Досега на страниците на блога ни сме публикували няколко материала, посветени на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война и участието на угърчинци в тази война. 154 от тях оставят костите си по бойните полета.
В повечето случаи за тези наши публикации сме използвали спомените на Подпоручик ДАНЧО КОЕВ , служил като командир на взвод в 33-ти Свищовски полк, съседен на 34-ти Троянски полк, в който са служили най-много угърчинци. И двата полка са били разположени на Дойранския фронт.
Наред с многото героични епизоди от тази война, в които участват и угърчинци, е имало и такива от нашите земляци, които не са били изпълнени от желание за подвизи. Те понякога са изпадали и в комични ситуации. За един от такъв "герой" разказва Данчо Коев. Това е небезизвестният по онова време в Угърчин Нако Цоков по прякор Айляка, прочул се най-вече с пословичнния си мързел.
За да се добие по-добра представа за обстановката, в която "действа" Айляка разказът ще започне със самолетните нападения на англичаните върху нашите позиции и ще завърши с тях.
През 1917 г. настъпи топла пролет, а тук на юг - лято. Неприятелските аероплани идваха и се спускаха между Аеропланната височина и северозападния склон на връх Дуб и стреляха по входовете и вратите на укрепленията. Те идваха всеки ден по обяд между 12 и 13 часа, когато се раздава храната на войниците. Всички биваха принуждавани да влязат в укритията и им се проваляше обяда. Само две германски картечници се опитваха да противодействат на аеропланите.
Една сутрин през пресечения път наблизо мина 8-ма рота от 34-ти пехотен полк. Отиваха да работят по укрепленията на германските гаубици. Видях как двама войници от ротата се отклониха от нея и застанаха край пътя. На това място беше нахвърлян много строителен материал, който се използваше за изграждане на укрепленията. Там се намираха и две големи парчета нагъната ламарина, които изправени едно срещу друго образуваха нещо като тунел. Двамата войници влязоха в тази "палатка". Събраха суха трева наоколо и си направиха импровизирани легла. Метнаха върху тях куртките си и легнаха.
Не се стърпях да видя кои са тези угърчинци, защото в ротата служеха много войници от Угърчин. Когато наближих единият извика:
- О-о-о,нашият! - и се изправи седнал. Другият също се изправи. Познах гласа на Нако Цоков Влайков, но другият угърчинец не познах.
- Какво правите тук? - казах - Знаете ли, че днес като напече слънцето живи няма да останете под тази ламарина? Но освен това тук по обяд идват неприятелски аероплани и обстрелват позициите ни. По-добре елате в нашите окопи.
- Я дошли, я не. Нима ще пробият тази ламарина? Пък и къде в окопите ви ще намерим такива легла? - каза Нако.
- Ами вие защо не сте с другарите си? - попитах.
- Ние сме главни на депото за шанцовия инструмент. - отговори Нако - А и кой ще ме носи нагоре из тоя балкан? Веднъж се полъгах да тръгна и трябваше да дам на един 5 лева да ме носи. Да знаеш как ми е дотегнало тук, ще взема като Стойчо Гайтаната да се предам в плен на французите.
- Той Стойчо е работлив, ами ти какво ще правиш там? - попита другият войник.
Предложих им още веднъж да дойдат в нашите укрепления, но отказаха. Някой даже им занесе две канчета топла чорба. И тогава се появиха аеропланите и започнаха да обстрелват позициите ни. А двамата юнаци продължаваха невъзмутимо да се хранят. Войниците от окопите започнаха да ги подканят да бягат от там, но нашенците не искаха да се лишат от топлата чорба. Един от аеропланите слезе ниско и започна да обстрелва окопите, после удари и складовете ни, а няколко куршума улучиха ламарините над Нако и другаря му. Германските картечници започнаха да стрелят и отблъснаха аероплана. Нако и другарят му се възползваха от това. Нако грабна куртката си за ръкава и прегърбен, с полуизвадена риза от гащите повлече куртката си по земята, прекоси пътя и се вмъкна в най-близкия окоп на артилеристите, последван сръчно от другаря си. Войниците посрещнаха с гръмко "ура" спасението им, а германците засилиха стрелбата по аеропланите.
Надвечер войниците от ротата на Нако се завърнаха. Поспряха да починат след изкачването на хълма и тогава научиха за "героизма" на Нако. "Нима Нако Айляка бяга?" - чудеха се с искрено удивление те.
- Абе то и вие да бяхте на този зор щяхте не да бягате, ами да препускате. - отговори Нако. Ротата пое към позициите на 34-ти полк с шеги закачки по адрес на Нако.
Няколко дни по-късно двата английски аероплана спряха да ни тормозят, след като им беше устроена засада с още две наши картечници и бяха свалени.
На снимките: Един от свалените два английски самолета
