Не е известно кога за първи път се е появил мотоциклет в Угърчин, но се предполага, че това е станало в края на 20-те или началото на 30-те години на ХХ век. Косвено към това предположение ни подтиква едно „Наставление за употребление и поддръжка на английските мотоциклети „Нортън” от 1929 – 1930 г., намерено в архивата на братята Георги и Петко Радоеви – Гебурите.
По-сериозно присъствие на мотоциклети в Угърчин обаче се наблюдава в края на 30-те години. По това време, през 1937 г., е пуснато първото електричество в Угърчин от един генератор в мелница „Горник”, прожектиран е и първият кинофилм в читалището, а както си спомняте, Тасю докарва „Марийка”.
Човекът, прожектирал първия кинофилм , е и един от първите притежатели на мотоциклети в Угърчин. Сред хората е известен като Иван Часовникаря /Лучника/. Не се знае какво точно образование е имал, но е притежавал определени технически умения. Държал е дюкян в центъра на Угърчин в къщата на Гебурите, където е продавал и поправял радиоапарати, часовници, велосипеди и др. Притежавал е немски мотоциклет „ НСУ- Куик“ с малка кубатура на двигателя. Но неговата голяма гордост е един по - стар мотоциклет от неизвестна засега марка, с ремъчно задвижване на задното колело, произведен преди 1920 г. За него години по-късно Часовникаря продължаваше да твърди, че е бил собственост на принц Кирил, братът на Цар Борис ІІІ. С него принц Кирил през 20-те години ходел във военното поделение в София, където по това време служел Часовникаря, за да му правят техническо обслужване. По-късно Часовникаря случайно попада по следите на този мотор, който вече е бил собственост на друг човек и го купува. Такава е историята на този най- стар мотоциклет в Угърчин, която Часовникаря разказваше. В средата на 80-те години той го продаде на някакви хора от София за 100 лева.
От края на 30-те или началото на 40-те години има запазена снимка на двама полицаи от Угърчин върху мотоциклети, между тях друг полегнал полицай, а зад него магаре и още двама души. Моторите са явно с малка кубатура, около 100 куб. см, единият от които изглежда е от популярната тогава немска марка „Сакс”.
Между 1942 и 1944 г. в дюкяна на Часовникаря често се отбивали жандармеристите на подпоручик Пеньо Радойчев, където почиствали оръжието си , а от един говорител „Филипсъ” над входа звучали немски военни маршове и сводките на германското военно командвене. Тук често идвал и самият Радойчев с мотоциклет с кош. За познанството си с жандармеристите и пускането на немските военни маршове Часовникаря едва се отървава от куршума на 9 септември 1944 г. По същото време из Угърчин бръмчал с един малък немски „Цюндап” все още непълнолетният Цоко Балевски. Разквартируваните и в тяхната къща германци също ползвали при нужда мотоциклети с кош.
Както вече писах, първият притежател на новозакупен мотоциклет след 9 септември 1944 г. е Цачо Кележов. В първите следвоенни мизерни години дори купуването на велосипед е недостъпно за мнозинството угърчинци, но постепенно нещата се променят. През 1948 г. Йордан Кръчмаров докарва един старичък „Триумф“, който обикновено палел с бутане, а в началото на 50-те години Пейчо Бояджиев – Попето се сдобива с малък немски мотоциклет „Виктория“, вероятно трофеен от войната. Цоко Балевски пък се разделил с цюндапа и си купил нов „ИФА – РТ 125”. Не след дълго Цоко си купил по- голям мотор – резедав „МЗ – 250”. Същият мотоциклет имал и работещият в угърчинската болница д-р Петков. Към края на 50-те години Цоко Балевски купил и 350-кубиков боксер „ИФА –ВК 350”.
През 1956 г. Кольо Урушки загубва и дума, и сън, когато вижда ново черно „АВО”, „паркирано” в магазина под къщата на Никола Цачев. Това е един от най - скъпите мотоциклети по това време. Знае го и Кольо, но желанието да го има е... велико! Събрал пари, отишъл „да се годява” за „АВО”-то, но не стигнали, за да го купи. И тогава с магазинера договорили „бартер”: да доплати с жито – 600 кг!... Сделката станала и Кольо Урушки се събудил с мечтата си. Скоро подкарал лъскавата черна хала из угърчинския прахоляк.
През втората половина на 50-те години в Угърчин се появяват и мотоциклети от марките „Ява” и „ИЖ”. Особено популярни стават „Ява”- 250 куб. см. Двигателите им са с „цели” 12 конски сили мощност! Впечатлени от бурния технически прогрес, творци на черен хумор измислят и поговорката „Който кара „Ява”, не остарява”... Лудото каране преселва някои в отвъдното съвсем млади. Те оставят след себе си само опечалени родители, приятели и некролози по диреците. Разликата от днес е само в десет пъти по- високата мощност на двигателите и марката на машините.
След 1959 г. в Угърчин се появяват и първите български мотоциклети и мотопеди „Балкан”, сглобени в близкия окръжен град Ловеч. Особено популярни стават и малките мотопеди с педали „Симсон”. И до днес в Угърчин все още се движат няколко от тях. През 60-те години все повече хора стават собственици на мотоциклети и мотопеди от марките „МЗ”, „ИЖ”, ”Ява”, „ЧЗ”, „Балкан”, „Симсон” и др. Докато през 70-те години, когато колите стават достъпни по цени, интересът към моторите за известно време замира. Но през 80-те двуколесните возила отново стават търсени, особено от марките „МЗ” и „Симсон”. За тях се чакаше посред нощи полунощни на опашка пред магазина на „Мототехника” в Ловеч. Хората бяха осъзнали, че мотопедите и мотоциклетите могат добре да се допълват с автомобила в двора им. Особено в населено място като Угърчин, където често се налага да се пътува и по черни пътища.
Промяната от 1989 г. се отрази и върху притежателите на мотоциклетите в Угърчин. Постепенно моторите от социалистическото време изчезнаха. Останаха в движение само по няколко от марките „Симсон”, „МЗ” и „ИЖ”. Трябва да се отбележи, че дори 20 години след спиране на производството на мотопедите „Симсон – С 51”, те продължават да бъдат харесвани и търсени и държат по-висока цена, ако са в добро състояние, отколкото като нови.
Разбира се, появиха се и нови марки мотоциклети и мотопеди, предимно японско или италианско производство. Скутерите отново станаха популярни. В Угърчин има поне два японски мотоциклета с голяма кубатура на двигателя от марките „Ямаха“ и „Кавазаки“. В около 1200 кубически сантиметра работен обем на двигателя японците са натъпкали по един „нехуманен“ начин от сто и петдесет до сто и осемдесет коня. От теснотията конете са малко изнервени и е достатъчно само малко газ да подадеш, за да се движиш след три, четири секунди вече със сто километра в час. Чудовищна мощност, която би могла да те размаже като муха върху всеки несрещно движещ се камион, ако не владееш тези пищящи под теб като рояк сърдити оси над сто коня.
Има и няколко „по- спокойни” мотоциклета тип „ендуро”, предимно от марката „Ямаха”. Появиха се и всъдеходните четириколки. Най - марковата и мощна сред тях отново е „Ямаха”. Все повече са и китайските моторетки с трудно произносими имена, но с по-достъпна цена - като „Цьонгшен” например...
Живеем оитново в трудни, кризисни времена. Сега отново малцина могат да си позволят нов мотоциклет. Но такова е колелото на живота. Част от него са и онези две колела с двигател между тях и човек отгоре – мотоциклетите. Макар някои и поостарели , „железните коне” на джанти с телени спици, са верни на стопаните си. Затова все още се срещат из улиците на малки градчета по света, едно от които носи името Угърчин.
На снимката горе: Така изглеждаше преди 20 години един от трите мотоциклета „Минск", които все още се движат в Угърчин
Борислав ПАТАРИНСКИ
/Следва продължение/
