"БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ" - 22 РАЗКАЗА ЗА УГЪРЧИН И ЛОВЕЧ

Наскоро  излезе от печат книгата "Белите брястове" от Тодор Еврев. 

Под заглавието пише, че това са разкази за село Угрен. Но всъщност отзад на корицата, където е представен авторът, е написано:"В тази книга са събрани негови разкази, в които представя живота и борбите на хората от Угърчин и Ловеч в годините преди и след 9 септември 1944 г.". Книгата ни бе предоставена любезно от брата на автора г-н Петко Еврев и тя вече заема едно по-специално място в читалищната библиотека. Беше разпространена и сред някои хора от Угърчин.
   В  "Белите брястове" има 22 разказа. Това не са документални разкази, но в сюжетите им, зад художествените образи и събития, прозират историите на известни лица от близкото минало  на Угърчин и Ловеч. "През художествено плътния разказ на Т. Еврев прозира богатата документална основа на авторските впечатления, затова редица страници се възприемат с достоверност на документ." - пише Банко Банков в предговора към книгата. И още: "Впечатляващо сетивно усещане за природа, за звук, цвят, дъх, жилав троскот, класила нива, жужаща животинка. Сочен език с катадневно втъкани диалектни думи... Свят, съживен за читателя с изненадващо зряло белетристично можене, осветен с дълбок аналитизъм, философски осмислен, "повдигнат" над политическите клишета и шаблонните етикети на преживяното."
   Но кой е Тодор Еврев и какво общо има той с Угърчин? Тодор Илиев Еврев е роден в Ловеч през 1934 г. Баща му е лекар и е роден в с. Изворче, но майка му е от Угърчин и е дъщеря на един от най-известните в миналото угърчинци - Петко Владов - популярен учител и изявен общественик, който между другото е и председател на първото учредително събрание на нашето читалище, състояло се на 26 октомври 1895 г. В детството си, а и по-късно, Тодор Еврев често идва в Угърчин при дядо си и е свидетел на много събития от онова време, станали основа на много от разказите му. Своите литературни наклонности проявява още в гимназията в Ловеч, която завършва с отличие, но се ориентира към медицината. През 1961 г. вече е асистент в катедра Биология на Медицинската академия в София. Започва да работи в областта на генетиката. Специализира в Копенхаген и Москва. От 1984 г. е доктор на медицинските науки, а от 1986 г. - професор. Разработва редица проблеми на генетиката и получава международно признание. От 1987 г. е професор в гр. Хараре - Зимбабве, а след това и в гр. Дърбан - ЮАР. Загива трагично при автобусна катастрофа в ЮАР през 1994 г.
   До края на живота си, наред с професионалните си занимания, той продължава да пише стихове и проза. Години преди излизането на настоящата книга  Тодор Еврев издава сборника с талантливи стихове "Животът - кратък като въздишка". На тази наша страница в интернет  преди около две години публикувахме един разказ на Тодор Еврев "Евреите", който не е в книгата "Белите брястове", но може да бъде открит, ако потърсите в нашите публикации от това време.
   Заслугата за издаването на книгата "Белите брястове" безспорно е на г-н Петко Еврев, архитект Петко Еврев, проектирал нашата читалищна сграда, внукът на дългогодишния читалищен деятел и общественик от Угърчин Петко Владов. Той ни беше предоставил екземпляр от набраната на компютър книга и в Угърчин сме обсъждали възможността да я издадем, но г-н Еврев ни изпревари, за което можем само да му благодарим. Ще се постараем на есен да направим подобаващо представяне на книгата "Белите брястове" в читалището ни.
   По-надолу поместваме последния  разказ от книгата, който носи същото заглавие.

БЕЛИТЕ БРЯСТОВЕ

От Угрен излиза шосе, върви право на юг и при чешмата Димановец се разклонява – единият път води към Микре и Ловеч, а другият минава покрай селското гробище и отива за София. Над чешмата при разклона се извисява вековен бял бряст с дебела напукана кора и усукани жилести корени. Някой се беше опитвал да пресече единия от корените му, скитници бяха палили огън под него, гръм го беше удрял и овъглил един от клоните му, но дървото беше издържало на всичко.
Като излезе от гробището, Найда се отби да пие вода. Беше краят на юли и хората бяха по къра. Беше горещо и в изгорялата трева до припадък стържеха скакалци. От смъртта на баща й бяха изминали 11 години. Колко много се промени животът й. Като че ли старият комунист я беше закрилял от всички нещастия и несгоди, които я сполетяха след неговата смърт. Бракът й с прокурора Беев стана непоносим и след дълги колебания тя подаде заявление за развод. Беев не искаше да се развежда – в ЦК не гледаха с добро око на разведените. Той беше достатъчно влиятелен, за да попречи на делото. След падането на Тодор Живков той остана член на ЦК, защото на онзи паметен пленум на 10-ти ноември 89-та година беше гласувал против своя благодетел в полза на неговия приемник. Той се надяваше да стабилизира още повече положението си, но в пресата започнаха да излизат материали за лагерите в Белене, Скравена и Ловеч. Новият го извика и му каза:
-  Другарю Беев, докладваха ми, че вие сте един от организаторите на лагера край Ловеч. Това не може да се опази дълго време в тайна. Освен това в досието ви пише, че сте женен за дъщеря на отявлен сталинист. Ще се наложи да преминете на друга длъжност по целесъобразност. Сега в ЦК трябва да останат само хора с чисти досиета.
Назначиха го за заместник директор на “Техноимпекс”, организация, която изнасяше български специалисти в чужбина и използвайки член 13-ти от трудовия кодекс, ограбваше труда им.
Беев не забрави забележките на първия, че е женен за дъщеря на сталинист и направи така, че да бъде даден ход на бракоразводното му дело. Беше достатъчно щедър да остави жилището на Найда и Владко, защото получи нов тристаен апартамент в кооперацията на ЦК в Лозенец. Когато започна приватизацията, той откупи държавно имущество на безценица и разкри частна търговска фирма за цигари. "Как лесно се приспособява този човек към всяка обстановка!”
Това си мислеше Найда, когато се отби от пътя. Чешмата имаше три чучура. Горният беше сух, той течеше само напролет или след обилни дъждове. От долните два цъцреше слаба водица и пълнеше зеленясалото корито, над което играеха две сини водни кончета. Тя пи жадно, намокри челото и слепоочията си и чак тогава забеляза, че под бряста беше седнал човек. Позна го, след като поздрави. Беше старият й учител Радьо Даскалов – отслабнал и брадясал. Стана й неловко. Трябваше да го заговори, той я беше учил да чете и пише.
-   Как сте със здравето, господин Даскалов?
Той като че ли се сепна от дрямка.
-  А, Найда, ти ли си? Ами какво да кажа: аз никога не съм боледувал. Физически съм добре, но мъката ми е голяма.
-    Е, хубаво е човек да доживее почтена възраст като вашата.
-   Напротив, това е най-лошото. Мразиш ли някого, пожелай му дълбока старост.
После, като помълча малко, той каза:
-    Ти знаеш какво значи да загубиш близък човек…
Найда си спомни, че Ганушка, дъщеря му, беше загинала преди години при катастрофа.
-  Да загубиш близък е тежко, но да не дава Бог никому да загуби детето си…
Гласът му стана хрипкав и сълзи го задавиха. Той извади кърпа да ги избърше.
-   Няма как, колкото и да ни е мъчно за покойниците, трябва да живеем – опита се да го успокои тя, а в същото време мислеше за баща си и за своя провален живот. А учителят продължи:
-  Отдавна съм свикнал с мисълта, че ще умра, но никога не ще се примиря с мисълта, че дъщеря ми не е жива. Тя беше единственият светъл лъч в моя живот. Сега съм сам и разочарован от всичко и от всички, дори от смъртта, която не знае кога и при кого да отиде. Вече нищо не ме радва. И хората, и идеите, за които живях, се оказаха фалшиви. Достойните умряха. Простреляха ги полицейските куршуми. Честните, които се разминаха със смъртта, станаха неудачници. Преуспяха подлите и неискрените, които превърнаха идеалите във вили и леки коли. Отказаха се от партията. Станаха бизнесмени…
Найда потръпна, защото тя също беше върнала партийния си билет. А старият учител продължаваше да говори като че ли на себе си:
- Нали аз ги учих всичките! Те не са били никога комунисти, щом превърнаха социалистическия идеал в капитал. Довчерашни партийни секретари сега са собственици на фирми. Бил съм лош учител. За кого умряха героите? За тях ли? Какво ще стане с този народ? Накъде отиваме?
Найда не знаеше какво да му отговори. Учителят стана с мъка. Пийна още малко вода, сбогува се и потегли към селото с дребни старчески крачки.
Тя продължаваше да си мисли за убитите партизани, за баща си, за стария учител – комунист. Над главата й прелетя някаква голяма птица и сянката пробягна по тревата. Тя вдигна глава да я види и остана поразена. Клоните на бряста бяха отдавна изсъхнали и стърчаха като разперени ръце на скелет. Там на най-високото имаше гнездо на щъркели. Тя не беше забелязала преди това, че дървото е изсъхнало. И като че за подигравка някой беше заковал на стъблото му табелка: “Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата”.
Някаква болест се беше появила през последните години и беше унищожила белите брястове в България.

КИЛИЙНОТО УЧИЛИЩЕ ПРЕЗ 1850-а

Важни събития в историята на Угърчин - част 6

   Последните 35 години от османското иго в Угърчин са наситени освен със събития, свързани с Кримската война и заселване на татари, черкези и абхазци, но и с подем на образованието, църковната дейност и освободителните борби.

Къщата на Недялко Пастухов, в която се е помещавало училището през 1850 г.

   В една по-голяма одая на покритата със слама дървена къща на Колю Райнов Терзийски  по инициатива на свещеник Георги Петков, Христо Шойков и Колю Терзийски  през 1842 г. даскал Цвятко Каракишков от с. Торос събира 10-12 деца и започва да ги учи на четмо и писмо. Така се слага началото на образователното дело в Угърчин. Децата седели по турски край сандъчета с пясък, върху който се учели да пишат с пръст. Букварът, наустницата и псалтирът били техните учебници, а обучението ставало по килийната метода.

   След двегодишно съществуване, по неизвестни причини, училището било закрито. То е открито отново шест години по-късно и за учител е спазарен Петко поп Георгиев. Той е първият учител от Угърчин. Но скоро става свещеник и училището пак е закрито. Открива се отново през 1866 г., когато за учител е назначен даскал Тодор от Дерманци. Но не минало много време и турците го убили. Защото Бойчо Огнянов не е само книжен герой от "Под игото". Той е имал своите реални прототипи от живота. И даскал Тодор вероятно е един от тях. След него идва даскал Доротей от Троян, който се занимавал и с кожарство и учениците му помагали в свободното от занятия време. През 1871 г. го наследява даскал Минко, също от Троян. Той бил даскал бунтар, говорел на децата за бунт, за борба, за свобода... Местни чорбаджии донесли на властта за тези негови слова и през 1873 г. го прогонили. Но на негово място дошъл друг Бойчо Огнянов. Той също бил от Троян и се казвал Иван Тодоров. Освен на четмо и писмо, започнал да учи децата и на революционни песни. Станал трън в очите на управата и местните турци. След разгрома на Априлското въстание  в Ново село и последвалия погром на църковния храм  и дюкяна на братя Горански в Угърчин през 1876 г., даскал Иван усещал, че  го грози все по-голяма опасност. В ранната пролет на 1877 г., малко преди началото на Руско-турската освободителна война, даскал Иван приключил по-рано учебната година и потеглил за Ловеч. Но по пътя, край Больовското езеро, бил застигнат от турци и убит. Отрязали му главата и я закачили на едно дърво в израз на безсилна злоба и невъзможност да предотвратят задаващата се война, която ще ги помете от нашите земи след петвековно "присъствие"...

На следващата 1878 година друг даскал, Радой Сираков от Угърчин, ученик на Петко Славейков, ще продължи делото на даскал Иван Тодоров, но това вече ще е в свободен Угърчин на свободна  България.

През 70-те и 80-те години на ХХ век почти всяка година на лобното място пред малкия паметник на даскал Иван Тодоров при Бальовското езеро/извор/ се събираха ученици от двете училища в Угърчин на възпоменателни тържества. Днес паметникът вече го няма, не се организират и възпоменателни чествания...

( По материали от Държавен архив, предоставени от Пенка Чернева и пълния текст на книгата "Из миналото на Угърчин")
Следва продължение

ЧУМА, ВОЙНИ, ЗАСЕЛВАНЕ НА ТАТАРИ, ЧЕРКЕЗИ И АБХАЗЦИ, 1810 - 1866 г.

Важни събития в историята на Угърчин - част 5

   След края на кърджалийското време и Панчовото управление от 1810 г. до 1866 г. следват няколко руско-турски войни, чумни епидемии и разселване по нашите земи на татари, черкези и абхазци, които по един или друг начин засягат и живота на угърчинци. В този период те живеят "интересно" според китайската представа за проклятие.
   През 1810 г. започва руско-турска война. Първоначално военните действия се развиват в Молдова и Влашко, но после се прехвърлят и на юг от Дунав. Три пъти руските войски превземат Плевен и два пъти Ловеч. Тогава те достигат и Угърчин и през зимата на 1810-1811 г. тук квартирува руски отряд. Една част от войниците се разположили близо до днешния площад "Ал. Стамболийски", а друга - в района, където сега са останките на хранително-вкусовия комбинат. За русите били направени землянки, в които прекарали зимата. Главната цел на отряда била да събира храни. Турското население не се разбягало, но върху него паднала основната тежест при набавянето на храните. Мнозина от българите се сближили с русите и завързали приятелство. Заради очакваната война с Наполеон обаче, руснаците през пролетта на 1811 г. се оттеглили отвъд Дунав. Озверелите турци си отмъщавали на българското население, а някои от угърчинците, които имали по-тесни връзки с руснаците, известно време се криели по горите, за да избегнат репресиите.
    Последвал период от 14-15 години, който бил относително спокоен за угърчинци. Но делибашии обикаляли селата уж да пазят хората от кърджалиите, а самите те били бивши кърджалии и по стар навик обирали населението. Това продължило до 1828 г., когато започнала следващата руско-турска война. Тя се водила и през 1829 г. и донесла нови изпитания за раята.

Родната къща на генерал Сираков, строена около 1860 - 1865 г.

    Междувременно през 1814-1815 г. в района се появила чума и взела много жертви, но Угърчин избягнал тази съдба. Не така било обаче при следващата епидемия през 1836-1837 г. Тогава жертвите били много, но предимно сред турското население. Това се обяснява с хигиенните  навици и начина на живот на турците, които си останали по къщите. За разлика от тях българското население напуснало Угърчин и се пръснало в околните гори. Там хората си направили колиби-копаници и прекарали от пролетта до Коледа на 1836 г. Това социално дистанциране, както е модерно да се казва сега, ги спасило от опасната зараза и само 12 души от Банковския
род се заразили и умрели. Докато в турското село Махала Угърчин на 10 км на север от Угърчин всеки ден погребвали умрели на гробищата. Може и чумата да е една от причините  много угърчинци да възприемат колибарския начин на живот и да се разселят в цялото му землище.Този начин на живот продължава до средата на ХХ век.
    Руско-турската война от 1853-1856 г., наречена още Кримска война, е оставила доста траен отпечатък и в живота на угърчинци. Русия имала намерение да завладее Молдова и Влашко и да помогне на българите да се освободят. Войските й стигат до Силистра и я обсаждат. Но тогава във войната се намесват Англия и Франция. Това попречило на Русия да навлезе по българските земи и конфликтът се пренася на полуостров Крим, където около Севастопол три години се води сериозна война. Русия губи войната, но и нейните противници не извлекли особена полза от нея. Надеждите на българите за освобождение отново били попарени.
   През лятото на 1854 г. през Угърчин минала турска артилерийска част от Турски извор/Български извор/ през Шаханките/Соколово/ за Ловеч. По това време за около 10-15 дни в Угърчин се установил и голям войскови отряд, съставен от албанци. Те направили впечатление на угърчинци с необичайното си облекло - носели фустанели. Освен пушки, били въоръжени с ножове и брадви. Техният водач яздел кон и носел особена шапка с лисича опашка. Пред войската се движел войник, който давал такт с малко барабанче - тюлюмбече.Те спрели тук, за да се снабдят с храни. От всяка къща реквизирали по едно говедо, отделно събирали и друга храна. Натоварили 30 коли с продоволствие и този обоз трябвало да прекара реквизираното до Шумен. Взели със себе си и 60 мъже от Угърчин салаори. Салаорите били българи, които турската войска принудително мобилизирала като помощен персонал. Общо за Северна България салаорите били над 25 000.
   През лятото и есента на 1854 г. нашите угърчинци копали окопи и вършели и друга черна работа край Шумен. В началото на зимата някои от тях били пуснати да се приберат в Угърчин. Но друга част били задържани и изпратени в Крим. Сред тези угърчинци бил и Кольо Ступоля. Той бил колар и поправял колите от обоза. Престоял в Крим две години. Получавал 40 гроша месечна заплата. След превземането на Севастопол салаорите влачели с куки труповете на убитите и ги изхвърляли в морето. През тези две години много от другарите на Кольо измрели. Когато той се завърнал в Угърчин добил прозвището Ступоля, защото угърчинци наричали тази война Ступолското мурабе/Севастополската война/.Той става родоначалник и на фамилията Стополски.

Типична угърчинска къща от втората половина на XIX век

   По време на Кримската война пътищата и околностите на  Угърчин отново станали несигурни. Започнали  грабежи от завръщащи се войници и разбойници. За да е по-безопасно изсекли част от горите край пътищата.
   Когато се завърнали от войната мобилизираните турци-юруци от Махала Угърчин  пренесли част от видяното по онези земи в своя бит. Започнали да строят двуетажни къщи и чифлици из имотите си и  да се занимават и със земеделие, освен със скотовъдство. А в самия Угърчин българите започнали да строят къщи с каменни зидове и да ги покриват с плочи. Дотогава  къщите на угърчинци били с дървена конструкция, стени от плетеж, измазан с кал и покриви от слама.
   Кримската война се отразила по един неочакван и неприятен начин на угърчинци дори няколко години след приключването й. Русия и Турция сключили изселническа спогодба за размяна на население. Българи се изселват в Южна Русия, а татари, черкези и абхазци, които изповядват исляма, са изселени от Русия в Османската империя. Една немалка част от тях попадат по българските земи. 12 000 татари са настанени в Плевенско, Ловешко и Севлиевско. След тях идват още повече черкези и абхазци.
   През 1860-1861 г. в Угърчин били настанени 20 татарски семейства, които българското население било задължено да изхранва, както и добитъкът им. А те дошли с един доста особен добитък - камили, които теглели талиги с багажа им. Нито камилите като впрегатни животни, нито талигите като превозни средства били познати на угърчинци дотогава и това предизвиквало силното им любопитство. Българи и турци се събирали на групи да гледат новото превозно средство, теглено от тези необичайни дългокраки животни с гърбици на гърба. По време на едногодишния си престой татарите не оставили лоши спомени у угърчинци, макар, че трябвало да ги изхранват. Някои от татарите били заможни и много неща купували с пари. На Батово възникнало татарското село Лешница, което просъществувало до 1877 г. А татарите от Угърчин през 1861 г. били изселени някъде към Никопол.
   Не минало много време и през 1864 г. в Угърчин пристигнали нови заселници - 50 - 60 черкезки семейста, които наброявали между 250 и 300 човека. Угърчинци били задължени да ги изхранват безплатно, а по-заможните български семейства да им дадат по една коза. Водачът на черкезите Ахмед Бей се настанил в къщата на Цоко Анджарски. Ахмед Бей водел жена рускиня на име Елена. Понякога, когато Ахмед Бей отсъствал от Угърчин, тя ходела при баба Стойна Михнева и баба Въла Диковска. Разказвала им, че била взета насила от него. По-късно успяла да избяга и се върнала в Русия.

Къщи в центъра на Угърчин от края на XIX век - сега там се намира домът за стари хора

   След едногодишен престой в Угърчин властта заселила част от черкезите в местностите Кукян и Черкезкото, а други в селата Драгана и Телиш. В Драгана били заселени и абхазци, сродна на черкезите народност. До 1865 - 1866 г. Драганското и Телишкото землище били ползвани от населението на Угърчин, Сопот и Славщица като пасища, но с настаняването на новите обитатели това било прекратено. Угърчинци били задължени да построят къщи на черкезите в новите места на обитаване, най-вече в Телиш, и да разчистят земи, които черкезите да обработват. Но черкезите изобщо не били навикнали да се занимават със земеделие. Те предпочитали скотовъдството, но под формата на кражба на добитък. Скоро разбойничеството на това хищно кавказко племе, накарало дори турците да съжаляват, че са ги заселили  тук. Черкезите от района били част от башибозука, участвал в потушаването на Априлското въстание в  Ново село през 1876 г. и се прочули със своята жестокост. На връщане част от тях минали през Угърчин и извършили погром над църковния храм  и дюкяна на братя Горански, който опожаряват. По време на освободителната Руско-турска война от 1877 - 1878 г. черкезите се изселват в Турция, защото са знаели, че след това не ги чака нищо добро за извършените от тях злодеяния.
   Тази част от угърчинската история се оказа доста дълга, макар да обхваща период от само 56 години. Това е така защото, колкото по-близо до нас са описваните събития, толкова повече информация има за тях. Затова в следващите части ще описваме все повече събития с все по-малко думи. За събитията в тази част използвахме отново като източник написаното от Никола Русковски в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. и пълния текст на "Из миналото на Угърчин" от братя Радоеви.
 
Борислав ПАТАРИНСКИ
(Следва продължение)