НОВАТА ЦЪРКВА БИЛА ВКОПАНА ЧЕТИРИ СТЪПАЛА В ЗЕМЯТА, 1866

В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин

Важни събития в историята на Угърчин, част 7

   Християнството като религия е било широко разпространено по нашите земи още по времето на Втората българска държава. Преди нахлуването на турците в землището на Угърчин е имало манастир в местността Калугерица, за което говори и самото име на тази местност. Освен това на юг от Угърчин, на границата между угърчинското и микренското землище допреди 70 години са личали останки от друг манастир. До нас е достигнало преданието, че е носел името на Света Петка. Нейното име носи и настоящият църковен храм в Угърчин.

   В мрачните години на петвековното турско иго християнските владици и свещеници са били подчинени на гръцкия патриарх в Цариград и гърците са доминирали при разпространението на християнството по нашите земи. От падането ни под османска власт в края на XIVвек до средата на ХIХ век християнството сред населението на Угърчин е било слабо разпространено и ако го е имало, то често е било премесено с различни суеверия. Тук не е имало църковен храм. Религиозни обреди се изпълнявали обикновено по време на големи празници от дохождащи от Тетевен или други съседни населени места свещеници. На старото игрище/където се играели хора/, срещу Патаринската махала, имало нарочно забит четвъртит обреден камък, наречен черковния камък. Там, прихождащите свещеници извършвали религиозните обреди под импровизирана палатка от черги. Понякога идването на свещениците доста се забавяло и някои от новородените деца прохождали, докато дойдел ред да ги кръстят.

   Между 1830 г. и 1835 г. Георги Петков от Угърчин, който бил женен за дъщерята на поп Марин от с. Малка Желязна, бил "упопен" и станал първият свещеник от Угърчин. По-късно неговият син Петко, който през 1847-48 г. учи в Ловеч при Петко Славейков, също е ръкоположен за свещеник през 1854 г. Междувременно през 1852 г. от с. Малка Желязна в Угърчин се преселва поп Михал Колев Михов. Тук той започнал да се нарича Михал Войниковски. Между двамата свещеници се установили приятелски отношения не само заради религиозната им служба. Допаднали си и като характери.Извън църковните дела не били чужди на тежненията на българите към свобода. Те станали и най-доверените хора на Левски, когато идвал в Угърчин.

    През 1852 г. в Ловеч за първи път българин е назначен за владика - Иларион Ловчански, до тогава владиците  били все гърци. Той заработил за религиозното  и просветно издигане на епархията. Обикалял селата и насърчавал народа да строи църкви и отваря училища. В Угърчин идвал няколко пъти и убеждавал хората да построят църква. Противопоставял му се кмета Стайко чорбаджи, който бил слабо грамотен и не искал да си разваля отношенията с турците. Но Иларион Ловчански след няколко идвания в Угърчин успял да привлече на своя страна и свещениците  поп Георги, поп Петко и поп Михал и  немалко угърчинци. Стайко чорбаджи вече не можел да се противи. Скоро се разболял и  починал. Владиката оставил за църковен настоятел Пено Патарински. Нему и на свещениците поръчал да организират населението и започнат построяването на църква. Градежът на църквата се извършил за около година време и в него взели участие немалко угърчинци, като всеки помагал според възможностите си. През 1866 г. църквата била построена, а на следващата година - осветена.

    Църквата не била голяма. Тя се намирала на горния площад, малко пред и встрани от сегашната спортна зала. Изградили я от камък и я покрили с плочи от син пясъчник. Нямала кубе. Турците не разрешавали да се изграждат кубета, за да не се поставят камбани, биенето на които придавало голяма тържественост на литургиите. Новосъградената църква била вкопана на четири стъпала в земята, за да не изглежда твърде внушително външно, което би дразнило турците. Вместо камбана на намираща се наблизо черница окачили клепало, което биели, за да събират богомолците.

   Наименували църквата "Света Петка". Името на тази българска светица тук се почитало от векове, още от предците ни по време на Втората българска държава. Тя била считана за покровителка на Угърчин.

Горният площад на Угърчин преди построяване на спортната зала. Според Никола Русковски първият църковен храм се е намирал на мястото, вдясно от високата къща.

   В началото нямало много желаещи да посещават новооткрития храм. Налагало се кеята в неделен ден да се изкачи на хълма Бели камък, върху който тогава не е имало  гора, и от там, провиквайки се, подканял богомолците да отидат на църква или пък обикалял от къща на къща да ги призове в храма. След време хората свикнали и църквата започнала да се пълни.

   След решаването на църковния въпрос през 1872 г. станало по-лесно да се извършват богослужения. По това време епископският престол заел Дионисий. Той посетил и Угърчин. Идвайки от Торос той бил посрещнат още на около 2 км от Угърчин при Игнатовските колиби от голямо множество от населението. Сред посрещачите били и 40-те ученици на даскал  Иван Колев, които пеели църковни песни.

   В спомените на поп Петко и поп Михал е отделено специално място на срещите им с Левски в Угърчин. Поп Михал разказва, че на Петковден 1872 г. Апостола бил в Угърчин заедно със свой сподвижник. Били облечени като монаси и официално заявили, че събират помощи за Троянския манастир. Но тук те били и по комитетски дела. На тържествената литургия в църквата Левски пял великолепно. Угърчинци останали възхитени от този рус монах. Но само двамата свещеници знаели, че това е Васил Левски.

Свещеник Петко поп Георгиев/с бялата брада/ с фамилията си.

   Три години и половина по-късно, през пролетта на 1876 г., след потушаване на Априлското въстание в Ново село, през Угърчин минали част от башибозука и черкезите, участвали в жестокото му потушаване. Озверели те се нахвърлили върху църковния храм и го опустошили. След две години дошло Освобождението и помен не останал от тези злодеи, но минали още четири години преди да се съгради нов храм недалече от първия. И тогава, през 1882 г., за пръв път се чува звънът на църковната камбана в свободния вече Угърчин.

  При написването на този материал беше използвана информация от юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., текстове от в. "Друм" и книгата "Из миналото на Угърчин" на Георги и Петко Радоеви, документалният разказ "Белият япанджак" на Павел Павлов в книжката "Левски в Угърчин" и приложения към книгата "Рой пищова" на Петко Еков.

Горе: Паметната плоча, открита на мястото на първия църковен храм в Угърчин, където е служил и Левски. 

"БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ" - 22 РАЗКАЗА ЗА УГЪРЧИН И ЛОВЕЧ

Наскоро  излезе от печат книгата "Белите брястове" от Тодор Еврев. 

Под заглавието пише, че това са разкази за село Угрен. Но всъщност отзад на корицата, където е представен авторът, е написано:"В тази книга са събрани негови разкази, в които представя живота и борбите на хората от Угърчин и Ловеч в годините преди и след 9 септември 1944 г.". Книгата ни бе предоставена любезно от брата на автора г-н Петко Еврев и тя вече заема едно по-специално място в читалищната библиотека. Беше разпространена и сред някои хора от Угърчин.
   В  "Белите брястове" има 22 разказа. Това не са документални разкази, но в сюжетите им, зад художествените образи и събития, прозират историите на известни лица от близкото минало  на Угърчин и Ловеч. "През художествено плътния разказ на Т. Еврев прозира богатата документална основа на авторските впечатления, затова редица страници се възприемат с достоверност на документ." - пише Банко Банков в предговора към книгата. И още: "Впечатляващо сетивно усещане за природа, за звук, цвят, дъх, жилав троскот, класила нива, жужаща животинка. Сочен език с катадневно втъкани диалектни думи... Свят, съживен за читателя с изненадващо зряло белетристично можене, осветен с дълбок аналитизъм, философски осмислен, "повдигнат" над политическите клишета и шаблонните етикети на преживяното."
   Но кой е Тодор Еврев и какво общо има той с Угърчин? Тодор Илиев Еврев е роден в Ловеч през 1934 г. Баща му е лекар и е роден в с. Изворче, но майка му е от Угърчин и е дъщеря на един от най-известните в миналото угърчинци - Петко Владов - популярен учител и изявен общественик, който между другото е и председател на първото учредително събрание на нашето читалище, състояло се на 26 октомври 1895 г. В детството си, а и по-късно, Тодор Еврев често идва в Угърчин при дядо си и е свидетел на много събития от онова време, станали основа на много от разказите му. Своите литературни наклонности проявява още в гимназията в Ловеч, която завършва с отличие, но се ориентира към медицината. През 1961 г. вече е асистент в катедра Биология на Медицинската академия в София. Започва да работи в областта на генетиката. Специализира в Копенхаген и Москва. От 1984 г. е доктор на медицинските науки, а от 1986 г. - професор. Разработва редица проблеми на генетиката и получава международно признание. От 1987 г. е професор в гр. Хараре - Зимбабве, а след това и в гр. Дърбан - ЮАР. Загива трагично при автобусна катастрофа в ЮАР през 1994 г.
   До края на живота си, наред с професионалните си занимания, той продължава да пише стихове и проза. Години преди излизането на настоящата книга  Тодор Еврев издава сборника с талантливи стихове "Животът - кратък като въздишка". На тази наша страница в интернет  преди около две години публикувахме един разказ на Тодор Еврев "Евреите", който не е в книгата "Белите брястове", но може да бъде открит, ако потърсите в нашите публикации от това време.
   Заслугата за издаването на книгата "Белите брястове" безспорно е на г-н Петко Еврев, архитект Петко Еврев, проектирал нашата читалищна сграда, внукът на дългогодишния читалищен деятел и общественик от Угърчин Петко Владов. Той ни беше предоставил екземпляр от набраната на компютър книга и в Угърчин сме обсъждали възможността да я издадем, но г-н Еврев ни изпревари, за което можем само да му благодарим. Ще се постараем на есен да направим подобаващо представяне на книгата "Белите брястове" в читалището ни.
   По-надолу поместваме последния  разказ от книгата, който носи същото заглавие.

БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ

От Угрен излиза шосе, върви право на юг и при чешмата Димановец се разклонява – единият път води към Микре и Ловеч, а другият минава покрай селското гробище и отива за София. Над чешмата при разклона се извисява вековен бял бряст с дебела напукана кора и усукани жилести корени. Някой се беше опитвал да пресече единия от корените му, скитници бяха палили огън под него, гръм го беше удрял и овъглил един от клоните му, но дървото беше издържало на всичко.
Като излезе от гробището, Найда се отби да пие вода. Беше краят на юли и хората бяха по къра. Беше горещо и в изгорялата трева до припадък стържеха скакалци. От смъртта на баща й бяха изминали 11 години. Колко много се промени животът й. Като че ли старият комунист я беше закрилял от всички нещастия и несгоди, които я сполетяха след неговата смърт. Бракът й с прокурора Беев стана непоносим и след дълги колебания тя подаде заявление за развод. Беев не искаше да се развежда – в ЦК не гледаха с добро око на разведените. Той беше достатъчно влиятелен, за да попречи на делото. След падането на Тодор Живков той остана член на ЦК, защото на онзи паметен пленум на 10-ти ноември 89-та година беше гласувал против своя благодетел в полза на неговия приемник. Той се надяваше да стабилизира още повече положението си, но в пресата започнаха да излизат материали за лагерите в Белене, Скравена и Ловеч. Новият го извика и му каза:
-  Другарю Беев, докладваха ми, че вие сте един от организаторите на лагера край Ловеч. Това не може да се опази дълго време в тайна. Освен това в досието ви пише, че сте женен за дъщеря на отявлен сталинист. Ще се наложи да преминете на друга длъжност по целесъобразност. Сега в ЦК трябва да останат само хора с чисти досиета.
Назначиха го за заместник директор на “Техноимпекс”, организация, която изнасяше български специалисти в чужбина и използвайки член 13-ти от трудовия кодекс, ограбваше труда им.
Беев не забрави забележките на първия, че е женен за дъщеря на сталинист и направи така, че да бъде даден ход на бракоразводното му дело. Беше достатъчно щедър да остави жилището на Найда и Владко, защото получи нов тристаен апартамент в кооперацията на ЦК в Лозенец. Когато започна приватизацията, той откупи държавно имущество на безценица и разкри частна търговска фирма за цигари. "Как лесно се приспособява този човек към всяка обстановка!”
Това си мислеше Найда, когато се отби от пътя. Чешмата имаше три чучура. Горният беше сух, той течеше само напролет или след обилни дъждове. От долните два цъцреше слаба водица и пълнеше зеленясалото корито, над което играеха две сини водни кончета. Тя пи жадно, намокри челото и слепоочията си и чак тогава забеляза, че под бряста беше седнал човек. Позна го, след като поздрави. Беше старият й учител Радьо Даскалов – отслабнал и брадясал. Стана й неловко. Трябваше да го заговори, той я беше учил да чете и пише.
-   Как сте със здравето, господин Даскалов?
Той като че ли се сепна от дрямка.
-  А, Найда, ти ли си? Ами какво да кажа: аз никога не съм боледувал. Физически съм добре, но мъката ми е голяма.
-    Е, хубаво е човек да доживее почтена възраст като вашата.
-   Напротив, това е най-лошото. Мразиш ли някого, пожелай му дълбока старост.
После, като помълча малко, той каза:
-    Ти знаеш какво значи да загубиш близък човек…
Найда си спомни, че Ганушка, дъщеря му, беше загинала преди години при катастрофа.
-  Да загубиш близък е тежко, но да не дава Бог никому да загуби детето си…
Гласът му стана хрипкав и сълзи го задавиха. Той извади кърпа да ги избърше.
-   Няма как, колкото и да ни е мъчно за покойниците, трябва да живеем – опита се да го успокои тя, а в същото време мислеше за баща си и за своя провален живот. А учителят продължи:
-  Отдавна съм свикнал с мисълта, че ще умра, но никога не ще се примиря с мисълта, че дъщеря ми не е жива. Тя беше единственият светъл лъч в моя живот. Сега съм сам и разочарован от всичко и от всички, дори от смъртта, която не знае кога и при кого да отиде. Вече нищо не ме радва. И хората, и идеите, за които живях, се оказаха фалшиви. Достойните умряха. Простреляха ги полицейските куршуми. Честните, които се разминаха със смъртта, станаха неудачници. Преуспяха подлите и неискрените, които превърнаха идеалите във вили и леки коли. Отказаха се от партията. Станаха бизнесмени…
Найда потръпна, защото тя също беше върнала партийния си билет. А старият учител продължаваше да говори като че ли на себе си:
- Нали аз ги учих всичките! Те не са били никога комунисти, щом превърнаха социалистическия идеал в капитал. Довчерашни партийни секретари сега са собственици на фирми. Бил съм лош учител. За кого умряха героите? За тях ли? Какво ще стане с този народ? Накъде отиваме?
Найда не знаеше какво да му отговори. Учителят стана с мъка. Пийна още малко вода, сбогува се и потегли към селото с дребни старчески крачки.
Тя продължаваше да си мисли за убитите партизани, за баща си, за стария учител – комунист. Над главата й прелетя някаква голяма птица и сянката пробягна по тревата. Тя вдигна глава да я види и остана поразена. Клоните на бряста бяха отдавна изсъхнали и стърчаха като разперени ръце на скелет. Там на най-високото имаше гнездо на щъркели. Тя не беше забелязала преди това, че дървото е изсъхнало. И като че за подигравка някой беше заковал на стъблото му табелка: “Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата”.
Някаква болест се беше появила през последните години и беше унищожила белите брястове в България.

КИЛИЙНОТО УЧИЛИЩЕ ПРЕЗ 1850-а

Важни събития в историята на Угърчин - част 6

   Последните 35 години от османското иго в Угърчин са наситени освен със събития, свързани с Кримската война и заселване на татари, черкези и абхазци, но и с подем на образованието, църковната дейност и освободителните борби.

Къщата на Недялко Пастухов, в която се е помещавало училището през 1850 г.

   В една по-голяма одая на покритата със слама дървена къща на Колю Райнов Терзийски  по инициатива на свещеник Георги Петков, Христо Шойков и Колю Терзийски  през 1842 г. даскал Цвятко Каракишков от с. Торос събира 10-12 деца и започва да ги учи на четмо и писмо. Така се слага началото на образователното дело в Угърчин. Децата седели по турски край сандъчета с пясък, върху който се учели да пишат с пръст. Букварът, наустницата и псалтирът били техните учебници, а обучението ставало по килийната метода.

   След двегодишно съществуване, по неизвестни причини, училището било закрито. То е открито отново шест години по-късно и за учител е спазарен Петко поп Георгиев. Той е първият учител от Угърчин. Но скоро става свещеник и училището пак е закрито. Открива се отново през 1866 г., когато за учител е назначен даскал Тодор от Дерманци. Но не минало много време и турците го убили. Защото Бойчо Огнянов не е само книжен герой от "Под игото". Той е имал своите реални прототипи от живота. И даскал Тодор вероятно е един от тях. След него идва даскал Доротей от Троян, който се занимавал и с кожарство и учениците му помагали в свободното от занятия време. През 1871 г. го наследява даскал Минко, също от Троян. Той бил даскал бунтар, говорел на децата за бунт, за борба, за свобода... Местни чорбаджии донесли на властта за тези негови слова и през 1873 г. го прогонили. Но на негово място дошъл друг Бойчо Огнянов. Той също бил от Троян и се казвал Иван Тодоров. Освен на четмо и писмо, започнал да учи децата и на революционни песни. Станал трън в очите на управата и местните турци. След разгрома на Априлското въстание  в Ново село и последвалия погром на църковния храм  и дюкяна на братя Горански в Угърчин през 1876 г., даскал Иван усещал, че  го грози все по-голяма опасност. В ранната пролет на 1877 г., малко преди началото на Руско-турската освободителна война, даскал Иван приключил по-рано учебната година и потеглил за Ловеч. Но по пътя, край Больовското езеро, бил застигнат от турци и убит. Отрязали му главата и я закачили на едно дърво в израз на безсилна злоба и невъзможност да предотвратят задаващата се война, която ще ги помете от нашите земи след петвековно "присъствие"...

На следващата 1878 година друг даскал, Радой Сираков от Угърчин, ученик на Петко Славейков, ще продължи делото на даскал Иван Тодоров, но това вече ще е в свободен Угърчин на свободна  България.

През 70-те и 80-те години на ХХ век почти всяка година на лобното място пред малкия паметник на даскал Иван Тодоров при Бальовското езеро/извор/ се събираха ученици от двете училища в Угърчин на възпоменателни тържества. Днес паметникът вече го няма, не се организират и възпоменателни чествания...

( По материали от Държавен архив, предоставени от Пенка Чернева и пълния текст на книгата "Из миналото на Угърчин")
Следва продължение