МИНА МЕСЕЦ, МИНА ДВА

 След като в началото на март коронавирусът накъкли едва ли не целия свят и всички трябваше да се затворим по домовете си под  домашен арест, животът в читалището ни замря, както и на много други места. Но мина месец, мина два и се видя, че вирусът не е по-опасен от много други негови предшественици и ще трябва да се научим да живеем с него докато не се намери средство, което да го унищожава. 

   Макар и при спазване на противоепидемични мерки, от юни читалището ни възобнови дейността си що се отнася до библиотеката и танцовия ансамбъл. Танцьорите отново започнаха да се събират на репетиции, но нещо  важно им липсваше - участието във фестивали, съвместните пътувания, които бяха единствената награда за труда им. Затова ръководството предложи на танцьорите да се присъединят към една инициатива на ансамбъл "Мизия" от Плевен и танцова формация "Пъргавелче" от гр. Шумен да прекарат заедно няколко дни в началото на септември на брега на морето в Балчик. Ще спрем до тук с думите и ще дадем по-надолу възможност на снимките да разкажат останалото.

Снимки: Цветина Бамбова и Борислав Патарински

ЛЕВСКИ ОТСЯДА В КЪЩАТА НА ПОП МИХАЛ ВОЙНИКОВСКИ

 Важни събития в историята на Угърчин - 8

   В "Епопея на забравените" за бурните години на национално - освободителната борба Иван Вазов казва : "Народът порасте на няколко века"... Времена, неразривно свързани с името и делото на Васил Левски - Апостола на свободата.

   Не са много източниците, от които черпим информация за пребиваването на Левски в Угърчин. Но те изглеждат достатъчно достоверни. Това са основно спомените на двамата свещеници Петко поп Георгиев и Михал Войниковски, при които е отсядал Левски, когато е идвал в Угърчин. Спомените са достигнали до нас чрез техните внуци Георги Радоев и Иван Войников. Но тъй като и те вече не са живи, до записаното от Георги Радоев достигаме благодарение на това, че в читалището се намира пълния текст на книгата му "Из миналото на Угърчин" и течението на вестник "Друм"от 70-те и 80-те години на ХХ век, а записаното от учителя и общественика Иван Войников ни предостави неговият роднина писателят и режисьорът Павел Павлов.

   Георги Радоев  описва във в. "Друм" от 28.02.1976 г. разказаното от дядо му Петко поп Георгиев за идването на Левски в Угърчин и опита му да изгради революционен комитет.

   Било преди Петковден, не се споменава годината.  Двама калугери дошли на коне в Угърчин и казали, че идват от Троянския манастир да събират помощи. Настанили ги  в къщата на поп Михал Войниковски. И там, в присъствието и на  Петко поп Георгиев, единият от калугерите им казал, че е Васил Левски и истинската му цел е да основе революционен комитет в Угърчин. Двамата свещеници откликнали с готовност на предложението на Левски и се уговорили вечерта в къщата на Пеньо Патарински в края на Угърчин да поканят някои по-важни хора от селото, където да се учреди комитетът. Всичко се случило според уговорката, но на срещата двама долнокрайски чорбаджии се противопоставили на изграждането на комитета, опасявайки се от репресии на турците, станали и си тръгнали. Така те провалили изграждането на комитета. Левски обещал да дойде повторно и да изгради комитет, но не с такива "страхливи кръчмари". На следващия ден, на Петковден, Левски пял великолепно на литургията в църквата, но само двамата свещеници знаели кой е той. Угърчинци останали възхитени от русия калугер. 

   В спомените на поп Михал Войниковски, записани от учителя Иван Войников, е описана още една сцена от същия Петковден. След литургията при двамата свещеници и калугерите дотърчал беят и започнал да се оплаква на поп Михал от сина му, който набил едно турче. Поп Михал се завайкал, че и него самия бие, но че ще му даде разбере на този побойник. Почерпили бея едно кафе и той си тръгнал. Левски и другият калугер едва сдържали усмивките си при разигралата се сценка, но останали сериозни, като същински божии служители. Иван Войников неведнъж разказвал тази история, като изрично е подчертавал, че Дякона е нощувал в къщата на дядо му. В тези спомени е записано, че годината е 1872 г. Така е отбелязано и на паметната плоча, на мястото, където е била църквата, в която е служил Левски. Но Пламен Мяшков от Историческия музей в Ловеч счита, че годината не е тази, защото няма как Левски по това време на 1872 г. да е бил в Угърчин.

Снимка на центъра на Угърчин от 1940 г., на която се вижда и къщата/посочена със стрелката/ на свещеник Петко поп Георгиев, където неведнъж е отсядал Апостола.

  В приложението към книгата "Рой Пищова" авторът Петко Еков, един от наследниците на свещеник Петко поп Георгиев, пише, че Левски неведнъж е бил в Угърчин и е отсядал или в къщата на свещеника, или у друг доверен човек при когото поп Петко го е водил. В потвърждение на това, можем да посочим, че в романа "За свободата" от Стефан Дичев  има пасаж на стр. 419, в който  пише, че нарочен куриер е намерил Левски в Угърчин и му е предал писмо от поп Кръстьо. Освен това и в пълния текст на книгата "Из миналото на Угърчин" също пише, че Апостола неведнъж е бил в Угърчин. Иван Войников  разказвал, че Левски е имал среща и с бояджията Райко Горански, който се преселил от Тетевен в Угърчин и заедно със синовете си Христо и Аврам, отворили дюкян и боядисвали прежди. Под прикритието на на тази дейност те произвеждали патрони, с които снабдявали околните революционни комитети. Даскал Минко, а след него и даскал Иван Тодоров, и двамата от Троян, също се предполага, че са имали срещи с Левски в Угърчин. Кольо  Шапков пък разказва за среща в къщата на Владовци, на която, освен Левски, е бил и Димитър Пъшков, от когото по-късно Шапков вероятно научава за тази среща. Марин Кръстев в книгата "Дерманци. Бележки по историческото минало" пише, че при последното минаване на Левски през Дерманци дядо Стоян Тетевенски го изпроводил до угърчинското землище. Скоро след това Апостола бил заловен при Къкринското ханче.

   Левски и Угърчин. Не са много източниците, от които черпим информация за неговото пребиваване тук. Но и малкото запазени спомени, ни говорят за това, че този велик българин е имал свои доверени хора в Угърчин и дори да не успява да създаде комитет, той винаги е можел да намери тук подслон. А  близостта на Угърчин до революционната столица Ловеч вероятно често е налагала Левски да минава от тук, пътувайки по неговите комитетски дела. Освен това Угърчин по това време вече е имал над 3000 души население и е бил едно от най-големите населени места в района, което също не трябва да се пренебрегва като фактор, определящ интереса на Левски към Угърчин.

   Когато идва Освобождението на един от малкото останали живи най-близки съратници на Левски - Димитър Пъшков, са дадени безвъзмездно около 3000 дка земя в угърчинското  землище и по тази причина той неведнъж е идвал в Угърчин, а по-будни хора, като учителя Иван Войников, са го карали да разказва за Левски и съвместната им дейност. Иван Войников имал възможност да общува и запише спомените и на една от най-доверените укривателки на Левски в Ловеч Марийка Сиркова.

След като загубва и втория си съпруг, през 1904 г. тя се преселва при дъщеря си в Угърчин и живее тук до смъртта си през 1911 г. Учителят се сближава с възрастната вече жена и тя му разказва за онова паметно време, в което Апостола често е посещавал дома им в Ловеч. По-късно тези записки са предадени на Държавния архив в Ловеч. Чрез тези двама близки сподвижници на Васил Левски духът и споменът за неговото велико дело още дълги години живее в Угърчин. Жив е и днес.

Горе: Портрет на Васил Левски, рисуван от угърчинския художник Мариан Маринов

НОВАТА ЦЪРКВА БИЛА ВКОПАНА ЧЕТИРИ СТЪПАЛА В ЗЕМЯТА, 1866

В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин

Важни събития в историята на Угърчин, част 7

   Християнството като религия е било широко разпространено по нашите земи още по времето на Втората българска държава. Преди нахлуването на турците в землището на Угърчин е имало манастир в местността Калугерица, за което говори и самото име на тази местност. Освен това на юг от Угърчин, на границата между угърчинското и микренското землище допреди 70 години са личали останки от друг манастир. До нас е достигнало преданието, че е носел името на Света Петка. Нейното име носи и настоящият църковен храм в Угърчин.

   В мрачните години на петвековното турско иго християнските владици и свещеници са били подчинени на гръцкия патриарх в Цариград и гърците са доминирали при разпространението на християнството по нашите земи. От падането ни под османска власт в края на XIVвек до средата на ХIХ век християнството сред населението на Угърчин е било слабо разпространено и ако го е имало, то често е било премесено с различни суеверия. Тук не е имало църковен храм. Религиозни обреди се изпълнявали обикновено по време на големи празници от дохождащи от Тетевен или други съседни населени места свещеници. На старото игрище/където се играели хора/, срещу Патаринската махала, имало нарочно забит четвъртит обреден камък, наречен черковния камък. Там, прихождащите свещеници извършвали религиозните обреди под импровизирана палатка от черги. Понякога идването на свещениците доста се забавяло и някои от новородените деца прохождали, докато дойдел ред да ги кръстят.

   Между 1830 г. и 1835 г. Георги Петков от Угърчин, който бил женен за дъщерята на поп Марин от с. Малка Желязна, бил "упопен" и станал първият свещеник от Угърчин. По-късно неговият син Петко, който през 1847-48 г. учи в Ловеч при Петко Славейков, също е ръкоположен за свещеник през 1854 г. Междувременно през 1852 г. от с. Малка Желязна в Угърчин се преселва поп Михал Колев Михов. Тук той започнал да се нарича Михал Войниковски. Между двамата свещеници се установили приятелски отношения не само заради религиозната им служба. Допаднали си и като характери.Извън църковните дела не били чужди на тежненията на българите към свобода. Те станали и най-доверените хора на Левски, когато идвал в Угърчин.

    През 1852 г. в Ловеч за първи път българин е назначен за владика - Иларион Ловчански, до тогава владиците  били все гърци. Той заработил за религиозното  и просветно издигане на епархията. Обикалял селата и насърчавал народа да строи църкви и отваря училища. В Угърчин идвал няколко пъти и убеждавал хората да построят църква. Противопоставял му се кмета Стайко чорбаджи, който бил слабо грамотен и не искал да си разваля отношенията с турците. Но Иларион Ловчански след няколко идвания в Угърчин успял да привлече на своя страна и свещениците  поп Георги, поп Петко и поп Михал и  немалко угърчинци. Стайко чорбаджи вече не можел да се противи. Скоро се разболял и  починал. Владиката оставил за църковен настоятел Пено Патарински. Нему и на свещениците поръчал да организират населението и започнат построяването на църква. Градежът на църквата се извършил за около година време и в него взели участие немалко угърчинци, като всеки помагал според възможностите си. През 1866 г. църквата била построена, а на следващата година - осветена.

    Църквата не била голяма. Тя се намирала на горния площад, малко пред и встрани от сегашната спортна зала. Изградили я от камък и я покрили с плочи от син пясъчник. Нямала кубе. Турците не разрешавали да се изграждат кубета, за да не се поставят камбани, биенето на които придавало голяма тържественост на литургиите. Новосъградената църква била вкопана на четири стъпала в земята, за да не изглежда твърде внушително външно, което би дразнило турците. Вместо камбана на намираща се наблизо черница окачили клепало, което биели, за да събират богомолците.

   Наименували църквата "Света Петка". Името на тази българска светица тук се почитало от векове, още от предците ни по време на Втората българска държава. Тя била считана за покровителка на Угърчин.

Горният площад на Угърчин преди построяване на спортната зала. Според Никола Русковски първият църковен храм се е намирал на мястото, вдясно от високата къща.

   В началото нямало много желаещи да посещават новооткрития храм. Налагало се кеята в неделен ден да се изкачи на хълма Бели камък, върху който тогава не е имало  гора, и от там, провиквайки се, подканял богомолците да отидат на църква или пък обикалял от къща на къща да ги призове в храма. След време хората свикнали и църквата започнала да се пълни.

   След решаването на църковния въпрос през 1872 г. станало по-лесно да се извършват богослужения. По това време епископският престол заел Дионисий. Той посетил и Угърчин. Идвайки от Торос той бил посрещнат още на около 2 км от Угърчин при Игнатовските колиби от голямо множество от населението. Сред посрещачите били и 40-те ученици на даскал  Иван Колев, които пеели църковни песни.

   В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин. Поп Михал разказва, че на Петковден 1872 г. Апостола бил в Угърчин заедно със свой сподвижник. Били облечени като монаси и официално заявили, че събират помощи за Троянския манастир. Но тук те били и по комитетски дела. На тържествената литургия в църквата Левски пял великолепно. Угърчинци останали възхитени от този рус монах. Но само двамата свещеници знаели, че това е Васил Левски.

Свещеник Петко поп Георгиев/с бялата брада/ с фамилията си.

   Три години и половина по-късно, през пролетта на 1876 г., след потушаване на Априлското въстание в Ново село, през Угърчин минали част от башибозука и черкезите, участвали в жестокото му потушаване. Озверели те се нахвърлили върху църковния храм и го опустошили. След две години дошло Освобождението и помен не останал от тези злодеи, но минали още четири години преди да се съгради нов храм недалече от първия. И тогава, през 1882 г., за пръв път се чува звънът на църковната камбана в свободния вече Угърчин.

  При написването на този материал беше използвана информация от юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., текстове от в. "Друм" и книгата "Из миналото на Угърчин" на Георги и Петко Радоеви, документалният разказ "Белият япанджак" на Павел Павлов в книжката "Левски в Угърчин" и приложения към книгата "Рой пищова" на Петко Еков.

Горе: Паметната плоча, открита на мястото на първия църковен храм в Угърчин, където е служил и Левски.