ВЕСТНИК „24 ЧАСА” НАДНИКНА В НАШИЯ ЧИТАЛИЩЕН АРХИВ

 ...И ТАМ ОТКРИ НЕЧУВАН МАРШ ЗА ДАН КОЛОВ

В броя си от 13 август  вестник „24 часа” публикува материал със заглавие „Нечуван марш за Дан Колов, 1937”. Негов автор е приятелят на читалището ни и редактор на блога, от който четете тези редове, Георги - Момчил Попов от София. В този материал той разкрива, че в нашия читалищен архив се съхранява папка с нотите на Угърчинската духова музика, сред които има и марш, посветен на легендарния български борец Дан Колов. Марш, написан през втората половина на 30-те години на ХХ век, за който днес  никой нищо не е чувал. Покрай този любопитен факт Георги - Момчил Попов запознава читателите на вестника и с дейността на читалището ни в онези години, както и с Угърчин, който е бил най-голямото село в България тогава. По-надолу  имате възможност да се запознаете и със самия материал, публикуван в „24 часа”.

ШИФЪРЪТ НА ПОПОВ 

Георги-Момчил Попов

Нечуван марш за Дан Колов, 1937 

В архива на едно читалище – това в Угърчин, Ловешко, отворих папка с ноти на селската духова музика. Създадена е през 1924 г. от любители “слухари”. Репертоарът й от народни хора, валсове, танга и румби бе преплетен с изяви на местни таланти в програма за общ празник. Печатана на пишуща машина през лилаво индиго… Взрях се в омачканите листи- как без мен на НАЦИОНАЛНА ВЕЧЕРИНКА в с. УГЪРЧИНЪ на 22 Мартъ 1937 г., в деня на Пролетния панаир?

ПРОГРАМА: 1.Шуми Марица /отъ гусли тамбури и свирки/; 2.”Мома тича през росна ливада” /Дона и Тодоръ/; 3.Тодоровите кавали /пеят Тота, Рада и Яна /и гусли/... 10.Ръченица и ситната /играе И. Съботиновъ/; 13.Снощи съм те сънувалъ /пее Тодоръ и Дона/; 14.Георги Грозния /пее Рада и Тота придружава кавалъ/... 17.Тропай си либе, както си тропашъ /пее Стойко и Веса/; 19. И юнак и въздържател /пее Куна/... И така до финала с № 21. „На ляса /хоро/”.

Шарено и весело, като за Първа пролет - сериозна музика, шеговити песни с еротични намеци, хорца, задявки, пасторални любови… Но два ръкописни нотни листа ми спряха усмивките. Озаглавени „ДАНЪ КОЛОВЪ МАРШЪ”. Ноти без текстове под петолинията (значи не е песен), видимо майсторски и сложни за предбалканския градец. Още повече за моето срамно познание, изтерзано от години солфеж и уроци по форте пиано ... Трябва да поясня, че преди ВСВ Угърчин е било най-голямото село в Царство България- около 10 000 жители! Читалището е основано през 1894 г., а в мажорните години в духовата музика са свирели 14 основни и 8 допълващи музиканти. След 1930 г., завършил Музикалната академия в София, диригент им е местният Вълчо Шойков. Под неговата палка почват да свирят откъси от опери, симфонии, авторски хора на Дико Илиев! По същото време духовата музика има и конкуренция - оркестър за симфонична музика в с.Угърчин, ръководен от Борис Петров. След 1951 г. той е диригент на Ансамбъла за народни песни към БНР- София... „ДАНЪ КОЛОВЪ МАРШЪ” може да е оригинална авторска композиция на В. Шойков или Б. Петров? В читалището не знаят... 

Важното е, че Дан Колов - Балканския лъв, „Най-силниятъ човекъ на света, непобедимиятъ българинъ”, националният герой от съседно Севлиево е бил почетен от угърчинци с марш . Абсолютен оригинал от 1937 г., нечуван досега! Който може – да разчете нотите, който умее – да ги изсвири. Ако някой вещ реши да даде нов живот на „ДАНЪ КОЛОВЪ МАРШЪ”, моля да ни пише на адрес: press168@abv.bg. Ще ви пратим нотите във висока резолюция. Нататък си знаете.

В архива на читалището в гр. Угърчин се пазят 2 листа ноти от 1937г. на непознат досега „ДАНЪ КОЛОВЪ МАРШЪ”.  

БОЛЯРИНЪТ УГЪРЧИК СПИРА КРАЙ РЕКА КАМЕНИЦА, 1393 г.

 ЛЕГЕНДА ЗА ПЪРВИТЕ СТРОИТЕЛИ НА УГЪРЧИН

   При разкопки на местността Забити камък край Угърчин през 1936 г. е открита гробница. В същата са намерени три скелета с глави на запад и крака на изток, а ръцете поставени на кръст. Открити са и пръстени, кандилници и останки от глинени съдове търновски тип. Намерен бил и един сребърен полугрош от времето на цар Иван Шишман /1371 - 1393 г./. От едната страна на монетата е представен сам цар Иван Шишман в тържествено облекло - корона и кръст, а от другата - барелеф на Света Богородица с младенеца. Тези находки са убедително доказателство, че на това място е имало значително българско селище в средните векове.

    Боляринът Угърчик пристигнал с дружината си край бреговете на река Каменица в лето 1371-во. Той бил млад благородник, един от наследниците на Белаур. Земята между реките Вит и Каменица станала негово владение.

   Жителите  на селата Батово, Каменец и Камен кладенец го посрещнали с радостни сълзи. Те били миролюбиви орачи и пастири - славяни, изстрадали от разбойническите набези на татари и селджуци. Хората на Угърчик били силни и закалени в жестоки битки и бран воини.

   Угърчик построил своя стан на Бели камък. Той изпратил малък отряд към старите крепости Драгана и Каленик за разузнаване и охрана. После събрал славянските старейшини. Те донесли топли погачи, медовина, сирене, тъмно пенливо вино от Маргарец, плодове и всичко, което раждала тази благословена земя.

   - Братя, настанаха тежки години. Идват дни на кървави битки и бран - на живот и смърт. Ще се дадем ли? - започнал с достолепие тоста си младия болярин.

   - Никога воеводо! С тебе до смърт! - извикали в един глас старейшините.

   - Но, за да бъдем по-силни, трябва да сме по-единни - продължил Угърчик. - Трябва да построим яка крепост тук и да съберем селата в едно зад мощни крепостни стени.

   - Да бъде волята ти, велможо! - извикали старейшините.

   Години наред из ден в ден жителите на Батово, Каменец и Камен кладенец градели кули и крепостни стени край бреговете на река Каменица. Там построили новото селище и го нарекли Угърчин в чест на храбрия защитник Угърчик. Агаряните не стоели мирни. Те непрекъснато ги нападали и избивали. Конната дружина с мъка отблъсквала напора им.

   Призован под царските знамена в Търновград, Угърчик заминал за Охрид на далечна бран. Този град бил един от светините на българската книжовност и просвета. Там, в църкви и манастири, било съсредоточено голяма част от културното наследство на Кирило-Методиевите ученици Климент и Ангеларий.

   Битката с врага била жестока и неравна. Малцина се завърнали от там. Загинал и Угърчик. Като узнали за гибелта на смелия бранител, турците по- начесто атакували крепостите му. След тежки загуби, азиатски хитрости и подлост те разбили защитниците.

   Съдбата на онези, които с оръжие посрещнали завоевателя, била само една: огън и меч. Нямало милост към никого.

   Такава била участта и на новото селище Угърчин. Сринати били из основи и изравнени със земята всички къщи, църкви, манастири, воденици и колиби в землищата на селата Батово, Каменец и Камен кладенец. Те били заличени завинаги.

   Сериозно повредени останали да стърчат запустели кулите и крепостните стени при Угърчин. По чудо останали неколцина негови жители. Те се криели с години из горите на Дадан, Кичера и Гроздава. После се завърнали и построили къщи край стените на крепостта. Така Угърчин постепенно започнал да се подновява.

   След дълги години близо до вратата на Митрополитската църква в Охрид била намерена надгробна плоча от 1379 година. Върху нея, заедно с имената на други герои, стояло издълбано и името на Угърчик -създателя на Угърчин. С подвига си той и другарите му останали безсмъртни.

    Цачо ВЪЛЧЕВ - в. "Друм", бр. 23 от 1988 г.

СЛЕДГОВОР

   Уважаеми читатели, предложихме ви тази легенда, написана от един от редовните автори на материали във в."Друм"през 80-те години на ХХ век - Цачо Вълчев Шойков. Той е автор на редица разкази за събития и личности от миналото на Угърчин, публикувани тогава във вестника. Човек с медицинско образование, но умеещ и да разказва интересно. Затова и днес се връщаме към написани от него материали. 

     Цачо Шойков беше човек с широка обща култура. Известно време в онези години беше работил и в Министерството на здравеопазването, когато министър беше академик Радой Попиванов, племенник на генерал Радой Сираков. Затова има и няколко  разказа на Шойков за генерала. Той е съавтор и на книгата за музикалните дейци и самодейци от Угърчинския район.

   Неведнъж гости на Угърчин са питали откъде идва името му. Това е тема, която вълнува и немалко угърчинци. Отговорът, обаче се крие някъде далеч назад във времето. Няколко века османлиите са полагали сериозни усилия да заличат спомена за миналото величие на България. Затова и за името на Угърчин днес не са запазени категорични сведения и има няколко тълкувания. Легендата на Цачо Шойков звучи убедително, защото тя е стъпила и на факти от онова време, макар те да са оскъдни. А е имало два манастира и три села около Угърчин - Батово, Каменец/Каменица/ и Камен кладенец, които са унищожени от османлиите и които, ако бяха оцелели, сигурно щяхме да знаем повече и за миналото на Угърчин.

   Но като става дума за факти, трябва да направим някои уточнения. Годината, когато са извършени разкопки на гробницата на Забити камък  е 1921. Разкопките са направени от проф. Иван Велков. Местността и до днес се нарича Забити камък, защото на гробницата е имало забит камък, висок 2,6 м. А селата Батово, Каменец и Камен кладенец, според информацията, с която днес разполагаме, изчезват по-късно, след изселване към Румъния или избиване на част от населението им на място.

   И нещо в подкрепа на легендата.  Цачо Шойков едва ли знаел, че по времето, когато е писал легендата за крепостта Угърчин, край новостроящият се културен дом в центъра на града, където днес е читалището, багерист попада на масивни каменни зидове. Багеристът е копаел яма, където да бъде заровена цистерна за гориво на парното. Попада и на големи кръгли обработени дървени трупи, които изглеждали като овъглени, но дървесината им била червеникава и здрава. Това го разказваше Доко Крайчев, който тогава е извозвал с камион пръстта от ямата. Никой от ръководителите на строителството на обекта не е обърнал внимание на този факт. Може би и защото това би означавало  спиране на строителството.  Тези масивни каменни зидове всъщност са били на брега на р. Каменица, която е текла оттук до 1928 година. Дали са от времето на Второто Българско царство или са още по-стари, само едни нови разкопки могат да покажат. Поляната зад читалището чака своите археолози.

   Цачо Шойков няма как да е знаел също, че през 1997 г. Румен Ковачев ще издаде книга в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий"в София, която е превод на новооткрити турски архиви - опис на Никополския санджак от 1485 г. В описа го има и Угърчин - малко село с 25 домакинства, пазачи на проход. Тези данни донякъде потвърждават легендата, че Угърчин почти е бил изчезнал при османското нашествие по земите ни 90 години по-рано. 

   Тук ще сложим точка на нашия коментар на легендата за Угърчин, а колкото до името Угърчин, със сигурност ще има наши публикации и в бъдеще.                                                                             

На снимките:  Част от забия камък все още стои край гробницата, северно от Угърчин, за да ни напомня за едно славно минало и трагични събития, разиграли се тук преди 633 години.

 Борислав ПАТАРИНСКИ

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЗЪРНОКОМБАЙН В БЪЛГАРИЯ ЖЪНЕ ПШЕНИЦА В УГЪРЧИН

На  27 и 28 юни южно от Угърчин на местността Нанчовица  жъна пшеница най-големият американски зърнокомбайн "CASE" AF10. Изхождайки от площите, които се засяват с житни култури и обема на произведената продукция, както и наличието на обособени големи блокове около Угърчин и съседните населени места, представители на фирмата производител бяха предложили на угърчинската фирма ЕТ "Веси-Петър Цачев", стопанисваща най-много земеделски земи в района, да включат Угърчин сред населените места в страната, където ще бъдат демонстрирани възможностите на този най-голям зърнокомбайн в света. И това стана на горните две дати.

   Обхватът на хедера на "CASE" AF10/устройството пред комбайна, което захваща, реже и вкарва класовете в машината/ е 15 метра и може да се нагажда по терена. Има и още по-голям хедер - 18 метра. "CASE" има свой филиал и в Европа, но тук не се произвеждат такива големи машини. Вероятно поради това, че на нашия континент, освен в някои от бившите социалистически страни, няма толкова големи блокове, които да се засяват с пшеница и където подобен комбайн би бил рентабилен. 

   През 1952 г., когато в Угърчин се появява първият зърнокомбайн, той е жънел по 26 дка на ден, а Неделя Вълканска със сърпа - 27 дка. Но постепенно механизацията на полето заменя труда на все повече хора, а произведената продукция се увеличава. В края на 80-те години на ХХ век в Угърчин и района за жътвата са ползвани над 20 зърнокомбайна. Днес за същата работа се ползват два пъти по-малко машини и то за по-кратко време. Технологично зърнокомбайните през последните 20 години претърпяха сериозно развитие, а хората, които ги управляват, трябва да са на "ти" и с множеството електронни системи, които се намират в кабините им. Радващо е, че има немалко млади мъже от Угърчин, които добре се справят с тази техника.

На снимките: Първият зърнокомбайн "Чепел" и неподлежащият на сравнение "CASE" AF 10, жънещ на местността Нанчовича, южно от Угърчин. Зърнокомбайнът "CASE" жънейки се движи синхронно с трактор "CASE" и му разтоварва ожънатото зърно.