България се включва във войната на 1 октомври 1915 г. На 15 октомври Данчо Коев и още четирима угърчинци – Мирчо Колев Йоновски, Дико Стоянов Присадашки и Кольо Маринов Божков получават повиквателни. Събират се вечерта у Кольо и на по чаша вино и мезе си правят изпращане. Повечето угърчици, подлежащи на мобилизация, вече са в армията. На следващия ден и те заминават.
Данчо Коев постъпва в телеграфната дружина на 9 пехотна дивизия, където започва обучение. През 1914 г. той завършил полувисше образование в педагогическото училище в Русе и може би затова не е мобилизиран заедно с болшинството угърчинци в 34 пехотен полк към същата дивизия, а е взет за телеграфист.
Не минава и месец обаче, и излиза разпореждане на министъра на войната да се сформира нова войскова част „Инженерен транспорт” при железопътната дружина на дивизията. На 15 ноември са събрани 100 новобранци и по-стари войници, които да бъдат обучени за шофьори.
Настаняват ги в едно помещение, което е застлано със слама, върху която има платнища, имитиращи легла. Тук съдбата събира Данчо Коев с приятеля му Мирчо Йоновски. Спят на едно платнище и се завиват с едно одеяло.
Подпоручик Данчо Коев в бойно снаряжение
Същото помещение се ползва и за обучението им. В единия му край била монтирана черна дъска, пред нея имало маса, а до нея върху платнища стояла някаква машинария. По-късно научават, че това е двигател на камион.
Започват обучението по автомобилно дело, правилници, устави и т.н. Върху платнищата разглобяват и сглобяват автомобилния двигател. Кормуват. В края на 1915 г. обучението приключва.
Сформирани са четири камионни отделения. На 1 януари 1916 г. щабът на отделенията е настанен в Дупница. На шофьорите е дадена задача да превозват храни и припаси по Кресненското дефиле до фронта. Не е трудно да се досетим, че тогава магистрала „Струма” не е съществувала. Не го е имало и асфалтът на досегашния главен път. Зима, мокро, разкалян, тесен път, често минаващ край дълбоки урви. В тези условия са се движели 22-та камиона „Опел”, управлявани от новоизлюпените шофьори. Сутрин тръгват натоварени от Дупница, стигат до Симитлийските складове, разтоварват ги и вечер се прибират обратно в Дупница.
Скоро удължават маршрута до Крива ливада. Връщайки се от там с празния камион, Данчо Коев става свидетел на злополука, от която му се изправя косата. На един остър завой камионът пред него полита по урвата и започва да се преобръща. Спира се в каменната ограда на една градина. Шофьорът и помощникът му загиват на място. Камионът обаче не избухва в пламъци, защото това не се е случвало толкова често, както по-късно във филмите на Холивуд.
На следващия ден Данчо Коев, след като отминава злополучното място чува неприятен стържещ метален звук и камионът му спира. Открива тежка повреда в диференциала. Налага се да прекара цяла седмица в камиона на пътя докато му докарат резервни части от София.
Прибирайки се в Дупница той получава заповед да постъпи като писар в щаба на дружината и така, след по-малко от месец , приключва шофьорската му „кариера”.
Малко по-късно Данчо Коев постъпва в офицерската школа в Скопие под ръководството на подполковник Борис Дрангов. Служи през цялата война като офицер в 33 пехотен полк на един от най-тежките участъци на Южния фронт – при Дойран. Но за това ще ви разкажем друг път.
Що се отнася до приятеля му Мирчо Йоновски, той продължава да служи като шофьор. През 1917 г. е повишен в звание младши подофицер за отлично овладяване на машината. Служи до края на войната. После се завръща в Угърчин. Включва се активно в обществения и политическия живот. Става общински съветник от името на комунистите. После е назначен за учител в новооткритата гимназия.
През 1922 г. заминава за Австрия, където в гр. Грац учи инженерство. Заради комунистическата му дейност е арестуван от полицията. Емигрира в Съветския съюз. През 30-те години става директор на целулозно хартиен комбинат в гр. Вишера – Урал.
През 1937 г. е арестуван по време на сталинските репресии и през 1939 умира в лагер.
Борислав ПАТАРИНСКИ
