ИЗСЕЛВАНЕТО В РУМЪНИЯ 1596 г.

Важни събития в историята на Угърчин, част 2

Румънки в национални носии, картичка от от Добруджанския фронт, 1917г.

Повече от век след появата на Угърчин  в турските данъчни документи през 1485 г. няма никаква информация какво се е случвало тук. Най-старите запазени спомени, записани от Никола Русковски, са за изселването на угърчинци в Румъния през 1596 г. След нахлуванията по нашите земи през 1595 - 96 г.  на румънския воевода Михаил Витяз с неговата войска и опитите да се вдигне въстание от Варна до Търново и Плевен, турската власт предприема репресии срещу местното население. От 50 до 60 хиляди българи се изселват в Румъния, бягайки от репресиите и от наложените им преди това тежки данъци. Русковски е записал разкази на стари угърчинци, предавани от поколение на поколение, че  сред изселилите се са били и хората от Угърчин, Каменица, Орешене, Садовец и други околни села. Предполага се, че по това време са изчезнали и други близки до Угърчин села, като Батово и Каяджикбунар, макар за това да не пише в юбилейния сборник. Но името на Батово излиза в описа на Никополския санджак от 1485 г. , а по-късно изчезва. Каменица, Батово и Каяджикбунар са били най близките до Угърчин села преди да изчезнат при упоменатото по-горе изселване или по-късно. Те са отстоели на около 7-8 км от Угърчин. Каменица се е намирало след местността Пъшковото, близо до сегашното шосе за Ловеч. Батово е било в сегашната местност Батово, на границата между землищата на Угърчин и Дерманци, а Каяджикбунар се предполага, че е било около Камен кладенец, край сегашното шосе за Сопот.

Артилеристи от батареята на подпоручик Печо В. Райновски от Угърчин на Добруджанския фронт, 1917 г.

Разказът за изселването на угърчинци в Румъния и възникването на село там със същото име, е подкрепен косвено от съвременници на Никола Русковски. Угърчинецът Радю Колев Кюсето, който няколко години живял в Букурещ и се занимавал с бозаджилък, разказвал, че е разговарял със стари хора българи, заселили се отдавна в Румъния. От тях научил, че във Влашко има село Угърчин с българско население, език, носия и обичаи и хората му дошли от с. Угърчин в България. Друг угърчинец - Стоян Петков Присадашки по време на Първата световна война бил войник на Добруджанския  фронт. Настъпвайки в Румъния,  на два дни път пеш от Букурещ, през една лятна вечер спрели да пренощуват край пътя и с войниците от неговото подразделение напалили огън. Не след дълго при тях спрял обоз. Когато започнали да се разпитват кой от къде е и Стоян Присадашки казал, че е от Угърчин, войниците от обоза възкликнали, че преди два дни нощували в село с името Угърчин. То се намирало на север от Букурещ.

Иван Велков в книгата си "Стари селища и градища по долината на р. Вит" пише на стр. 35, 43 и 45 за преселването на Орешене и Садовец в Румъния, северно от Букурещ, някъде около румънския град Търговище, като подчертава: "От тези места са станали най-големите преселвания във Влашко след второто несполучливо нахлуване на Михаил Витяз през 1596 г.". Предполага се, че и Угърчин е споделил тази съдба...

Всичките тези предания за изселването на Угърчин сигурно не са  измислица и те се потвърждават от разказите на угърчинци, пребивавали много по-късно в Румъния. Но дали изселването се е случило точно през 1596 г. или по-късно е открит въпрос. Защото  през 1605 г., девет години по-късно,Угърчин фигурира в турските данъчни регистри като населено място, което е тимар/пожизнено владение/ на някой си Ахмед и в което живеят 70-80 семейства. Селото давало приход 6000 акчета. Това подсказва, че ако е имало изселване, то не е било толкова масово, че Угърчин да изчезне завинаги от географската карта. Някои хора или семейства вероятно са останали и към тях може би са се присъединили и такива от изчезналите села Каменица, Батово и Каяджикбунар. В подкрепа на тази версия е и разказът на дядо Христо Вълов Пиянковски, че някои от тръгналите да се  изселват в Румъния угърчинци са се върнали, тъй като не могли да минат Дунав заедно с добитъка си. Един от тях бил Степан от Пиянковския род. Този род и родът Тошовци, който сега не съществува, са едни от най старите родове на Угърчин, съществували още преди изселването, а името Ичо, което е типично угърчинско, също е много старо.

Картичка от Браила, Румъния, изпратена от Добруджанския фронт до дома в София на 22.02.1917г. от Ал. Дунгаров, фелдфебел- знаменосец на 42 пехотен полк от Желязната шопска дивизия

Остава разбира се и вероятността изселването да не е станало през 1596 г. , а по-късно, защото в много малки периоди от многовековното робство угърчинци са живели относително спокойно като рая и е имало още много поводи да напуснат родната си земя, заради теглото, което е било тяхно ежедневие. Освен голямото изселване, за което ставаше дума дотук,  отделни изселвания е имало и по-късно през робството. Угърчинци от рода Бочовци са едни от основателите на с. Смоляновци в област Монтана преди повече от 200 години. Други угърчински изселници са сред основателите на селата Ракита и Драгана в средата на XIX век.

В центъра на Угърчин, в двора на дома за стари хора има два огромни вековни дъба. Може би те и изворът на чешмата в центъра, около който преди 550 години е възникнал днешният Угърчин, са останали единствените свидетели на случилото се в онези тъмни векове. Но за съжаление те не могат да говорят.

А какво е станало с другия Угърчин - в Румъния, дали все още съществува това село и под това име? По.вероятно не. След толкова поколения може би вече никой там не пази спомена за  Угърчин в България, а селото, ако го има, вероятно носи друго име, защото на днешната карта на Румъния не излиза населено място с такова име.

Вековните дъбове в двора на дома за стари хора в Угърчин.
Борислав ПАТАРИНСКИ

ПРЕДИ 550 ГОДИНИ УГЪРЧИН СЕ Е КАЗВАЛ УЗГРАДИЩЕ, А ПО-РАНО Е ИМАЛО...

Тук са живели хора през всичките епохи

През 2005 г. в брой 36-37 на ловешкия вестник "Стремление" е отпечатана притурка от 8 страници под заглавие "520 години името Угърчин". В нея има материали, посветени на миналото и настоящето на града ни. Изхождайки от основния материал в притурката, под същото заглавие, написан от Веселин Русков - кмет на община Угърчин през периода 1995 - 99 г., бивш председател на читалището ни и клуба по родознание,изготвил с членовете на клуба уникална сбирка от родословните дървета на 115 рода от Угърчин,  ще ви запознаем с някои важни събития от историята на града ни. Към написаното от  Русков ще добавим и други събития,описани от Никола Русковски в притурката на  юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г. под заглавие "Из миналото на Угърчин" и пълния текст на книгата на братя Георги и Петко Радоеви под същото заглавие, издадена през 1978 г. Ще използваме и публикация на доц. Митьо Печевски в бр. 4 от 1981 г. на в."Друм" и др. Ще добавим и събития от последните 15 години.

НАЧАЛОТО - 535 ГОДИНИ  ИМЕТО УГЪРЧИН
Землището на Угърчин е обитавано от хора  през всички епохи. За това говорят намерени оръдия на труда още от каменната епоха, множеството тракийски могили, останките от отбранителни съоръжения и пътища от римско време и др. Предполага се, че днешното населено място Угърчин е възникнало около 1470 г. Според Павел Стефанов, публикувал статия на тази тема във в. "Друм"/бр. 14 от 31.08.1978 г./, селото през 1470 г. е носело името Узградище. Той се позовава на ориенталските данъчни регистри в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София, където в архивна единица /ОАК, 265 - 8 л., 54б/  името през 1470 г. е Узградище, а в друга архивна единица /ОАК, 325, л, 143б/ през 1605 г. вече е Угърчин. През 90-те години на ХХ век  Румен Ковачев, който се занимава с изследване на ориенталските архиви в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", открива турски опис на Никополския санджак от 1485 г. от 42 добре запазени страници, превежда го и го публикува в книга. В този опис на лист 25, б, стр. 145 в превод е записано: " Тимар на Хасан. Владее го по обичая на проход и участва във военните походи, а също така наблюдава и пази прохода. Село Угърчин, спадащо към Лофча не било включено в регистъра. Село - проход е на пътя от Търново и Лофча към София и Видин.

/ЖИТЕЛИТЕ МУ/ ПАЗЯТ ПРОХОДА:
домакинства - 25, неженени - 2, приход 653 акчета."   Този опис е съставен след смъртта на султан Мехмед II през 1481 г. при възшествието на султан Баязид II и представлява нещо като инвентаризация на владенията. Той е единственият засега автентичен документ, в който за първи път се среща името Угърчин.
От описа личи, че през 1485 г.  Угърчин е бил малко село с едва 25 домакинства/по това време Сопот и Каленик са имали 40 и 36 домакинства съответно/ и не фигурира в регистъра и предишния опис, направен след възшествието на султан Мехмед II през 1451 г. Това подсказва, че  може би има някаква връзка с версията, че селото е възникнало около 1470 г. А дали Узградище предшества името Угърчин и дали става дума за едно и също населено място, е трудно да се каже категорично. Освен това жителите на Угърчин като пазачи на проход на важния път от Търново и Ловеч за София и Видин са били освободени от някои данъци.

Но появата на Угърчин в турските документи през 1485 г. не означава, че преди това тук не са живели хора, че тук не е имало населено място. Реките Каменица, Лепетура и Света по един естествен начин са привличали хората около себе си през вековете. Намерените оръдия на труда от каменната и бронзовата епоха, останките от отбранителни съоръжения и път от времето на Римската империя, южно от Угърчин, многото тракийски могили в района, забитият надгробен камък от времето на Цар Иван Шишман - северно от Угърчин, говорят за това, че

ТУК СА ЖИВЕЛИ ХОРА ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ЕПОХИ 
през всичките  на човешко обитаване на този район. А колкото до самото населено място, то тук има открити следи от няколко предшестващи днешния Угърчин селища. При направени археологически разкопки през 1915 г. и 1921 г. е установено, че още в началото на бронзовата епоха /2400 - 2222 г. пр. н. е./, северно от Угърчин в местността Варниците,  Долната елия и близката местност Калето е имало селище. Открити са фрагменти от съдове и бронзови брадви с ухо. При изграждането на язовир Света са открити следи от селище от края на бронзовата епоха. Там са намерени предмети и от по-късен период - от ранната и късната желязна епоха, а селището се е простирало по склоновете на р. Света. Многобройните тракийски могили в района подсказват, че тук е имало и тракийско селище или селища.
Особено показателно е, че освен отделни тракийски могили или групи от по няколко, в северозападния край на днешния Угърчин/там, където беше МТС и скотовъдната/допреди 80 години е имало около

100 ТРАКИЙСКИ МОГИЛИ. 
Цяло тракийско гробище, подсказващо за сериозно населено място наблизо. На три от могилите са направени разкопки през 1921 г. и е установено, че те са от II - III век, по времето на Римската империя. Затова хората са ги наричали и Латински гробища. На около километър северно от Угърчин на местността Беглишки харман е имало друга група от 20 могили от същото време. Там също са открити и следи от селище. В местността Гарван на едно пространство от 15-20 декара са открити следи от селище - останки от градежи и римски бронзови и медни монети от III - IV век. Югозападно от Угърчин на около 8 км., близо до местността Камен кладенец

ИМА ОСТАНКИ ОТ КРЕПОСТНИ СТЕНИ,  
заграждащи пространство около 5 дка, вероятно отбранително съоръжение от времето на римляните и траките по тези земи. Там са намерени керамични парчета от съдове. В НИМ ги датират отпреди 2000 -2200 г. Около Угърчин има следи от селища и от времето на Втората българска държава. В Долната елия е имало останки от куманско селище, а на хълма, северно от Угърчин, недалече от Забити камък, в района на Мяшковските колиби, е имало останки от селище, което вероятно е разрушено при турското нашествие по тези земи в края на XIV век. Близостта на Забити камък, където са погребани трима души и намерена монета от времето на Цар Иван Шишман, карат доц. Митьо Печевски да предположи, че тук може да са загинали при сражение с настъпващите турци по-знатни хора, за паметник на които от близката рудина е донесен и поставен камък, висок 2,6 м. Той е стоял там до 1921 г., когато са били направени археологически разкопки на мястото. Доцент Печевски предполага, че разрушаването на близкото селище и погребението  вероятно са свързани и са се случили по едно и също време.

Пак по това време на няколко километра, западно от Угърчин
В МЕСТНОСТТА КАЛУГЕРИЦА Е ИМАЛО МАНАСТИР, 

откъдето и самата местност носи името си. Манастир е имало и на около 7 км южно от Угърчин под хълма Кичера и той е носел името на Света Петка. Но в края на XIV век животът тук сякаш изчезва и започва да се възражда  след около 70 години, а Угърчин  се появява за първи път в османските регистри. Дали само турското нашествие е причина за това? Може би има още една причина. Проф. Николай Овчаров пише,че по времето на Цар Иван Александър, в средата на XIV век, откъм Византия в България за първи път прониква чумата. Във Византия пък тя дошла от Китай по пътя на коприната. Настанал нечуван мор, който улеснил превземането на нашите земи от турците, защото  в много селища населението измряло от непознатата дотогава болест...
Една доста богата предистория на днешния Угърчин.

ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ ИМЕТО Е С КУМАНСКИ ПРОИЗХОД
Угърчин - що за име е това и откъде  идва то? Никой не може да каже със сигурност. Предполага се, че е с кумански произход, както наименованията и на някои местности около Угърчин, предполага се, че идва от името на болярина Угърчик, загинал на Косово поле в бой с турците, предполага се... Така и няма да разберем кой за първи път е произнесъл това име и защо нашето родно място е наречено така. Повече от половин хилядолетие ни дели от тогава. Но със сигурност това име има връзка с предисторията на днешния Угърчин, със сигурност то е връзката с онези хора, живели тук преди турците да дойдат по нашите земи, и Угърчин да влезе в данъчните им регистри преди 535 години.

Борислав ПАТАРИНСКИ
Следва продължение.

На снимките: Оръдия на труда от каменната епоха, острие на стрела, бронзови брадви и фибула, открити в околностите на Угърчин. Парчета от глинени съдове от крепостта при Камен кладенец.

ПРЕЗ "ЧУМАВОТО" ВРЕМЕ

Навън е пролет, вали сняг и цъфнали джанки се превиват под тежестта му. А ние сме се прибрали по къщите  и чакаме да отмине. Не толкова снегът, колкото вирусът. Неизвестният досега корона вирус SARS Cov-2  "COVID-19" предизвика непозната от сто години пандемия и извънредно положение в много страни.

Твърди се, че въпросният вирус се е  пръкнал  на един китайски пазар  след кръстоска между вируси на прилеп и гущер. Поне такава е една от най-масовите версии за възникването му. Друг е въпросът, че  вирусът е твърде сложен, за да възникне просто ей така, без да са му помогнали в някоя лаборатория. Но за това най-вероятно ще научим след време. Факт е, че този вирус, който не е по-смъртоносен от други подобни, предизвика най-сериозното световно сътресение след Втората световна война.  Улиците не само на Угърчин, но и на Рим и Берлин, на Лондон, Париж, Делхи, Сидни и Ню Йорк опустяха. Спряха да работят редица предприятия, училища и университети, културни институции, ресторанти и кафенета, спортни клубове и др., сринаха се цените на фондовите борси и петрола.  В първите дни на извънредните мерки хората в много страни се втурнаха да се запасяват с хранителни продукти и стоки от първа необходимост, а тоалетната хартия се оказа особено търсена... В САЩ се заредиха и опашки пред оръжейните магазини. Започна да се случва нещо, наподобяващо сценарий от холивудските филми, посветени на предполагаеми глобални катастрофи. Българите обаче погледнаха по-трезво на ситуацията и бързо преболедуваха потребителската истерия, но остава въпросът колко време ще продължи и какви ще са последствията от пандемията. Защото тя  вече отнесе хиляди животи, но и изправя светът пред глобална икономическа криза, която може би ще е по-тежка от познатите досега.

Заглавието на този материал е заимствано донякъде от разказ на Йовков. И макар пандемията, която преживяваме, да  няма нищо общо с чумата, то това, което ще последва в световната икономика и финанси, може би ще е съпоставимо с чума при хората...

Излизайки от необичайните проблеми на настоящето, по-надолу ще ви запознаем с една друга епидемия, която е споходила угърчинци в средата на 19-ти век и как те са оцелели в едни много по-различни условия  без медицински  грижи, дистанционно обучение на децата от килийното училище и... тоалетна хартия. Дано  описаната от Никола Русковски история в юбилейния сборник на читалището ни от 1936 г., ако не ви помогне с нещо  по-лесно да преодолеем днешната епидемия, поне ви отвлече за кратко от мислите за нея.

ЧУМАТА 1836 - 1837 ГОДИНА
Чума се е появила още през 1814 - 1815 год. На много места взела големи жертви. В Угърчин не морила. За нея няма запазени спомени. Ако и да е имало такива, те се слели със спомените за голямата чума, както я наричали, върлуваща през 1836-37 г. - точно преди сто години. Епидемията взела широки размери. Пострадало повече турското население, защото живеело нечистоплътно. Хиляди турци измрели в Плевен, Ловеч и по селата. В Шаханките/Соколово - бел. ред./ и махалите /Каленик и Угърчинска/ турците почти домрели. На гробищата им било "като хоро", пълно с хора, които погребвали умрелите. Турците не оставяли къщите и селищата си  и затова лесно се заразявали. Болестта се явила през пролетта на 1837 година. Населението, за да се запази, напуснало селото. Угърчинци се пръснали по горите, направили си копаници колиби и там в природата при една естествена чистота и изолираност прекарали лятото, есента и зимата до Коледа. Местата на някои копаници личат и досега, където са запазени бранищата: Калчовска средока, Кленови рът, Труфек и други. Някои казвали, че виждали чумата като грозна разчорлена жена, която се спущала да хапе, други, като черно страшно животно и миришела на скрум. Явявала се още като куче, което скимтяло и преследвало хората. Който се сещал да прегази през вода, той се спасявал, защото уж тя не могла да минава през вода. Разбира се, че тук не може да става дума за нещо вярно, а за халюцинации. Жените й мясвали пита, слагали в нея парици, качвали я в торбичка на някое дърво край пътя, та като минавала чумата да вземе питата, да яде "жива и здрава", да види, че тия хора я зачитат, да ги подмине и не ги мори..

Угърчин не пострадал твърде от болестта. Морила много от рода Банковци/сега Пеловци/, затова и досега някои стари я наричат "Банковската чума". Заразило се цяло семейство и измрели 12 души. Умряла от тях и хубава мома Вела, възпята в народните песни. На Пеловските колиби имало дърво с дупка, през нея се провирали изплашените хора за здраве, да ги не лови болестта, тя уж не могла да минава през дупката. Гачовци се подплашили, та бегали в Къртожабене, но след една година се върнали. Угърчин малко жертви дал. Освен Банковци, други родове малко пострадали. Разказва се , че селото било заорано с бразда околовръст от два вола близнака, два братя близнака, рало и хомот, направени от едно дърво. Поверие, което съществува и в други села и може би да е изпълнявано, за да се надвие страха и се повдигне самочувствието. Чумата оставила страшни спомени. За нея се разказвали най-страхотни работи. Отразила се в народната словесност. Като измрели много турци, а българи малко, създало се благоприятно положение. Българският елемент превишил турците и за тяхна сметка се разширил и напреднал.

Никола Русковски,  "Юбилеен сборник  1895-1936 ", Читалище "Светлина", Угърчин, 1936 г.

Текст към снимките: Така угърчинци са си представяли  чумата, Кракон и други страшни образи от угърчинския фолклор. Снимките са от карнавално шествие на празника"Светиите" в Угърчин преди около 50 г