности за това, че Левски е пял на литургията в църквата, за опита в къщата на Пено Патарински да се основе революционен комитет и др., които отсъстват от цитирания по-горе текст от книгата на братята. Но пък има някои подробности, които в другия текст ги няма. 

Два разказа  от едни и същи хора за едно и също събитие. Те не си противоречат, по-скоро взаимно се допълват. Затова публикувахме този материал сега, за да изградим една по-детайлна картина за пребиваването на най-великия българин в Угърчин.

На снимките:

Левски - худ. Мариан Маринов
И тази година бяха поднесени цветя на паметната плоча за пребивавенето на Левски в Угърчин. - сн. Петя Кърджова