Защо се киснат гръстите?

Христофор Благоев – име звучно, име учено, име известно... Звучно – защото бай Христофор много обичаше да пее и се шегува, учено – защото вечно засмяният математик беше и даскалувал в Угърчин веднага след висшето, известно – защото Христофор Благоев беше една от първите ТиВи звезди на България.

От годините на първите телевизори „Опера”... През 1960-те пристигнеше ли такова чудо на техниката, цялата махала понасяше столчета към дома на щастливеца и се курдисваше да гледа новини. Пред новия апарат – родно производство! А в края на новините – времето... А в края на месеца -  Христофор Благоев от Угърчин! Засмян, изпънат като пружина в костюм, заставаше с дълга показалка пред увисена на пирон карта на България. И от ТиВи  кулата в София над цялата страна литваха напътствията му как да земеделства всеки един българин през следващите 30 дни... Е, как да не се гордееш с такъв съселянин - гадател и прорицател?! Та той говори от  електронния храм на науката, прогреса и светлите бъднини – Националната телевизия!...

Та бил си отпуска по Угърчин националният метеоролог, нещо се занимавал из къщи, а майка му пита:
- Христе, ще вали ли? Накиснала съм гръсти в реката. Да не ги отнесе?

Христофор хвърлил небрежен поглед към топлите скупчени облаци над върбака, понаместил около врата купешката риза, залепнала от жега по гърба и отсякъл:
- Няма да вали!

Стрина Куна Благоевица пък погледнала към ниско летящите лястовици (което е на дъжд), рекла едно „Хм...”, току хукнала да напъди кучето от гъските. Те пък по никое време изкарвали малките гъсета от реката и се клатушкали нагоре към сушината...

Такъв летен порой се изгърмял след минути, че Лепетура излязла от коритото си, та стигнала най-ниските къщи около реката... Гръстите на стрина Благоевица отплували по далечни земи, а синът й Христофор влязъл във фолклора на Угърчин заради „точната” си метеорологична прогноза. Та така...

Какво е „гръсти” и защо се киснат в реката?

Растението стига два, че и повече метра, жилаво и уханно е и се нарича коноп, канав...(аца), а в последните 30- 40 години дълговласи борци за мир, рок, любов, екология, еманципация (и каквото се сетиш още) му дадоха световна известност с окончанието ...ис. Юнаците събират листата и семената му в буркани, пушат ги, за да се възнесат някъде, където само те си знаят.

На юг от Стара планина бодват по някой стрък от него из зеленчуковата градина – къртиците бягали от корените му. На север, в Ловешко, от нишките му тъкат прохладни летни ризи. И го наричат не коноп, а гръсти.

Първо е брането на гръсти. Реже се със сърп, защото е жилаво и високо като царевицата. Сноповете се отнасят в реката. Там на по-спокойно място гръстите се накисват и затискат, за да се отдели ликото от стъблата – едно, и второ – да не отплуват по течението.

Мелица за гръсти – от етнографската сбирка на читалището

Не след дълго рибите около канависа включват на режим „изплуване”. Отпуснати, блажени, с коремчета „у лево” и „у десно”, без никаква реакция към материалното... Само в омайни висини... А просветени в технологията „рибари” просто нагазват сред надрусаните водоплаващи и пълнят върбови кошници с улов.

Това в реките Каменица и Лепетура, от векове... Спокойно може да се обобщи, че в Ловешко освен за ризи конопът се използва и за риболов. Но не и за пушене. Ако знаеха това, юнаците с бурканите и стъклените лулички биха си оскубали брадите от яд.

Като покиснат няколко дни, гръстите се вадят от реката и се очукват. Това става с инструмента „мелица”, като целта е да се отдели ликото от стеблата. След тази операция конопът е превърнат в тънки жилави панделки от лико, а стеблото е „разпетлеяно на паздерки”. Паздерките на практика са клечки за горене, нещо като сламата от житото, но по-груби и твърди.

 Мома преде кълчища с хурка и вретено, 1930-те

Ликото се очуква наново, за де се превърне в кълчища. Кълчищата вече могат да се дърпат като вълна. Предат се с хурка, навиват се с чекрък на кълбета и вече във вид на осукани еластични нишки се качват на тъкачния стан. Жените тъкат страшно здрав плат – „канаваца”, и от него се шият летни ризи. Те държат хлад в горещините. Може би още при първите славяни на Балканите е било така, та до скоро... До преди 30- 40 години.

Почнахме, че и да завършим със зевзека Христофор Благоев. Преди да хукне да спасява гъсетата, стрина Куна Благоевица окръглила диалога с едно: „Мъре май ще вали!”. Това се запечатало дълбоко в паметта на националния метеоролог. На следващата среща с майка си той вече бил въоръжен с тефтер и молив, за да записва, каквото чуе. Така – с бележник в джоба и подпитване на стари хора, Христофор Благоев събра, записа и публикува по вестници и списания много народни мъдрости, наблюдения и вярвания за времето, хората и природните стихии. По-голям професор от народната мъдрост няма... Оттогава и аз го познавам.

Георги - Момчил ПОПОВ

АБИТУРИЕНТИ 2011

Абитуриентският бал - денят на крехката младежка зрялост, на надеждите, на увереността ,че непременно ще успееш в живота...
И тази година зрелостниците от СОУ "Св.Св. Кирил и Методий" превърнаха своя ден в празник за Угърчин.
На добър час!

 

ДЯКОН ЛЕВСКИ ПЕЕ В ЦЪРКВАТА НА УГЪРЧИН

> Даскал Петко Рачов Славейков мъмрел учениците си в Ловеч: „Сега не е  време да се дреме, оно е време наука да се вземе”
> Тайната среща с Апостола в „сламената къща” на Пеньо Патарински под Бели камък

Георги РАДОЕВ

Бях малък - ученик в едно от основните отделения на централното училище в  Угърчин.
Един следобед, когато си учих уроците на глас по Възраждането и освобождението ни от турско робство, щом споменах името на Васил Левски, ето че дядо ми – седнал със скръстени крака на широкия креват срещу мен, в потури, с овчи калпак на главата, току се изкашля и видимо се поразчувства. Поглади с ръка бялата си брада, зави цигара с тънка книжка , постави я в  цигарето и ми рече:
- Я , дядовото, подай ми огън с машите - и като запали цигарата, смръкна няколко пъти, пусна клъбца  пушек през устата си и продължи:

 - Е, какво научи за Левски?
А аз му отговорих:
- Каквото пише в учебника -и веднага с любопитство го разпитах: - Ти, дядо, познавал ли си Левски и виждал ли си го, като си учил в Ловеч през турско?

Като присви унесено веждите си, дядо ми каза:
- Когато учих шест години в Ловеч при даскал Петко Рачов Славейков, който постоянно ни казваше: „Сега не е  време да се дреме, оно е време наука да се вземе”, тогава Левски не бе идвал още в този град. А след като се върнах  в Угърчин като даскал шест години, след което станах поп, като се заесени, пред един празничен  ден – Петковден, дойдоха в селото ни на коне двама калугери. Съобщиха, че идват от Троянския манастир да събират подаръци - милостиня: боб, пари и други дарения от населението.

Настанихме ги в къщата на поп Михал Войниковски в Бамбовската махала, недалеч от нашата къща на същата улица.

Снимката горе: Отец Петко поп Георгиев (Късия поп) - с бялата брада, и неговата фамилия, около 1880 г. Многократно и на различни места укривал Васил Левски в Угърчин.

Седнали сме аз и поп Михал с калугерите на интимен разговор и ето единият от тях ни откри поверително тайната, че е Васил Левски. Дошъл да основе таен революционен комитет в селото ни, за да се подгатвяме и подпомагаме с всичко, (дори и с оръжие в ръка, ако се наложи) за освобождението на българският народ от турско робство.

Той предложи да се свикат вечерта някои по-важни хора от селото  в по-затулена къща на доверен селянин. Избрахме къщата под склона на Бели камък на църковния настоятел Пеньо Патарински. Вечерта предпазливо, един по един  преминахме по пешия дървен  мост над реката, извихме покрай потърнения  плет  и се събрахме неколцина човека  в сламената му къща.

Худ.: Мариан Маринов, Угърчин

Едва мъждукаше вощеница. Едроснажният Левски се запозна с ръкуване с всичките и сериозно, направо каза за какво са повикани - да се основе комитет, който да помага с всичко в борбата за  освобождението ни. Най-първо аз , поп Михал, Пеньо и други горнокрайци със задоволство одобрихме предложението му.

Но долнокрайските кръчмари и търговци – Недялко Шередоолу, Пано Шойката и Стойко Бозаджията се противопоставиха, като казаха: ”Сакън! Не бива сега. Нека да помислим. Недейте да правите такъв комитет, че като се научат турците от близката махала при Каленик и от по- близките турски чифлици, ще ни изколят като пилци!”

И те станаха, и се разотидоха, без да се основе комитет. Левски непоколебимо ни обеща, че ще дойде повторно да основе комитет, но с други смели селяни, без такива като „тези страхливи кръчмари”.

Като поотраснах, пак се интересувах и питах баща си дали е вярно това, което ми е разказвал дядо за Левски. А той потвърди и разказа края на случката. На сутринта на Петковден забило дървеното клепало на църквичката. Дядо повел баща ми - тогава шест-седем годишен, да отидат  на църква. Спрели пред вратника на поп Михал.

Оттам излезли двама калугери, придружени от поп. Единият от тях погалил Радойчо (баща ми- б.а.) по главата и казал: „Отче поп Петко, този малчуган ще стане добър „юнак”.

Влезли в ниската църква, вкопана с три-четири стъпала в земята, покрита със сини плочи. Тя се намирала на площада пред централното училище. Почнали  литургията, дето великолепно пял Левски, а събраните богомолци слушали в захлас. След свършване на литургията калугерите събрали подаръците в шарени чували, възседнали конете, сбогували се и заминали за Троянския манастир…

След като се изминали няколко месеца, чак тогава дядо ми имал смелостта да каже на баща ми, че този ,който го погалил по главата, бил Левски, но да си мълчи.

Горният площад в Угърчин (преди да бъде построена спортната зала). Тук е била най- старата църква в Угърчин (1866), където е пял Левски.


Трябваше да се изминат няколко десетилетия, за да прочетем в романа на Стефан Дичев „За свободата” (второто издание), където на страница 765 пише : ”В село Угърчин нарочен комитетски куриер бе намерил Левски да му предаде писмо от председателя на Ловчанския комитет поп Кръстьо, в което пишеше, че в града им дошъл Димитър Общи по бърза и важна работа, която не искал да довери никому и която щял да си разреши на своя глава, ако Левски не се върне скоро. С него пристигнал и плевенският председател Атанас поп Хинов. Той също имал да каже на Левски кое- що.”


Георги РАДОЕВ
Вестник” Друм”, брой 4, 1976 г.